Линуд Баркли
Няма време за сбогом (31)

30

— Е, как се чувстваш след откриването на майка си и брат си? — попита доктор Кинцлър.

— Не съм сигурна — отговори Синтия. — Не изпитвам облекчение.

— Да, разбирам.

— Притеснява ме и фактът, че баща ми не е бил с тях. Детектив Уедмор мисли, че той ги е убил.

— Как ще реагираш, ако това се окаже вярно?

Синтия прехапа устни и погледна към щорите, сякаш имаше рентгенови очи и можеше да види магистралата. Бяхме на редовния си сеанс при психиатъра. Бях я убедил да отидем, въпреки че тя искаше да го отложи. Сега обаче, когато доктор Кинцлър задаваше такива проучващи въпроси, които според мен отваряха рани, вместо да ги лекуват, се усъмних в правилността на решението си.

— Вече се примирих с мисълта, че баща ми е бил различен от човека, когото познавах. Не е записан никъде, няма номер на социална осигуровка, нито шофьорска книжка, но не мога да повярвам, че той е убил майка ми и Тод.

— Мислиш ли, че баща ти е оставил шапката?

— Възможно е.

— Защо би влязъл в дома ти и би оставил съобщение, напечатано на вашата пишеща машина, и карта, която да те отведе до майка ти и брат ти?

— Може би… се опитва да изглади нещата.

Доктор Кинцлър повдигна рамене.

— Питам те ти какво мислиш.

Това беше стандартна психиатрична процедура.

— Не знам какво да мисля. Ако ги е убил той, тогава вероятно се опитва да поправи грешките си и да направи признание. Онзи, който е оставил бележката, е замесен по някакъв начин със смъртта им, защото знае подробности.

— Така е — съгласи се доктор Кинцлър.

— И макар да мисли, че баща ми ги е убил, детектив Уедмор смята, че аз съм написала бележката.

— Може би предполага, че ти и баща ти сте съучастници, защото неговият труп не е намерен, а ти не си била в колата с майка си и брат си.

Синтия се замисли и после кимна.

— Да. Преди години полицаите сигурно са си задавали въпроси за мен. Когато не откриха нищо, предполагам, че са обмислили всякакви хипотези. Може би са се чудили дали аз и Винс не сме ги убили заради скандала с родителите ми.

— Каза ми, че не си спомняш много за онази нощ. Възможно ли е да си блокирала някои неща? Изпращала съм хора при специалист по хипноза, на когото имам доверие.

— Не блокирам нищо. Главата ми беше замаяна. Върнах се вкъщи пияна. Бях глупава хлапачка. Прибрах се и заспах. Събудих се сутринта. — Синтия вдигна ръце и после пак ги сложи в скута си. — Не бих могла да извърша престъпление, дори да бях искала. Не бях в състояние. — Тя въздъхна. — Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам. Разкажи ми повече за взаимоотношенията си с баща си.

— Всичко беше нормално. Понякога се карахме, но общо взето се спогаждахме. Мисля, че… той много ме обичаше.

— Повече от другите членове на семейството?

— За какво намекваш?

— Ако е бил в душевно състояние, което го е накарало да убие майка ти и брат ти, тогава защо е пощадил теб?

— Не знам. Казах ти, не вярвам, че той го е извършил. Не мога да го докажа, но баща ми не би направил такова нещо. Не може да е убил майка ми, нито собствения си син. И знаеш ли защо? Не само защото ни обичаше, но и защото беше прекалено мекушав и нерешителен.

Думите й привлякоха вниманието ми.

— Баща ми беше мил и добър човек, но колкото и да ми е трудно да го кажа, не би му стискало да направи такова нещо.

— Не разбирам накъде води този разговор — обадих се аз.

— Съпругата ти е силно разтревожена от въпросите, повдигнати от откриването на труповете в колата, и аз се опитвам да й помогна — отговори психоаналитикът.

— Ами ако ме арестуват? — попита Синтия.

— Моля? — рече доктор Кинцлър.

— Какво? — учудих се аз.

— Ако детектив Уедмор ме арестува? Ако остане убедена, че имам нещо общо с убийствата? Ако реши, че аз съм единственият човек, който знае какво има в каменоломната? Ако ме арестува, как ще го обясня на Грейс? Кой ще я гледа, ако ме приберат зад решетките? Тя се нуждае от майка си.

— Скъпа! — Едва не изтърсих, че аз ще се грижа за Грейс, но това би означавало, че вярвам в сценария, който тя описа.

— Ако ме арестува, детектив Уедмор ще престане да търси истината — добави Синтия.

— Това няма да се случи — опитах се да я успокоя аз. — Ако те арестува, детектив Уедмор трябва да мисли, че имаш нещо общо с цялата история и дори със смъртта на Тес и Абагнейл. Тези неща са части от една и съща загадка. Свързани са, но не знам как.

— Питам се дали Винс знае нещо и дали някой е говорил с него.

— Абагнейл каза, че ще го проучи. Последния път, когато го видяхме, той спомена, че ще се разрови в миналото на Винс.

— Мисля, че не е необходимо да чакаме две седмици до следващия сеанс — намеси се доктор Кинцлър в опит да ни върне на темата. Гледаше Синтия, а не мен.

