Крис Муни
Изчезналите (15)

Глава 14

На път за дома Дарби трябва да се отбие на още едно място.

Прясно изкъпана, с още мокра от душа в гимнастическия салон коса, тя влиза във фоайето на най-голямата болница в Бостън. Не й се налага да се бави при информацията — пътят към интензивното й е добре известен. Била е вече там, за да се прости с баща си.

На вратата виси надпис: „Изключете мобилните телефони и всякакви електронни уреди преди да влезете“. Дарби изключва телефона си, показва служебната карта на мъжа от рецепцията и пита за състоянието на жената, докарана снощи от Белхам. Мъжът не знае нищо — току-що е застъпил на смяна — и сочи към полицая, седнал пред вратата на стая в дъното на дълъг коридор.

Няма място за уединение в едно интензивно отделение — стъклените врати позволяват да се гледа във всички стаи. Близки роднини с изопнати от мъка лица чакат реда си да хванат нечия любима ръка — в повечето случаи за последно сбогом.

Спомени за собствения й баща изпълват съзнанието на Дарби и го завладяват изцяло, когато минава покрай празната стая, в която той бе починал.

Възрастният униформен полицай вдига поглед от списанието за голф и разглежда служебната й карта. Мрежа тънки капиляри краси носа му.

— Изпуснахте цирка — осведомява я той. — Дамата от чардака нападна една от сестрите.

— Какво е станало?

— Набучи я с химикалка. Докторът е при нея. Съветвам ви да не дишате през носа.

Лекарката се е надвесила над неидентифицираната и преслушва сърцето. Под ярката светлина жената изглежда още по-изпосталяла. Поставена е на командно дишане и изкуствено хранене. Крайниците са обезопасени с ремъци, а почти всеки квадратен сантиметър от кожата е покрит с лепенки или превръзки.

Дарби се приближава до леглото и забелязва капки прясна кръв по чаршафа. Измъченото дишане, което чу тази сутрин в линейката, сега е още по-болезнено.

Очите на жената пърхат под изтънели като хартия клепачи. Какво сънуваш?

— Вие сте от криминалната лаборатория — обръща се към нея лекарката с изненадващо мек глас, който никак не се връзва с коравите черти на некрасивото й лице.

Дарби се представя. Лекарката се казва Тина Хачкок.

— Надявам се, че не искате резултатите от теста за изнасилване — вече ги взеха.

— Не, просто минавам да видя как е тя.

— Вие не сте ли тази, която я изведе изпод верандата?

— Да, аз съм.

— Така си и мислех. Познах ви — вашето лице е по всички канали.

Браво!

— Научих, че е нападнала някаква сестра.

— Преди около два часа — отвръща лекарката. — Сестрата проверявала апаратурата, а тя я намушкала на няколко места с химикалка. В момента я оперират. Дано й спасят окото.

— Откъде се е снабдила с химикалка?

— Вероятно от планшета, който виси в края на леглото. Ухапала и един полицай.

Дарби кимва.

— Той се опита да й помогне, а тя реши, че я напада.

— Общото объркване и делириумът са симптоми на сепсис — отравяне на кръвта, предизвикано от токсични бактерии. В дадения случай става дума за staphylococcus aureus. Някои от раните й са инфектирани. Третираме ги с широкоспектърен антибиотик, но през последните години тези бактерии са станали изключително резистентни спрямо антибиотици. Като имаме предвид общото й отслабване и парализираната имунна система, прогнозата не е особено розова.

— Каза ли нещо, докато бе в съзнание?

— Не. Изтръгна апарата за командно дишане и направи опит да избяга. Трябваше да я упоим отново, което крие опасности, предвид слабостта на сърдечния мускул. Не бих искала да я държа упоена по-продължително, отколкото се налага, но и не мога да допусна втори подобен екшън. Имате ли представа коя е тя?

— Още се мъчим да разберем.

Лекарката насочва вниманието си към леглото.

— Както виждате, тя е напълно изтощена. Онова, което се случва в момента, е преминаване на жизнените функции към по-икономичен режим — сърдечният ритъм се забавя и става неравномерен. Повечето коса е опадала поради недостиг на протеини. Сивкавият тен на кожата се дължи на остра авитаминоза. Забелязвате ли този тънък мъхест слой върху кожата? Наричаме го лануго. Наблюдава се обикновено в последния стадий на анорексия. Това е защитна реакция на тялото, нещо като последен опит да запази малкото останала му топлина след огромна загуба на мускулна и мастна тъкан.

Дарби гледа болното, с вид на безстопанствено животно същество, което крее в леглото. Спомня си снимката на Тери Мастранджело. Колко ли време е изтекло от изчезването на тази жена? И какво ли е минало през главата й.

— Може ли да ми услужите с фенерчето? — обръща се тя към лекарката.

— Разбира се — отвръща жената и бърка в джоба си.

Дарби отмята чаршафа и разглежда лявата ръка на пострадалата.

Между превръзките личат, изписани в синьо, миниатюрни букви и цифри: „1ЛН2ДЛДЗДН2ДЗЛ“.

А по-надолу — още два реда:

„2ДДН2ЛНДДВЗДН

ЗЛ2ДНН2ДЛД4Д“

Има и четвърти ред, който не подлежи на разчитане. Лекарката се навежда.

— Какво е това?

— Указания за придвижване, най-вероятно. Посоки.

— Последният знак — буква или цифра — изглежда недовършен. Сякаш е била принудена да спре. Може би в този момент е влязла сестрата.

Дарби си мисли същото.

— Извинете ме за момент.

Експертите от „Идентифициране“ са си отишли вече. Тя звъни в „Оперативни“ и стиска палци Мери Бет да не си е тръгнала. Не е.

Ще мине поне час, преди да пристигне тук с екипировката си. Дарби снима с дигиталния си фотоапарат.

Непознатата е дълбоко упоена и лекарката няма нищо против да освободят коланите, за да осигурят възможност за по-добри кадри. Дарби преглежда цялото тяло, но не открива други надписи.

— Скоро ще пристигне човек от лабораторията, за да направи още снимки. Сигурно ще се наложи отново да разкопчавате коланите.

— Стига да е още под упойка. Все ми се ще да ви попитам: защо не е нападнала и вас?

— Мисля, че ме взема за своя позната. — Дарби изважда визитка и написва върху нея домашния си телефон. Подава я на лекарката. — Ще ви бъда признателна, ако ми звъннете, когато дойде в съзнание. Колкото и късно да е.

— Когато заловите човека, който й е сторил това, надявам се, че ще имате достатъчно здрав разум да стегнете топките на кучия син с копринен конец.