Елизабет Адлър
Покана за Прованс (28)

Глава 27

По-късно, докато лежеше с широко отворени очи в голямото легло, завесите на което бяха дръпнати, за да пропускат хладния нощен въздух, Рафаела мислеше за по-малкия си син и за времето, когато нейният живот се беше променил.

Джейк си беше отишъл, беше изгубила любовника си, после Феликс, а после — и най-добрата си приятелка, защото Жулиет и Ръфъс неочаквано се бяха преместили в Австралия, където Ръфъс трябваше да бъде помощник на губернатора. Жулиет липсваше ужасно на Рафаела. Липсваха й и трите кучета, липсваше й нейният гръмогласен весел смях, липсваше й високият поверителен шепот, с който тя споделяше тайните си, но Австралия беше много далеч от Прованс, а животът продължаваше.

В замъка вече нямаше множество весели и щастливи лица, по коридорите вече не звънеше смях. Тя прекарваше дните си сама с кучетата си. Надяваше се, че Феликс може да се върне у дома и дори да купи онова малко лозе в Сен Емилион за него.

Това щеше да е нейният подарък. Щеше да е само негово, нямаше да го дели с брат си. После, за нейна изненада, Ален се беше върнал неочаквано и, за първи път, беше показал интерес към бизнеса с вино. Говореше, също така, непрекъснато за Феликс, подронваше неговата личност и качествата му. Подчертаваше колко затворен и кисел беше винаги Феликс, колко самоуверен, колко е опасен в общуването с околните.

— Опасен? — беше повторила, разтревожена, Рафаела.

Ален се беше обърнал и я беше погледнал, косата му по момчешки падаше над сините му очи.

— Е, той все пак се оказа убиец, нали? — беше казал той, а Рафаела беше помислила, че е много странно това, че той се смееше, докато го казваше. Като че ли всичко беше някаква весела шега.

Тя си спомни, че го беше хванала за предницата на ризата, очите й бяха блеснали от гняв.

— Не се осмелявай да говориш така! — беше извикала тя. — Феликс не е убил онова момиче! Той ми го каза, а Феликс никога не лъже.

Ален просто беше повдигнал едната си вежда.

— Той ти го е казал, мамо? Аз не мисля така. Мисля, беше ти казал да вярваш, на каквото искаш — каза той и отново се засмя, защото знаеше, че я е хванал натясно.

После изведнъж беше добил разкаян вид и я беше прегърнал.

— Не можеш вече нищо да направиш, мамо. Трябва да признаеш фактите.

Но накрая се беше оказало, че трябва да приеме фактите не по отношение на Феликс, а на Ален.

След няколко месеца, когато Алфонс Жирадон, управителят на винарната, придружен от счетоводителя, я беше помолил за среща в замъка, Рафаела беше изненадана. Ален беше изявил желание и тя му беше предала управлението преди две години.

Познаваше Алфонс от четирийсет години, но тогава той стоеше сковано пред дългата маса в голямата трапезария и отказваше да седне. После беше влязъл Хей със студените напитки и бисквитите, поръсени със захар, с кафето, което със сигурност щеше да им се отрази добре.

— Мадам — беше казал колебливо Алфонс, — трябва да ви кажем нещо тъжно. Няма да ни е лесно, мадам, особено след като…

Не беше произнесъл името, но Рафаела знаеше, че искаше да каже „след Феликс“ или „след Любовника“, защото нямаше нещо, което селяните и работниците й да не знаят за нейния живот. Това беше част от цената, която трябваше да плати за богатството и известността си — цена, за която и до ден-днешен тя не съжаляваше.

— Да? — каза тя. — Моля те, продължавай, Алфонс.

Другият мъж стоеше мълчаливо до него, предлагайки морална подкрепа, докато старият й приятел Алфонс й разказа, че Ален системно краде пари. Той подправял счетоводните книги и ставал все по-смел в кражбите. Ален й беше казал, че е поръчал хиляди нови и много скъпи лози, но вместо това беше прибрал парите за себе си. Беше открил поне дузина различни начини да слага пари в джоба си. И беше оставил винарната Мартен пред банкрут.

