Крис Муни
Изчезналите (54)

Глава 53

Дарби отклонява колата край платното на Шосе номер 22 и спира под две дървета. Помежду им минава черен път. Всеки би могъл да спре на него и да остане скрит от погледите на минаващите по шосето. Върху земята не се забелязват никакви следи.

— Тук трябва да е — обажда се Дарби.

Евън кимва. По време на пътуването е бил необичайно мълчалив — отговаря единствено с движения на главата и едносрични думи.

Дарби гаси двигателя. Усеща да я завладява нарастваща паника. Пресяга се зад облегалката за куфарчето си. Евън взема лопатите.

— Трудничко ще се придвижваме из тези места — отбелязва той. — Искаш ли аз да го нося?

— Благодаря, но ще се справя. — Дарби навлиза между дърветата.

Оказва се наистина трудничко — стръмно е и е кално от скорошния дъжд. След двайсетина минути черният път свършва. Пред очите им се разгръща неравен терен, осеян с камънаци, дървета и повалени дънери. Налага се час по час да се навеждат под ниските клони.

Евън премества лопатите върху другото си рамо.

— Много си се умълчала нещо — отбелязва той.

— Същото мога да кажа и за вас — дума не сте обелили, откак сме потеглили.

— Мислех си за Виктор Грейди.

— Поради каква причина?

— Заради картата — казва Евън. — Ригърс разправяше навремето, че е видял някаква карта в жилището му.

— Не помня да съм срещала нещо, свързано с карта в материалите по делото.

— Тя изгоря при пожара. Ригърс не си спомняше много нещо, но бе на мнение, че е за този район. Допуснахме, че е възможно да е използван като гробище и претърсихме гората, но без резултат.

— Каква част от нея?

— Около една четвърт. Сама знаеш колко е голяма. Белхамското управление изчерпа средствата и търсенето бе преустановено.

— Значи жертвите на Грейди може да са си още тук.

— Така ми се струва — това поне усещам дълбоко в себе си. Но само по някакво чудо могат да бъдат открити.

Дарби застива на място.

— Тук трябва да е.

Под краката им се разстила слънчева, широка открита поляна, цяла в листа.

— Не виждам следи от скорошно копане — казва Евън. — Всъщност не виждам изобщо каквито и да било следи от нечие неотдавнашно присъствие на това място. Огледай се наоколо — ни помен от стъпки.

— Възможно е дъждът да ги е отмил — тук няма дървета, които да попречат.

— Трябва да дойдем с работна група и да проведем щателно претърсване…

— Вижте това тук — прекъсва го Дарби, като сочи голям камък, върху който са очертани със спрей контури на усмихнато лице от комиксите.

— Може да са деца — казва Евън.

Не. Той греши — никакви деца не биха дошли чак дотук. Прекалено отдалечено и усамотено е. Но за Пътника това място е идеално — може да си копае на воля, без риск да бъде забелязан от случайно око.

Дарби поема по калния склон с мисълта за това, дали той е правил по два курса: един, за да изкопае гроба, и втори — да го запълни. Или е свършвал цялата работа на един път?

Тя оставя куфарчето върху голям камък. Сетне разстила платнището. При подобни огледи участват цял куп хора, чиято задача е да вдигнат от мястото му всяко листенце и да го положат върху платнище, за да проучат почвата отдолу, с цел да открият някаква следа.

— Ще трябва да извикаме още хора — повтаря Евън. — Така ще свършим работата по-бързо.

— Докато ги съберем и дойдат, сигурно ще сме приключили така и така. — Дарби грабва едната права лопата. — Да се залавяме за работа.