Крис Муни
Изчезналите (52)

Глава 51

Правоъгълното пространство под верандата е с размери на малка стая. Земята е все още кална. Дарби не забелязва следи от скорошно копане и започва да обработва най-отдалечения ляв край, където бе намерила Рейчъл.

Започва работа. Напълва кофата и я подава на Куп. Той я обръща върху голямо сито, поставено над отвора на облечен отвътре с полиетиленово платно казан за боклук. Занимават се с това повече от час, но не могат да се похвалят с нещо повече от парчета стъкло и колекция от камъни.

Коленичила в тясното пространство с влажни и кални панталони, Дарби подава на Куп поредната кофа. Майката на Каръл наднича иззад съседската ограда и наблюдава усилията им с изкривено от мъка и надежда лице.

Куп подава глава под верандата.

— Само камъни — обявява той и връща празната кофа. — Какво мислиш по въпроса?

Казва го за трети път.

— Все още съм убедена, че е скрила нещо на това място — заявява Дарби.

— Не твърдя противното. Видях снимките и също мисля, че е рила тук с пръсти. Но започвам да си мисля, че е заровила нещо, което единствено тя е в състояние да различи.

— Нали чу записа — говори за ключове от белезници.

— Може би си го е внушила. Жената бе напълно объркана, Дарб. Тя те взе за Тери Мастранджело. Болничната стая смяташе за килията си.

— Но е факт, че е избягала от оня пикап. Значи е имала ключ. Трябва да е някъде наоколо.

— Добре, да приемем, че е така. С какво би ни помогнал подобен ключ?

— А ти, Куп, какво предлагаш да правим? Да изчакаме търпеливо, докато отнякъде се появи трупът на Каръл?

— Не съм казал това.

— А какво си казал?

— Разбирам колко много ти се иска да намериш нещо на това място, обаче тук няма нищо.

Дарби грабва лопатката и продължава бясно да копае. Казва си да намали малко темпото. Няма нужда да поврежда евентуалната улика.

Рейчъл Суонсън може и да е била напълно объркана, но това бе причинено от действителни събития, а не от въображението й. Тази жена е преживяла невъобразими неща през изминалите години. Размесени в нейния страх се крият зрънца реалност. Тук е скрито нещо — Дарби е сигурна в това.

— Мисля, че отсреща има отворено заведение — обажда се Куп. — Искаш ли кафе?

— Нищо не ми трябва.

Куп прекосява задния двор, като минава покрай колата на престъпника, останала на първоначалното си място.

Дарби пресява още две кофи изкопана влажна пръст. Само камъни.

След още четирийсет минути тя е обработила близо три четвърти от площта под верандата. Мускулите на бедрата и гърба я болят непоносимо. Мисли си за почивка, когато нещо привлича погледа й — сгъната хартия, чийто край стърчи от калта.

Дарби насочва лъча на фенерчето натам. Почиства наоколо с облечени в ръкавица пръсти, а след това хваща четката. В хартията има ключ за белезници.

— Май трябва да ти се извиня — проговаря Куп.

— Заведи ме на вечеря и сме квит.

— Ще бъде интимна вечеря.

След като приключват със снимките и останалата част от работата по документиране на находката, Дарби измъква нагънатата хартия и я полага върху ситото.

Хартията изисква специално отношение в качеството си на веществено доказателство. Понеже не е нещо повече от пулверизирано дърво и лепило, когато се овлажни и изсъхне, отново става на лепило. Смачкан лист или няколко един върху друг се смесват и няма начин да бъдат разделени.

— Кога ще пристигнат тия мобилни групи на ФБР? — пита Куп.

— Нямам представа, но ако се забавят прекалено много, тая хартия ще стане на желе и няма да можем да сторим нищо по въпроса.

Но се оказва, че няма защо да чакат дълго. Още преди да привършат с оформянето на документацията, в дъното на улицата се появява един форд с осемнайсетметрово ремарке, украсено с антени и сателитни чинии.