Елизабет Адлър
Покана за Прованс (27)

Глава 26

Ален щеше да бъде единственият, който нямаше да си отиде у дома за семейната среща. Рафаела стоеше пред неговата някогашна стая. Мими и Луиз седяха на пода до нея и чакаха. Долу, големият часовник в коридора изскърца, преди да отброи шест удара. Вечерните слънчеви лъчи надничаха през южните прозорци и караха пукнатините по черните двойни врати да изпъкват. На тях бяха изрисувани череп и кости — знак, който Ален собственоръчно беше направил в жест на бунтовничество, когато беше на петнайсет.

Не го беше спрял фактът, че вратите датират от осемнайсети век. Беше казал, че се е уморил и дори вече му призлява от „стари неща и порядки“. Ален винаги искаше да получи всичко веднага, обичаше модерните неща, бързите коли и елегантните красиви жени, градския живот. Не искаше да стои в замъка в провинцията. Искаше непрекъснато да е в Париж или на Лазурния бряг и да се забавлява в компанията на красиви момичета по бански, които мислеха, че е поне на осемнайсет, че е богат и елегантен, много красив.

Рафаела винаги беше мислила за Ален като за своето „ранено птиче“. Той беше по-тих от Феликс, винаги замислен, винаги планираше някой бунтовнически акт срещу брат си, винаги изискваше вниманието на Рафаела и можеше да се разплаче и за най-малката дреболия.

Ален беше плакал, когато й беше донесъл малките птиченца, които намерил паднали от гнездото. Беше плакал и когато беше намерил любимия мопс на Рафаела, удавен в езерото. И сам беше донесъл тялото му у дома. Беше мокър до кости и трепереше неудържимо. Беше казал, че се опитал да го спаси, защото знаел колко много го обича майка му.

Феликс стоеше винаги заключен в стаята си, но Ален непрекъснато се разхождаше из замъка. Вечер сядаше на ъгълчето на дивана в стаята на Рафаела и се криеше под възглавниците. Хей беше казал, че я шпионира.

— Но аз всъщност не се крия, мамо — беше й обяснил Ален, когато го беше запитала защо прави така. — Просто искам да съм близо до теб.

По-късно беше написал стихотворение за нея, в което й се извиняваше за това, че е бил лош. Феликс никога не би написал стихотворение, но Феликс също никога не би се крил. И все пак Ален показваше привързаност и беше мил, докато Феликс никога не показваше чувства. И много по-късно, когато и двамата я изоставиха, нея я болеше много повече от загубата на Ален.

Рафаела прокара пръст по кръстосаните череп и кости и си помисли, че проблемът беше в чара на Ален. Този негов чар влизаше под кожата на всички и можеше да му докара беди навсякъде по света. Но също така можеше да му помогне и да се измъкне от тях.

Ален беше привлекателният, очарователният син, висок и толкова слаб в детството си. По-късно мускулите му се развиха, русата му коса, още по-изсветляла от слънцето, падаше над сините му очи, кожата на високите му скули беше винаги загоряла. Устните му бяха пълни, а погледът — много секси. И приятелките й винаги говореха за него. Те казваха, че бедите ходят по петите му, и държаха дъщерите си далеч от него. Вероятно инстинктивно знаеха, че Ален е „лошо момче“, а момичетата се влюбваха безумно в такива. Знаеха също така, че нищо не може да спре Ален. Шепнеха една на друга, че е по-добре Господ да помага на Рафаела, защото някой ден той ще е причина за смъртта й.

Рафаела още се колебаеше, поставила длан на пиринчената топка на вратата. Знаеше, че за разлика от стаята на Феликс, тази на Ален не е точно същата, каквато я беше оставил той. След неговото заминаване, Хей беше създал ред от хаоса. Беше почистил, поставил всичко на мястото му. Такъв ред никога не беше имало, когато Ален живееше тук. Тя нямаше да намери и следа от личността на по-малкия си син тук, освен ако във въздуха не беше останал намек за енергията му.

Ален беше живял в атмосфера на светлина и движение. Той беше хедонист, привличаше хората, после им причиняваше болка, свършваше с тях, обръщаше се и спокойно си отиваше. Хората говореха, че вероятно така се е случило и с младата жена от Марсилия, въпреки че изглеждаше по-вероятно Феликс да е виновният. Все пак Ален имаше свидетели, които твърдяха, че той е бил в Антиб по онова време. А Рафаела все още вярваше, че онова е било нещастен случай, защото, какъвто и да беше Феликс, той не беше убиец.

Джейк още не беше успял да открие Ален. Той беше вън от живота й също така, както беше и Феликс.

Взела решение, Рафаела обърна гръб на вратата на стаята му. Тя никога вече нямаше да види по-малкия си син. Питаше се дали той е бащата на внучката, която беше открила.