Елизабет Адлър
Покана за Прованс (20)

Глава 19

Рафаела знаеше, че Хей се забавлява от високомерната нотка в гласа си. Гледа го как издърпа тапата на шампанското почти без никакъв звук и как наля в две чаши. Пред нея той постави, също така, чайник върху сребърна табла.

— Просто в случай, че вие или мистър Джейк искате „Ърл Грей“, мадам — каза той.

Остави количката така, че да им е удобно, поклони се и излезе. Макар че умираше да чуе какво си говорят, Хей не се скри зад глицинията, за да подслушва, защото беше сигурен, че по-късно Рафаела ще му разкаже всичко. Върна се в кухнята и си наля чаша шотландско уиски. После се настани с новия брой на вестника и зачака.

— За срещата ни след всички тези години — каза Рафаела и вдигна чашата си.

— Шампанско като това е едно малко чудо — каза Джейк, след като го опита.

— Не мога да се сетя за друг човек, с когото бих искала да го споделя.

Тя наклони сламената си шапка така, че да заслонява очите й. Не искаше да се напряга срещу слънчевите лъчи, защото, въпреки старостта, все още беше суетна по отношение на външния си вид.

— Хайде, Джейк, първо ти ми разкажи за себе си. Има ли нов човек в живота ти? Ожени ли се отново? Деца?

В ума на Джейк веднага изникна образът на Франи — русокоса, невинна, усмихната, с красиви сини очи. Това беше единственият случай, когато първо не беше помислил за Аманда. А сега беше шокиран от силата на чувствата си към Франи. Но сви рамене.

— В живота ми няма специален човек — каза той. — И със сигурност няма деца. А и, знаеш, че съм още влюбен в теб, Рафаела.

Тя се засмя с него, защото шегата й хареса.

— Някой ден ще я намериш — обеща му тя.

Джейк се огледа и изпусна въздишка на истинско, чисто, удоволствие.

— Никога не съм имал дом и семейство — каза той — и вие, семейство Мартен, бяхте това за мен. Вие имахте всичко това и за известно време ми позволихте да го споделя с вас. Онази беше най-щастливата година от живота ми и никога няма да я забравя.

— Ах, да, ние, Мартен, с нашия замък в Прованс и нашите известни лозя, с нашия апартамент в Париж и вилата на нос Антиб. Но историята на нашето семейство е още история на прекалената гордост, а нали знаеш онази стара поговорка, Джейк? „Гордостта предшества падението.“ — Тя въздъхна дълбоко. — Бих искала въобще да не знаех значението на думата „гордост“. Всъщност поради тази причина се отказах от моята и реших да помоля синовете и роднините си за семейна среща. Не че ми е останало много от семейството, особено сега, когато и Феликс го няма. Бедният, бедният Феликс, мисля, че той разби и собственото си сърце, не само моето.

Гласът й трепереше, но тя твърдо беше решила да не плаче пред Джейк. След малко, Джейк каза:

— Има и добри новини, Рафаела. — Тя го погледна с вдигнати вежди. — Имаш внучка — каза той с усмивка.

Тя го погледна изумена.

— Не може да е вярно! — каза, но като погледна усмихнатото лице на Джейк, разбра, че е истина.

Отчаянието от смъртта на Феликс, стегнало гърдите й, стана малко по-леко и тя също се усмихна. Беше същата радостна усмивка и изведнъж тя отново беше красива, нямаше възраст.

— Внучка! — възкликна. — Но къде е тя? Чие дете е? Разкажи ми за нея. — Вече правеше планове. — Трябва да дойде да живее тук, разбира се, за да мога да я глезя и да я уча как да управлява винарната.

Тя се усмихваше и го гледаше с нескрито очакване.

— Тя е китайка и се казва Шао Лан — каза Джейк. — Това означава „малка и синя“. Сигурно се казва така, защото има твоите сини очи. Не може да се сбърка фактът, че е Мартен. На десет години е и живее с болната си баба в Шанхай. Много са бедни. Не зная от двамата ти синове кой е бащата. Феликс й помагаше малко, но не й осигуряваше дори удобства, камо ли лукс. Това определено не е начин, по който един баща би се грижил за дъщеря си. Ален, разбира се, не е направил нищо.

Рафаела кимна. Тя разбираше синовете си.

— Феликс винаги е бил сноб — каза тя. — Той по-скоро би се лишил от радостта да признае, че има дъщеря, защото би се срамувал от връзката си с китайка. Ах, Феликс, ако детето е твое, пропуснал си много! — Тя отново се усмихна на Джейк. — Аз обаче ще спечеля. Имам внучка, която ще поканя да дойде в замъка.

Хей отново се беше приближил и стоеше до глицинията. Чу Джейк да казва на Рафаела за внучката й и въздъхна дълбоко от облекчение, благодари на Бога, че дава радост на приятелката му, защото без Феликс семейната среща щеше да бъде истинска катастрофа.

Той прочисти гърлото си, за да ги предизвести за себе си.

— Още шампанско, мадам, сър?

Извади бутилката от леда, зави я с ленената кърпа, после напълни отново чашите им.

— Налей си и ти чаша — каза му Рафаела с усмивка.

— Ще празнуваме. Имам внучка!

После Рафаела каза, че веднага ще им изпрати покана да дойдат в замъка. Погледна Джейк право в очите и каза:

— И сега, Джейк, кажи ми лошите новини.

Озадачен, той каза:

— Но откъде знаеш, че има и лоши новини?

Тя се усмихна.

— Познавам те добре, Джейк Бронсън. В някои отношения, ти си точно като баща си. Е, хайде, кажи ми какви са.

— Не вярвам, че Феликс се е самоубил — каза той. — Мисля, че е бил убит.

Рафаела ахна.

— Казваш, че е бил убит?

— Такива ми изглеждат нещата в момента. Само времето и доброто разследване ще докажат дали греша или не.

— А новини за Ален? — каза тя, подсъзнателно свързвайки идеята за убийство с другия си син — нещо, което Джейк веднага забеляза, макар да не каза нищо.

— Феликс ме излъга за Ален. Разбира се, че е следял местонахождението му през всичките тези години. Моите връзки проследиха Ален. Беше оставил следи на разрушение във Виетнам, Камбоджа, но после като че ли е изчезнал от лицето на земята. Може и никога да не го намерим и да не узнаем какво всъщност се е случило.

— Но… — поде Рафаела.

Знаеше, че тя се канеше да запита откъде е сигурен, че Феликс е бил убит, и вдигна предупредително ръка.

— По-добре не питай — каза той. — Да оставим нещата така засега.

Той нямаше да има спокойствие, докато не намери Ален и не открие истината за смъртта на Феликс.