— Разбира се. — Гласът на Синтия беше тих и унесен. Тя се извини и отиде в тоалетната.

— Леля й Тес е идвала при теб два пъти — обърнах се аз към психиатъра.

Тя озадачено повдигна вежди.

— Да.

— Какво ти каза?

— Обикновено не обсъждам други пациенти, но в случая с Тес Берман няма нищо за обсъждане. Идва два пъти, но не разкри душата си пред мен. Струва ми се, че ненавиждаше психоанализата.

Обичах Тес.

* * *

Телефонният секретар беше записал десет обаждания, когато се върнахме у дома, всичките от различни медии. Имаше дълго, развълнувано съобщение от Паула от „Фатален срок“. Синтия дължала на зрителите възможност да преразгледат случая в светлината на последните разкрития. Паула искаше да определим време и място, за да дойде със снимачния си екип.

Синтия изтри съобщението. Не се притесни, нито се смути. Натисна бутона, без пръстът й да трепне.

— Този път нямаше проблем — отбелязах аз. Господ да ми прости, изпуснах се.

— Какво?

— Нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Забрави. Не означаваше нищо.

— Когато изтрих съобщението ли?

— Няма значение.

— Мислиш си за онова утро, когато ми се обадиха и неволно изтрих списъка с повикванията. Обясних ти какво се случи. Бях потресена.

— Естествено.

— Не вярваш, че е имало такова обаждане, нали?

— Разбира се, че вярвам.

— И щом не е имало такова обаждане, тогава съм написала и съобщението по електронната поща. А може би в същото време съм печатала и бележката на пишещата машина?

— Не съм казал такова нещо.

Синтия се приближи до мен, вдигна ръка и ме посочи.

— Как мога да остана под един покрив с теб, ако не съм сто процента сигурна, че имам подкрепата и доверието ти? Не ми трябваш такъв — да ме гледаш накриво и да поставяш под съмнение всичко, което върша.

— Не го правя.

— Тогава ме погледни в очите и ми кажи, че ми вярваш и си убеден, че не съм замесена в случилото се със семейството ми.

Кълна се, щях да го кажа, но мимолетното ми колебание накара Синтия да се обърне и да тръгне.

* * *

Вечерта влязох в стаята на Грейс и видях, че лампите са угасени. Очаквах, че гледа през телескопа, но тя вече беше под завивките, ала не спеше.

— Изненадан съм, че те намирам в леглото. — Седнах на ръба и я погалих по главата.

Грейс не отговори.

— Мислех, че търсиш астероиди. Или вече си свършила?

— Не си направих труда — промълви тя.

— Вече не се ли тревожиш за астероидите?

— Не.

— Тогава няма скоро някой да падне на Земята, така ли? Е, това е хубаво.

— Може да падне, но няма значение.

— Защо да няма значение, миличка?

— Всички тук постоянно са тъжни.

— Знам, миличка. Последните няколко седмици са трудни.

— Няма значение дали някой астероид ще се разбие на Земята или не. Леля Тес и така умря. Чух ви да говорите, че са намерили онази кола. Хората непрекъснато умират от най-различни неща. Блъскат ги коли. Давят се. А понякога ги убиват.

— Знам.

— И мама се държи така, сякаш не сме в безопасност. Не е погледнала през телескопа нито веднъж. Мисли, че нещо ни заплашва, но не от космоса.

— Няма да позволим да ти се случи нищо лошо. Майка ти и аз много те обичаме.

Грейс не каза нищо.

— Но все пак смятам, че си заслужава да проверяваме. — Станах от леглото и коленичих пред телескопа. — Може ли да погледна?

— Я се гръмни.

Ако лампите бяха запалени, Грейс можеше да види реакцията ми.

— Добре — рекох аз, но преди да заема позиция, надникнах през прозореца да видя дали някой не наблюдава къщата, а сетне долепих око до окуляра и погледнах през телескопа.

Насочих го към нощното небе и видях как звездите прелитат в края като в панорамен кадър от „Стар Трек“.

— Я да видим сега.

В същия миг телескопът се откъсна от статива, падна на пода и се претърколи под бюрото.

— Казах ти, че е боклук, татко.

* * *

Заварих и Синтия под завивките. Беше ги придърпала до шията си и се бе увила като какавида. Очите й бяха затворени, макар да имах чувството, че не спи, но не иска да разговаря.

Събух боксерките си, измих си зъбите, отметнах одеялото и легнах до нея. До леглото имаше стар брой на „Харпърс“. Прелистих страниците и се опитах да прочета съдържанието, но не можах да се съсредоточа.

Протегнах ръка, угасих нощната лампа и се обърнах с гръб към Синтия.

— Ще отида да легна при Грейс — каза тя.

— Добре — отвърнах аз и без да я поглеждам, добавих: — Обичам те, Синтия. Ние се обичаме. Онова, което се случва в момента, ни разделя. Трябва да измислим някакъв план, начин да противодействаме и да го преживеем заедно.

Синтия се измъкна от леглото, без да отговори. Ивица светлина от коридора проряза тавана като нож, когато тя отвори вратата, и изчезна, щом я затвори. „Както желаеш“ — помислих си аз. Бях твърде уморен, за да се съпротивлявам, и скоро заспах.

Сутринта, когато станах, Синтия и Грейс ги нямаше.