Крис Муни
Изчезналите (41)

Глава 40

Над Бостън се рони лек дъждец. Улиците са претъпкани с коли.

Даниел Бойл, седнал зад кормилото на камионетка от Федералната експресна колетна служба, дава мигач и завива наляво, за да приближи бавно рампата, а ресорите скърцат под тежестта на товара отзад.

Мястото се охранява от двама полицаи. Бойл спира пред просната напряко метална лента. Той знае какво представлява тя. С едно натискане на бутона лентата се обръща, за да щръкнат цяла редица стоманени зъбци, които пробиват гумите на всяка опитала се да избяга през съоръжението кола.

Тлъст полицай с натежала челюст се тътри под дъжда. Бойл смъква стъклото с приветливо усмихната физиономия.

— Добро утро, господин полицай. Не съм по рутинния си маршрут — днес само замествам. Имам пратка за лабораторията. Ще ми кажете ли накъде да карам?

— Най-напред трябва да се регистрирате.

Бойл поема планшета. Ръцете му са облечени в кожени шофьорски ръкавици. Изписва името „Джон Смит“. То съвпада с онова, което е отпечатано на ламинираната му служебна картичка със снимка, закрепена към джоба на униформената риза. Той разполага и с други средства, за да удостовери тази самоличност, стига да се наложи.

Подава обратно планшета през прозореца. Партньорът на дебелака оглежда камионетката.

— Карай към онази рампа там, влез в паркинга, много ясно е обозначено — каканиже дебелият полицай. — Пратките се предават зад онази сива врата. Вървиш по коридора до приемателя. Там ще ти се разпишат за пакета — няма нужда сам да го мъкнеш по етажите.

Бойл се готви да отпусне спирачката, когато дочува гласа на втория полицай:

— Задницата ти е провиснала, мой човек.

— Ресорите са заминали — обяснява Бойл. — Още три адреса и кукличката отива в сервиза. При този скорост има да се мъкнем до шест довечера. Щур късмет, нали?

Подтикван от желанието да се махне от дъжда, дебелият му прави знак с ръка да продължи.

Бойл преминава през стоманеното заграждение с друсване. Кара покрай рампата до мястото за паркиране. Охранителни камери са окачени високо по стените и контролират целия район. Бойл прихлупва униформената фуражка ниско над веждите.

Има множество места за паркиране на доставчици. Той си харесва най-близкото до стълбите.

Протяга ръка назад и през вратата зад гърба си поема тежък пакет. Влиза в сградата.

 

 

Белият полицейски ван, снабден с перископ, както и с апаратура на ултракъси вълни, е нагласен като кола от телефонната служба. Шофьорът е със съответната униформа.

Дарби се намира заедно с Куп на тапицирана пейка край задната врата. Насреща им, върху подобно съоръжение, са се настанили двамина от специалния отряд. И двамата се потят под тежко бойно снаряжение. Единият е зает с дъвка и пускане на балони, докато другият се е вторачил във внушителен наглед автомат система „Хеклер & Кох МР7“, поставен напреки в скута му.

Дарби няма представа къде се намират — прозорци липсват. Тясното пространство мирише на мъжки дезодорант и кафе.

Банвил е заел фиксирано към пода въртящо се кресло, разположено пред миниатюрно и въпреки това използваемо бюро. Води диалог с един от техниците на ФБР. Тя се пита за какво ли става дума.

Друг от федералните, нахлузил чифт слушалки върху огромното си плешиво теме, слуша разговорите на Евън в къщата, като от време на време казва нещо на колегата си, който изучава дисплея на лаптоп. Той е свързан с някаква странна апаратура, чиято задача е да открива и следи честотите, на които излъчват подслушващите устройства. В момента те са изключени.

Когато се подаде сигнал за включване, техниците мигом ще се закачат за него, ще звънне телефон и момчетата от специалния отряд на Бостън ще бъдат включени в операцията. Те са много добри. Ще бъдат бързи и ефикасни.

Телефонът започва да звъни. Дарби се напряга, пръстите й се забиват в тапицерията на седалката.

Банвил вдига слушалката. Слуша цяла минута, преди да я окачи на място. Поклаща глава.

— Бръмбарите са все още изключени — съобщава той.

Дарби търка овлажнели длани в крачолите си.

Хайде, дяволите да те вземат! Включи се!

 

 

Мраморното фоайе на бостънското полицейско управление е твърде внушително. Бойл е сигурен, че скрити охранителни камери запечатват всяко негово движение в този момент. Наоколо щъкат полицаи. Той бързо приближава рецепцията с приведена глава.

Облечен в синя униформа дежурен седи на висок стол зад преградата и чете под настолна лампа днешния брой на „Хералд“. Бойл плъзва обемистия пакет към него.

— Ако искате, аз ще го занеса горе, доста е тежък — предлага услугите си той.

— Няма нужда — от тук нататък е наша работа. Трябва ли да се подписвам някъде?

— Всичко е наред — отвръща Бойл. — Приятен ден.

Били Ланкън не престава да мисли за куриерската камионетка. Макар да не разбира много от коли, той е сигурен, че проблемът й не се крие в повредени ресори.

Партньорът му, Дан Саймънс, посръбва кафе, а дъждът ромоли по покрива над главите им.

— За осми път поглеждаш към паркинга, Били.

— Заради оная куриерска камионетка. Нещо не ми харесва.

— Кое по-точно?

— Начинът, по който е провиснала задницата й. Не мисля, че е заради ресорите.

— Ами като те притеснява чак толкова, иди виж.

— И май ще го направя.