Елизабет Адлър
Покана за Прованс (18)

Глава 17

След като завърши следването си в „Сорбоната“, Феликс се върна у дома, готов да се учи от майка си как се управлява винарна. Рафаела помисли, че той се е променил. И определено имаше промяна към по-добро. Той беше по-мил, с него беше по-лесно да се разговаря, проявяваше съчувствие. Всичко беше прекалено хубаво, за да трае дълго, мислеше тя нервно и, разбира се, беше права.

Една вечер, няколко седмици по-късно, се разрази една от редките летни бури. Вятърът блъскаше в прозорците на стаята, където те вечеряха заедно. На масата беше поставен букетът лилии, които Рафаела беше набрала сутринта, а пламъкът на двете свещи блестеше във внезапно настъпилия полумрак. За вечеря имаха специалната супа на Хей, подправена с босилек, една от любимите на Рафаела. Тя беше топла и придаваше уют на хладната вечер. С нея пиеха „Шато Мартен“, което тя смяташе за прекалено тежко и прекалено сухо, но Феликс твърдеше, че сухото вино върви по-добре със супата.

Въпреки че не бяха съгласни по избора на виното, те се разбираха по въпросите за винарната. Страстта на Феликс за работа не беше по-малка от тази на Рафаела. В това той приличаше на баща си.

— Имам изненада — каза Феликс. — Планирам да разширя винарната.

После й каза, че иска да купи малко лозе, което се е появило неочаквано на пазара и се намира в областта Сен Емилион, близо до Бордо.

— Садено е повече от един път — каза той, — но все още може да се подобри. Било е занемарено и така е поизгубило от доброто си име, но с моя опит и енергия ще го изправим на крака за нула време.

Рафаела знаеше прекалено добре, че в едно лозе трябва да се вложат огромно количество пари и че са необходими години да се разработи и да даде добра реколта.

— И колко, по-точно, е това „нула време“? — запита тя.

Феликс се замисли.

— Ще трябва да се засадят нови лози… Четири, може би пет, години.

— Струва ми се, че е по-вероятно да са десет — каза тя.

В този момент влезе Хей с димящото ризото. Рафаела му подаде чашата си с вино, за да го опита. Хей го помириса, после отпи, поддържа го малко в устата си и бавно преглътна.

— Прекалено е сухо за моя вкус — заяви той. — Малко е остро и със сигурност не върви добре с тези ястия. — Той сви рамене. — Разбира се, има хора, които предпочитат виното такова. Лично аз предпочитам да има малко повече „плод“.

— Попадна точно в целта, Хей — каза Рафаела и се усмихна със съчувствие на Феликс, защото знаеше, че той има още много да учи. Феликс смръщи вежди, защото не обичаше да греши в каквото и да било.

— Защо превръщаш всичко в предизвикателство? — запита той и гласът му отново беше станал студен.

— Предизвикателство, Феликс? Ние говорим за работа. За твоя бизнес.

— За семейния бизнес — отговори той и познатите бръчки набраздиха челото му.

Рафаела въздъхна.

— Май всъщност става въпрос за Ален, така ли е? — каза тя, пресегна се през масата и хвана ръката му. — Не, не се отдръпвай от мен, Феликс. Майката има право да хване ръката на сина си, когато нещо го измъчва. Ти и Ален сте толкова различни и никак не е учудващо, че не се разбирате. Но независимо какво ще се случи, ти ще си този, който ще управлява винарната Мартен. Тя ще е твоя, Феликс.

Той вдигна поглед към нея.

— Но никога няма да е само моя, майко. Никога няма да съм сам. Ален винаги ще е тук. Той ще е съсобственик, когато теб вече няма да те има, и ще направи живота ми ад. Ще съсипе всичко, за което са работили дядо и прадядо, и ще го направи само за да ме предизвика.

Рафаела въздъхна. Не харесваше разминаването в характерите на двамата братя, тяхното неразбирателство, но не можеше просто така да даде винарната на Феликс и да остави Ален без наследство. Такъв беше законът на земята.

— Вие и двамата сте мои синове — каза тя. — Ние сме семейство и вие ще имате равни дялове. Освен това, вие сте вече мъже, а не момчета. От вас зависи нещата да вървят — и във винарната, и помежду ви.

