Елизабет Адлър
Покана за Прованс (19)

Глава 18

Джейк се прибра „у дома“ за погребението на Феликс, но и за да предаде на Рафаела чудесната новина, че има внучка.

Паркира взетата под наем кола в сянката на дърветата на площада в селото и излезе, за да разгледа наоколо. Нищо не се беше променило, нито, готов беше да се обзаложи, старците и кучетата. Дори във въздуха се носеше същият аромат на вино. Животът продължаваше тихо и спокойно в Мартен–де–Прованс, който беше на светлинни години от неговия оживен и понякога дори брутален свят.

После се качи отново в колата и потегли по протежението на стената, покрита с мъх и лишеи, докато стигна до големите железни порти. Там, внезапно, го връхлетяха спомените и пред очите му мина целият негов предишен живот. Джейк мислеше за себе си като за твърд мъж, който не даваше любовта си на нито едно място и на никого, но това място беше неговата слабост. Годините, които беше прекарал тук, бяха толкова приятни и съвършени, че той не се връщаше тук от страх да не наруши по някакъв начин радостните спомени.

Подкара по алеята и замъкът се разкри пред погледа му. Спря, за да го погледа отдалеч. Как бе могъл да забрави, че замъкът излъчваше мека охра светлина на вечерните слънчеви лъчи? Че високите прозорци водеха към терасата? Че покривът се спускаше стръмно към таванските помещения и че през лятото големите врати бяха непрекъснато отворени, за да пропускат бриза и гостите, които тук винаги бяха добре дошли? Сега си спомни всичко това изведнъж и седя така миг, за да попие замъка с поглед. С усмивка си помисли, че това е съвършената картина на живота — тази, в която беше дори малко влюбен като момче. Сега знаеше, че въпреки трагичната смърт на Феликс, ще започне тук нова глава от живота си.

Изкачи ниските каменни стъпала, които водеха към отворените врати, и влезе така, като че ли се връщаше у дома. И тя беше там. Рафаела.

Кучетата първи го чуха. Втурнаха се към него и бясно залаяха, заподскачаха към протегнатите му ръце. Рафаела се обърна да види какво е това раздвижване. Притисна длан към гърлото си шокирана, защото, да гледа в лицето на Джейк, беше като да гледа в лицето на любовника си. Като него, Джейк Бронсън изпълваше замъка със силното си, мъжествено присъствие, носеше живот и енергия в стаите, в които отдавна цареше тишината.

Като гледаше Рафаела, Джейк отбеляза промените в красивото й лице, което добре помнеше. Забеляза побелялата коса, която някога имаше разкошен тъмночервен цвят, някога страстните устни бяха кръстосани от фини бръчици, някога тънките и красиви пръсти, сега бяха изкривени от артрита. Само очите бяха непроменени, все същите, с цвета на лятното Средиземно море. И после двамата бяха в прегръдките си, притиснаха се един към друг и, за кратко, времето изчезна. Нежността стисна болезнено сърцето на Джейк, когато се наведе да целуне меките бузи на Рафаела и долови мириса на познатия парфюм — аромата на мимоза.

— Ти дойде — каза тя с усмивка.

— Обещах, че винаги ще съм до теб, когато имаш нужда. — Той се усмихна. — Ти си все още толкова красива, колкото би те помнил баща ми, Рафаела.

Тя му се усмихна в отговор, приела галантната лъжа. Към тях вървеше Хей, препасал бяла престилка, и бършеше ръцете си в салфетка.

— Съжалявам, мадам — каза той с нескрито вълнение. — Бях в килера и почиствах сребърните прибори. Не съм чул звънеца.

— Това е, защото аз не позвъних — каза Джейк, усмихна му се широко и му подаде ръка. — Помниш ли ме, Хей?

Слабото, изгоряло от слънцето лице на Хей се озари от усмивка.

— Разбира се, мистър Джейк, макар да бяхте още много млад, когато ви видях за последен път. Ако ме извините, че говоря за толкова лични неща, сър, вие сте пълно копие на баща си. Не е ли така, мадам?

Той хвърли остър поглед на Рафаела, за да види каква е реакцията й при срещата със сина на любимия мъж.

— Аз едва забелязах приликата — каза тя и прехапа долната си устна, за да не се засмее.

Играеха тази игра с Хей още от времето, когато и двамата бяха много млади. Той все още имаше вид на човек, който знае всичко, и това все още я дразнеше, но пък, от друга страна, тя го обожаваше. Всъщност не знаеше какво би правила без него.

— Старата ти стая е готова — каза тя на Джейк. — Но първо ела да седнем на терасата. Ще пием шампанско, за да отпразнуваме нашата среща след толкова години, двайсет и осем, нали? — Тя се засмя. — Знам колко много време е това. Броях всяка година.

Тя го хвана за ръката, кучетата затичаха пред тях. Минаха покрай шадравана и седнаха в сянката на глицинията.

Хей ги гледаше как вървят, ръка в ръка, по терасата, по която играеха и слънчевите лъчи, после отиде да донесе бутилка „Круг ’91“ от мазето. Забеляза, че са останали само половин дузина, но реши, че както вървят нещата сега, те може би ще стигнат. Сложи бутилката в лед, излъска до блясък две нежни кристални чаши и внимателно ги постави върху сребърна табла. Препече от кръглите козуначни кифлички и ги постави в сребърна чиния, постави две купички ягодов крем и кристална купа с белгийски хайвер, който пазеше за специални случаи. И ето, че се беше появил такъв специален случай. После напълни купички с бисквити с аромата на диви рози, които щяха да придадат допълнителен аромат на шампанското.

Доволен, че отново е в ролята на иконома, макар и само временно, той развърза престилката, облече бялото си сако, оправи светлосивата си вратовръзка и реши, че ще говори не като кокни, а като англичанин от висшата класа. Хей говореше перфектен френски, който обаче използваше с чуждестранните гости само за да гледа объркването, което се изписваше на лицата им. Хей беше малко нещо дяволит в това отношение. Самодоволно си помисли, че силата и властта са хубаво нещо.

Сложи всичко това на количката за чай и я избута на терасата.

— Мадам, освежителните напитки — каза възможно най-официално.