Крис Муни
Изчезналите (50)

Глава 49

Първите няколко минути след като вратата се затваря Каръл прекарва със запушени уши, за да не чува ужасяващите писъци — и то не само на една жена. Някъде извън нейната клетка има други — всичките пищят.

Но онова, което я ужасява дори още повече, са ударите. Бум, писък, бум-бум-бум-бум, писък, бум-бум-бум-бум-бум. Страховитите звуци наближават — стават по-силни.

Каръл трескаво тършува из своята клетка, опитва се да намери нещо, което да използва като оръжие, нещо, което е пропуснала да открие преди. Всичко е приковано здраво към пода — дори тоалетната чиния. Няма нищо, което да й послужи. Единствените подвижни предмети са одеялото и възглавницата.

Часове след онзи момент минават. Вратата й не се отваря, но това не означава, че мъжът с маската няма да се върне за нея.

Застанала самичка в тъмното помещение, Каръл не губи време да подклажда страха си. Обмисля план.

Мъжете — тя знае това — са особено уязвими в една ключова област — топките. Веднъж Марио Денсън сложи тлъста лапа върху нейния задник и я стисна с все сила. Дебелакът бе два пъти по-висок и три пъти по-тежък от нея и въпреки това — чак не е за вярване — тъпото копеле се срина като колода карти, след като му заби една глава в слабините.

Каръл смъква анцуга и оформя от него и възглавницата голямо кълбо, което скрива под одеялото. Планът е такъв: Когато вратата се отвори, мъжът с маската ще си помисли, че се е свила под одеялото, а тя ще бъде прилепена до стената край вратата. След като влезе, тя ще се окаже зад гърба му и ще го ритне с все сила в топките. Стига да го стори както трябва и след като рухне на земята — те винаги правят така в подобни случаи — ще го зарита по главата.

Останала само по пликчета и сутиен, Каръл зъзне в студеното помещение. За да се стопли и да не заспи, тя крачи бързо близо до вратата — знае, че разполага само с шест стъпки, преди да се удари в стената. Когато се уморява, а страхът отново пропълзява в душата й, започва да блъска стената с ръце, за да не позволи на гнева да я напусне.

Мисли си за подноса с храна отвън и се пита дали е още там. Представата за храна кара стомаха й да се бунтува. Не й трябва никакво ядене, повтаря си тя. Може да изкара и само на вода. А от нея има колкото щеш в умивалника. Вече бе пила оттам, за да не се обезводнява организмът й и за да отмие по-бързо опиатите от него.

Момент. Подносът. Храната е оставена върху пластмасов поднос. Ако го счупи, може да използва острите ръбове като оръжие. Може да опита да го удари в лицето, в очите.

Вратата започва да се отваря.

Каръл притиска гръб към стената, напряга се, погледът й се съсредоточава върху ивицата мъждива светлина, която започва да се разширява. Да бъде готова — има право само на един опит и не бива да го пропилява.

Мъжът с маската не влиза в нейната стая — няма го дори пред прага. Върху пода не се вижда неговата сянка.

Разнася се музика — старомоден джаз, който напомня на Каръл за времената, в които мъжете носели меки шапки и се събирали уж да слушат такава музика, а всъщност пиели забранен, контрабанден алкохол. Не се чуват нито удари, нито писъци.

Вратата й продължава да е отворена. Миналия път се захлопна след няколко минути.

Дали не я чака да се покаже навън?

За да се докопа до подноса, ще трябва да мине зад ъгъла. Ще трябва да рискува и се покаже евентуално пред очите му. Ако това се случи, то нейният план за заблуда с помощта на вързопа и одеялото остава неприложим.

Не може да се брани с голи ръце. Мъжът с маската е прекалено силен. А има и нож. Трябва й този поднос. Каръл се примъква по-близо до отворената врата, ослушва се, дебне за някакво движение, за сенки.

Сега е застанала на ъгъла. Внимателно наднича зад него.

Пластмасовият поднос е запратен чак в другия край на дълъг коридор. Под него, черна наглед заради лошото осветление, се вижда локва кръв. Тя изтича от паднала ничком жена.

Недей да пищиш. Да не си посмяла да писнеш, защото ще те чуе.

Каръл захапва долната си устна и с все сила се мъчи да натика обратно в нищото напиращия страх.

Грабвай подноса.

Каръл не помръдва. Всичките й мисли са насочени към убитата жена, легнала във всичката тази кръв. Тя също не помръдва.

Трябва да вземеш този поднос. Ако той се върне с ножа…

Каръл тича.

Вратата започва да се затваря.

Каръл не спира да тича. Погледът й е прикован към подноса. Към наградата. Давай.

Цяла вечност изтича сякаш, преди да стигне дъното на коридора. Грабва подноса, а кръвта е топла и лепкава под ходилата й. Каръл се извръща, за да побегне назад към стаята, когато усеща ръката на жената да я хваща за глезена.

Каръл писва.

— Помогнете — мълви жената с немощен глас. — Моля ви…

Тряс — захлопва се врата.

Назад към стаята.

Не мога да я оставя тук…

Тя е мъртва, Каръл, бягай назад, веднага.

Каръл тича назад с подноса в ръка. Тича с все сила, краката й се напрягат колкото могат. Господи, помогни ми, моля те, нека стигна вратата.

Тя е затворена.

Дръжка няма. Каръл се притиска към нея, окървавените й пръсти се плъзгат по хладната стомана, трескаво търсят начин да я отворят. Няма такъв. Вратата е затворена, а тя остава отвън, в компанията на убитата жена…

Тряс, затваря се друга врата, тряс-тряс-тряс, мъжът с маската идва за нея.