Феликс бутна чинията си и се изправи. Взе чашата си с вино и я пресуши само за да й покаже, че виното все пак е добро, а Рафаела въздъхна едва чуто и се зачуди защо винаги трябва да реагира така войнствено, дори и когато разговаря с нея.

— Ти, разбира се, винаги заставаш на страната на Ален — каза той и тръгна гневно към вратата. — Винаги.

Входната врата се затръшна достатъчно силно, за да се разтърсят прозорците. Тя го чу, че запали двигателя на колата, после чу скърцането на чакъла и в следващия миг Феликс вече го нямаше.

Този път въздишката на Рафаела беше по-дълбока. Толкова за техните нови отношения, помисли си тя и стана от масата, без да довърши вечерята си. Отиде до прозореца и загледа как вятърът огъва клоните на дърветата, как се разхожда по терасата и кара венчелистчетата на розите да се носят във въздуха. По тревата се търкаляше един от столовете, поставени в градината, небето беше надвиснало ниско и се събираха тъмни облаци. Запита се къде ли е отишъл Феликс. Предположи, че във винарната. Той работеше там повечето нощи. И Ален се прибираше у дома много рядко. Той беше или в Париж, където уж учеше, или във вилата на нос Антиб с някое момиче. Или с няколко едновременно. Никога не беше сигурна, когато ставаше въпрос за Ален, но дори само мисълта за него я караше да се усмихва. Ален имаше чар, излъчваше жизненост, винаги караше хората да се усмихват. „Бедни Феликс, помисли си тя с тъга, нима никога няма да разбереш, че се бориш със себе си, а не с брат си?“

Онази нощ не чу кога се е прибрал Феликс, макар че го чакаше — стоя будна до късно и чете в леглото. Той не беше и на закуска следващата сутрин. Тя предположи, че е в стаята си и не иска да го безпокоят, така че й дойде като шок, когато той се прибра след час, мокър и рошав, накуцвайки тежко.

— Какво има? Какво се е случило?

Тя изтича към него, защото се уплаши, че е претърпял катастрофа с колата, но той махна с ръка.

— Нищо — измърмори и закуцука нагоре по стълбите към стаята си.

Разтревожена, Рафаела изтича след него, но той тръшна вратата в лицето й и тя го чу да превърта ключа в ключалката. Хей изтича нагоре по стълбите и застана до нея.

— По-добре го оставете сам, мадам — каза той. — Каквото и да е, той ще го преодолее.

Но Феликс не го преодоля, нито пък Рафаела, защото по-късно същия ден пристигна полицай и започна да го разпитва за млада жена, която, според полицията, той познаваше. Тя била намерена мъртва на дъното на клисурата Сен Силвестър, любимо място на туристите, където пътеката се виеше по билото на височината и където винаги се правеха снимки. Мъртвата жена беше бременна, но Феликс отрече да е бил с нея. Нямаше нито свидетели, нито доказателства против него. Ален също познаваше момичето, но той беше в Антиб, така че нямаше необходимост да го разпитат.

Рафаела знаеше, че нещо не е наред, и когато полицията най-после си отиде, тя запита Феликс какво се е случило. Той я обвини, че вярва, че той е виновен за бременността на момичето и за смъртта му. Каза й, че трябва да наблюдава по-отблизо очарователния му брат, да зададе на него няколко въпроса. Тя се опита да го прегърне, но той я отблъсна.

— Вярвай, каквото искаш, майко! — изръмжа той. — Винаги си правила така.

После опакова багажа си и замина. И повече никога не се върна.

 

 

Рафаела избърса сълзите си с дългите си поли, замислена за това, че самата тя е като дете и никога няма носна кърпичка, когато има нужда от нея. „Ах, Феликс, помисли тя още, ти беше трудно малко момче и порасна в също толкова труден мъж. Беше толкова твърд и упорит, че любовта не можеше да стигне до теб. Надявам се, че все пак, си намерил и щастие в живота си.“

Отиде до леглото и погали с длан костюма, който Хей беше приготвил за погребението.

— Мой бедни, бедни Феликс! — каза тя на глас, след това излезе от стаята, като затвори тихо вратата след себе си.