Елизабет Адлър
Покана за Прованс (30)

Глава 29

Франи и Клеър слязоха от самолета на летище „Шаря дьо Гол“ и застанаха на опашката за проверка на паспортите, след което дълго време чакаха багажа си. Разбира се, петте куфара на Клеър пристигнаха последни, точно когато вече мислеха, че са се изгубили. После, уморени, се наредиха на опашката за такси и задишаха с пълни гърди парижкия въздух, който беше само бензинови пари и дим от цигари. Качиха се в таксито и поеха през един очарователен квартал, който шофьорът на таксито каза, че се нарича Монпарнас.

— Монпарнас — повтори Франи, очарована. — Клеър, ние наистина сме в Париж, града, в който е живял Пикасо и момичетата са танцували голи във „Фоли Бержер“, а художници и писатели са пиели абсент в „Льо Селект“ и прекалено много вино в „Closerie des Lilas“^[1].

Очаровани, двете загледаха през прозореца и попиваха атмосферата на Париж заедно с бензиновите пари и цигарения дим. Гарата в Монпарнас беше пълна с хора, които като че ли знаеха къде точно отиват — нещо, което Франи и Клеър не можеха да кажат за себе си. Объркана, Клеър буташе количката с багажа си, а Франи стискаше своята единствена чанта. Беше предупредена да се пази от джебчии, както и от ласкатели — мъже, които използвали галския си чар, за да се доберат до чековете на наивните туристки.

Забързаха към перона, от който щеше да потегли влакът за Авиньон. Точно когато влакът спря плавно и безшумно, висока и елегантна млада жена, облечена изцяло в черно, се втурна към тях, като дърпаше за ръката малко момиченце — китайче.

— Коя от вас е Франи Мартен? — залита тя на английски, но с отчетлив френски акцент. — Oui? C’est vous? — Тя погледна настойчиво Франи. — Eh bien, аз съм от пътническата агенция. Трябва да пътувам с това дете до Авиньон, но съм болна от грип и ми е много лошо. Не е възможно да тръгна. — Тя се закашля. — Сега вие ще отговаряте за това дете. Тя ви принадлежи.

И тя побутна детето към Франи, после се завъртя на пети и бързо си тръгна. Всичко се случи толкова бързо, че Франи нямаше време да зададе какъвто и да било въпрос. Изумена, тя я проследи с поглед. Вървеше бързо през все по-оредяващата тълпа. Видяха я да влиза в кафенето на гарата, да си поръчва кафе и да пали цигара. После се зачете във вестника, явно забравила и за своята отговорност, и за грипа.

— Кучка! — възкликна Клеър, също изумена. После каза: — Упс, съжалявам. — Наведе се и погали момиченцето по главата. — Не исках да кажа точно това.

Шао Лан гледаше втренчено новите си обувки, които бяха черни и блестяха от чистота, но не й бяха много удобни. Краката вече я боляха. Пътуването със самолет й се стори безкрайно, никой не я беше заговорил, никой като че ли не я беше забелязал. Беше седяла с напълно изправен гръб през цялото време, не се осмеляваше нито да яде, нито да пие, защото непрекъснато се питаше как ли ще свърши всичко това и дали някога ще види отново Бао Чу. Плашеше се от шума, страхуваше се, защото беше съвсем сама в непознати места, страхуваше се от онова, което щеше да й се случи — на нея, бедното дете, което дори никой не забелязваше.

Жената, която я посрещна на летището, я стисна толкова силно за ръката, че й причини болка.

— Ела с мен! — каза тя и бързо я заведе при полицаите и другите длъжностни лица.

Те дълго преглеждаха документите й, които тя носеше в найлонова торбичка, също завързана за врата й като табелката с името й, а тя притискаше агънцето до лицето си и се опитваше да се скрие зад него. А ето, че сега жената я беше изоставила с други две непознати жени. Не знаеше къде е, не знаеше кои са те, нито какво ще се случи, но беше твърдо решена да не заплаче. Не искаше да губи кураж пред непознати.

Франи сведе поглед към малкото момиченце, което гледаше обувките си. То беше облечено в палто, което като че ли му беше станало малко още преди година, косата му беше лошо и неравно подстригана. То много приличаше на обърканите и наранени животни, за които тя се грижеше в клиниката. Детето изведнъж хвърли бърз изплашен поглед на Франи и тя видя, че очите му са изумително сини. На табелката беше изписано името Шао Лан Чинг, а в скоби — Мартен.

— Бедното дете, изглежда като едно от онези бездомни деца — каза Франи.

— Тя не е бездомна. Нима не разбираш, че тя е още една от семейство Мартен, която отива на семейната среща?

— О, мили Боже, но, тогава, тя е моя братовчедка! — Франи коленичи и взе брадичката на детето в дланите си. Повдигна лицето му към своето и го погледна в очите. — Здравей, Шао Лан — каза тя нежно. — Аз съм братовчедка ти Франи, а това е новата ти приятелка Клеър. Сега ние ще се грижим за теб. Не се тревожи за нищо.

Обаче Шао Лан продължаваше да гледа мълчаливо към обувките си.

— Мислиш ли, че тя говори английски? — запита Франи със съмнение, а Клеър отговори, че се обзалага, че малката не е разбрала и дума.

Франи хвана Шао Лан за ръката и взе малкия й куфар, удивена от размерите му — в него трудно биха се събрали дрехите и на кукла. Качиха се на влака и се настаниха на удобните седалки, радостни, че най-после са на път. Шао Лан не им обръщаше внимание. Тя затвори очи, когато влакът набра скорост. Всичко, което искаше, беше да си е пак у дома с баба си. Започна да мисли за бягство.

Франи се питаше как ли изглежда замъкът „Дивите рози“, и дали леля й Рафаела ще я хареса и какъв ли ще е животът в едно френско село. Това беше като сън. След няколко седмици всичко щеше да е свършило и тя отново щеше да бъде милата ветеринарна лекарка, доктор Мартен, която прави вноските си по ипотеката навреме и обича домашните любимци на хората, защото няма време да се грижи за собствени. И избягва мъжете, за да не направи нова грешка.