Метаданни
Данни
- Серия
- Дарби Маккормик (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Missing, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Павел Главусанов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2012)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Крис Муни. Изчезналите
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2009
Коректор: Любов Йонева
ISBN: 978-954-529-702-1
История
- —Добавяне
Глава 17
Дарби паркира зад патрулната кола, спряла пред къщата на Кранмър. Улицата е зловещо пуста. Тя бе очаквала медийна лудница.
— Къде е народът? — обръща се към полицая, който дреме зад волана на патрулката.
— В града, на пресконференция. И майката е там.
— Ще поогледам наоколо.
— Викай, ако ти трябва нещо.
Снощи и рано тази сутрин тя е обработила цялата къща и пространството под верандата. Огледала е наоколо с помощта на фенерче, но без резултат.
И все пак, докато оглежда отново земята и храстите, тайничко се надява да е пропуснала нещо, което би помогнало да се разчупи целият случай. След две щателни обиколки усилията й остават възнаградени единствено от кал по обувките и бодли по панталона.
Застанала в алеята за паркиране до колата на момчето, тя диша дълбоко, за да уталожи възмущението си. Гаснещата слънчева светлина обагря в тъмночервено стъклата на прозорците и локвите наоколо.
Добре, известно ни е, че си паркирал в алеята, а сетне си проникнал в къщата, най-вероятно с помощта на ключ, понеже липсват следи от взлом. Застрелял си момчето, а след това си отвлякъл Каръл след кратка схватка при кухненската врата. Макар да е късно, дъждовно и бурно, не можеш да си позволиш да я измъкнеш навън ритаща и пищяща, тъй като би могла да събуди някого от съседите, и затова я докарваш до безсъзнание, преди да излезеш. Мяташ я на рамо — така е по-лесно, а и ръцете ти остават свободни. Слизаш по стълбите и бързаш към пикапа. Използваш пикап, защото в него можеш да возиш един-двама души незабелязано. Отваряш вратата и полагаш Каръл до нашата непозната, само че нея я няма там.
Дарби си представя престъпника — той тича паникьосан насам-натам, върти глава във всички посоки под поройния дъжд, търси изчезналата непозната.
Докъде е стигнал в търсенето? И колко време му е отнело то? Дали е карал из околните улици с надежда да я открие? Какво го е принудило да се откаже и да поеме към дома?
Хрумва й друга мисъл, която я кара да посегне за бележника и химикалката в джоба на ризата си: ами ако е останал наблизо и е видял как извеждат жената изпод верандата? Ако е проследил линейката? Записва си да каже на Банвил да усилят охраната в интензивното.
Дарби се пита какво ли му е било на изрода, когато е установил, че изплъзналата се жертва се е намирала буквално под носа му, скрита зад някакъв контейнер за боклук под верандата.
А какво е търсела тази жена в пикапа?
Възможен отговор: предстояло е да се отърве от нея поради крайното й изтощение.
А къде се е готвел да скрие тялото?
Не, надали би го захвърлил просто така. Най-вероятно е щял да го зарови. Дали е възнамерявал най-напред да отвлече Каръл, а след това да погребе непознатата някъде в района на Белхам?
Твърде рисковано. Ами ако Каръл дойде в съзнание? Сложил един път ръка върху нея, той би искал да я прибере час по-скоро.
Дарби се приближава до верандата. Малката боядисана в бяло врата е запечатана с полицейска лепенка. Притиска чело към хладното, влажно дърво.
Този път здравата го изпързалях, Тери. Знаех какво смята да прави, когато ме качи в колата, и бях подготвена.
Хлопва се врата на лека кола. Дарби се обръща и съзира Даян Кранмър да крачи по алеята, стиснала в ръка поставена в рамка снимка на дъщеря си. Напомня на Дарби за жените, които вижда понякога в най-изисканите барове на Бостън — жени от бедните квартали, които се стараят да изглеждат очарователни и примамливи, за да пипнат мъже, които да ги измъкнат от мизерната им работа и дваж по-мизерния живот.
Майката на Каръл забелязва служебната значка.
— От полицията ли сте?
— Да.
— Може ли да ви попитам нещо?
Очите на жената са подпухнали и зачервени от плач.
Униформеният, с когото Дарби разговаря преди малко, сега се е приближил и се обажда:
— Госпожо Кранмър, не бихме ли могли…
— Не мърдам оттук — заявява майката на Каръл. — Искам да й задам няколко въпроса. Имам право да знам какво става и да не сте посмели да ми кажете, че не е така. Започва да ми идва до гуша от начина, по който ме разигравате.
— Всичко е наред — успокоява Дарби полицая. — Остави ни за малко.
Мъжът оправя фуражката си и се оттегля.
— Благодаря ви — казва майката на Каръл. — А сега ми кажете, моля, как се развива разследването?
— Полагаме всички усилия.
— Което е вашият начин да ми съобщите, че няма да ми кажете абсолютно нищо. Моята дъщеря изчезна. Моята. Това нищо ли не ви говори?
— Госпожо Кранмър, правим всичко, което ни е по силите, за да намерим…
— Много ви моля, умолявам ви да не започвате всичко това отначало. От двайсет и четири часа само това слушам. Всичко живо си счупва краката от търсене, всеки разнищва някаква диря — добре, това ми е известно. Отговорих на всичките ви въпроси, а сега е мой ред да питам. Бихте могли да започнете с отговор на следното: коя беше тази жена под верандата ми?
— Бих ви посъветвала да разговаряте с инспектор Банвил…
— Ами ако дъщеря ми е мъртва? Тогава ще си направи ли някой труда да говори с мен?
Гласът на Даян Кранмър се пречупва. Тя здраво притиска към гърдите си снимката на дъщеря си.
— Напълно ви разбирам — проговаря Дарби.
— Имате ли деца?
— Не.
— Как тогава можете да стоите пред мен и да твърдите, че разбирате какво ми е?
— Може би сте права — няма как.
— Когато имате деца… когато изпитате любов към тях… тя е повече, отколкото сърцето може да поеме. Толкова е много, че може да направи то да се пръсне. Така се чувства човек. И сто пъти по-лошо, когато си мисли, че те са наранени и чакат някъде да им се помогне. Но това е непонятно за вас. За всички вас това си е само професия. Когато я намерите убита, всички ще се приберете по домовете си. А аз какво да правя? Отговорете ми на този въпрос.
Дарби не знае какво да каже, а чувства, че трябва да каже нещо.
— Съжалявам.
Майката на Каръл не може да я чуе. Тя е обърнала гръб и се отдалечава.