Алфонс беше поклатил сивокосата си глава.

— Никак не ми харесва, че трябваше аз да ви кажа това — каза той накрая. — Синът ви е много умен. Едва при финансовата ревизия открихме неговите кражби. Всяко пени, което сме спечелили през последните години, е отивало в джобовете му. Заплашено е, поставено е на карта всичко, за което векове сте работили вие, вашето семейство и селото. Мадам Рафаела, ние сме изправени пред края на винарната Мартен. — Той беше вдигнал глава и най-после я беше погледнал със сълзи в очите. — Какво бих могъл да кажа, мадам, за да ви утеша, да утеша всичките ви работници, които сега са изправени пред безработица. Всичко е хвърлено в хаос, мадам, и как само ми се иска да бях дошъл при вас по-рано.

Това й беше причинило силна мъка, но Рафаела знаеше, че трябва да вземе нещата в ръцете си. Това беше неин дълг, нейна отговорност към семейното име и към работниците. Тя си беше поела дълбоко дъх, бе събрала сили.

— Приятели мои, седнете, моля ви — беше казала тя меко. — Разбирам колко ви е било трудно и оценявам това, че дойдохте при мен. — Тя се беше обърнала към Хей, който стоеше със скръстени ръце до вратата, с блеснали от ярост очи. — Донеси ни бутилка шампанско, Хей — каза тя и дори успя да се усмихне. — Ще пием за новото раждане на винарната на семейство Мартен. Никой тук няма да остане безработен, никой няма да си отиде заради сина ми. Аз ще се погрижа за това. Ще се погрижа още винарната да стъпи отново на крака, дори това да означава да продам някои от любимите си неща и да работя по двайсет часа на денонощие.

И точно това беше направила. Това й беше коствало загубата и на другия й син, освен многото пари, но беше върнала честта на семейство Мартен.

Ален, разбира се, беше отрекъл да е виновен. Беше й крещял, беше обвинил Алфонс, счетоводителите, беше обвинил дори нея, че не се е погрижила сама за винарната. Беше постъпил така, както винаги постъпваше.

— Ти, освен че си крадец, си и лъжец, Ален — беше казала накрая тя. — И не показваш никакво разкаяние. Унижи ме, омаловажи всичко, за което ние сме се борили, и сега искаш да се измъкнеш.

Докато изговаряше тези думи, сърцето я болеше, но тя знаеше, че трябва да го направи.

— Някой ден ще се разплатя с теб заради това — беше й казал той, хвърлил гневен поглед към нея през стаята. — И то по начин, по който най-малко очакваш.

Рафаела не беше плакала, когато Ален си беше заминал. Като че сълзите й бяха пресъхнали. Беше сама в замъка с Хей, който единствен й помагаше и я изслушваше, когато беше изтощена и не виждаше по какъв път би могла да продължи. Но, постепенно, тя беше успяла отново да изгради винарната и името Мартен отново означаваше нещо.

Замъкът беше станал дори още по-тих и празен. Хей беше покрил мебелите в стаите, които не се използваха, и беше заключил вратите. Заради артрита, Рафаела се премести от спалнята, в която имаше толкова много спомени, в библиотеката на долния етаж, където четеше и пишеше дневника си. Обикновено описваше великолепните и щастливи дни, останали сега в миналото на замъка.

Беше работила упорито много години наред, докато не пристигна Скот Харис и не пое нещата от нея. Едва тогава тя най-после се освободи от всекидневния стрес. И разбра, че е една много самотна жена.

Самотата й стана навик чак до онзи ден, когато тя застана в коридора, облян от слънчева светлина, а тишината сякаш звънеше около нея и разбра, че заради нея замъкът умира. И тогава тя реши да изпрати поканите.

Тя щеше отново да върне към живот замъка „Дивите рози“.