Майкъл Конъли
Петата поправка (7)

6.

Лиза Трамъл не беше сама. Влезе в компанията на мъж, когото си спомнях от първото й явяване в съда. Седеше на първия ред в галерията и ми направи впечатление, защото не приличаше на адвокат или журналист. Имаше холивудски вид. Не лъскав и самоуверен. От другия тип. Ала Холивуд. Тупе или аматьорски боядисана коса, задължителното и също боядисано кичурче на брадичката, двойна гуша… Гонеше шейсетака и се правеше на двайсет години по-млад. С черно кожено яке и кафеникаво-червена блуза. На шията му висеше златна верижка със символа на мира. Който и да беше, подозирах, че тъкмо той е причината Лиза да е на свобода.

— Или си избягала от ваннайския затвор, или си платила гаранцията — казах. — И кой знае защо, си мисля, че е второто.

— Позна — отвърна Лиза. — Здравейте всички, това е Хърбърт Дал, мой приятел и благодетел.

— Приятно ми е — усмихна се благодетелят.

— Благодетел ли? — попитах. — Това означава ли, че сте внесли гаранцията на Лиза?

— Всъщност се обърнах към фирма.

— Коя?

— Някой си Валенцуела. Фирмата му е точно до затвора. Много удобно. И каза, че ви познава.

— Да.

За миг се замислих как да продължа. Лиза прекъсна мълчанието.

— Хърб е истински герой, избави ме от онова ужасно място. Сега съм свободна да помагам на екипа ни да опровергае тези лъжливи обвинения.

Лиза беше работила с Аронсън, но нямаше преки контакти с Лорна и Сиско. Тя отиде при тях, ръкува се и се представи, като че ли е съвсем обикновен ден и е време да се захванем за работа. Сиско ме попита с очи какво става. Свих рамене. Не знаех.

Никога не ми бе споменавала за Хърб Дал, толкова скъп приятел и „благодетел“, че да даде двеста бона на Валенцуела. Това, както и фактът, че не се е възползвала от щедростта му, за да плати за защитата си, не ме учудваше. Нито пък появата й с гръм и трясък, готова да се включи в екипа. Смятах, че е способна много умело да крие личните и емоционалните си проблеми пред непознати. Можеше да омае когото си поиска и се чудех дали Хърб Дал знае в какво се забърква. Явно гонеше някакъв интерес, но може би не разбираше, че го работят.

— Лиза, хайде да отидем в кабинета на Лорна и да поговорим за малко насаме — казах аз.

— Мисля, че Хърб трябва да чуе всичко, което ще ми кажеш. Той ще документира делото.

— Е, обаче няма да документира нашите разговори, защото контактите между теб и твоя адвокат са конфиденциални. Той може да бъде принуден да свидетелства в съда за всичко, което чуе и види.

— Хмм… добре де, няма ли начин да го упълномощим или нещо подобно, да го включим в адвокатския екип?

— Лиза, просто ела в кабинета за няколко минути.

Посочих към вратата и тя най-после тръгна натам.

— Лорна, би ли донесла на господин Дал нещо за пиене?

Последвах клиентката си в кабинета и затворих вратата. Имаше две бюра, по едно за Лорна и Сиско. Придърпах един стол пред бюрото на Лорна и казах на Лиза да седне, после заобиколих и се настаних срещу нея.

— Много странна кантора — отбеляза тя. — Прилича на частен дом.

— Просто е временна. Хайде сега да поговорим за твоя герой, Лиза. Откога го познаваш?

— Отпреди около два месеца.

— Как се запознахте?

— На стълбището пред съдебната палата. Дойде на един от протестите на ИДЕАЛ. Каза, че се интересувал от нас, искал да снима филм.

— Нима? Значи е кинаджия, така ли? Къде му е камерата?

— Е, той всъщност организира нещата. Има страхотен успех. Сключва сделки, такова, за книги и филми. Той ще поеме всичко това. Делото ще привлече невероятно внимание, Мики, В затвора ми казаха, че съм получила трийсет и шест предложения за интервю. Естествено, не ми позволиха да говоря с репортерите, само с Хърб.

— Влязъл е при тебе, така ли? Явно е адски упорит.

— Казва, че когато надуши материал, нищо не може да го спре. Спомняш ли си момиченцето, което живяло цяла седмица в планината с мъртвия си баща, след като катастрофирали на пътя? Той заснел телевизионен филм по този случай.

— Впечатлен съм.

— Така е, той има страхотен успех.

— Да, вече го каза. Сключи ли някакво споразумение с него?

— Да. Той ще договаря всички сделки и ще си поделим печалбата поравно, след като си върне разходите и парите за гаранцията. Тъй де, така е справедливо. Обаче Хърб говори за много пари. Може би ще успея да спася къщата си, Мики!

— Подписала ли си нещо? Договор или някакво споразумение?

— О, да, всичко е законно и той ще трябва да ми даде моя дял.

— Уверена си в това, защото си го показала на своя адвокат ли?

— Хм… не, но Хърб каза, че договорът бил стандартен формуляр, нали разбираш, правни приказки. Но го прочетох.

Естествено. Точно като договорите, които беше подписала с мене.

— Може ли да видя договора, Лиза?

— В Хърб е. Можеш да му го поискаш.

— Непременно. А случайно да си му споменала за нашите договори?

— За нашите договори ли?

— Да, вчера в участъка ти подписа няколко договора с мене, спомняш ли си? Първият е да те представлявам в наказателни дела, а другите ме упълномощават като твой адвокат и ми позволяват да сключвам сделки за правата върху твоята история, за да можем да финансираме защитата ти. Спомняш ли си, че подписа запор върху получените приходи?

Тя не отговори.

— Видя ли тримата ми сътрудници в другата стая, Лиза? Всички работим по твоето дело. А досега не си ни платила нито стотинка. Това означава, че аз трябва да плащам заплатите и всичките им разходи от джоба си. Всяка седмица. Затова в договорите, които подписа вчера, ти ме упълномощи да сключвам сделки за права върху книги и филми.

— О… Не съм прочела тази част.

— Ще те попитам нещо. Какво е по-важно за тебе, Лиза — да си осигуриш възможно най-добрата защита и да се опиташ да спечелиш това дело или да сключиш сделка за книга или филм?

Тя се нацупи и отклони въпроса.

— Но ти не разбираш. Аз съм невинна. Не съм…

— Не, ти не разбираш. Дали си невинна, или не няма нищо общо. Важното е какво ще успеем да докажем или оборим в съда. И когато казвам „ние“, всъщност имам предвид себе си, Лиза. Себе си. Аз съм твоят герой, а не Хърб Дал с неговото кожено яке и холивудския знак на мира. И ти го казвам съвсем сериозно.

Лиза дълго мисли, преди да отговори.

— Не мога, Мики. Той току-що ме освободи под гаранция. Струваше му двеста хиляди долара. Трябва да си ги върне.

— Докато твоят адвокат гладува.

— Ти ще си получиш парите, Мики. Обещавам. Аз взимам половината от всичко. Ще ти платя.

— След като той си върне своите двеста бона, плюс разходите. Разходи, които може да са всякакви, както изглежда.

— Хърб каза, че получил половин милион за един от лекарите на Майкъл Джексън. И то само за репортаж във вестника. Ние може да направим филм!

Бях на ръба да си изпусна нервите. На бюрото на Лорна имаше антистресова играчка за стискане — малко съдийско чукче, мостра на рекламен подарък. Отстрани можеха да се отпечатат името и телефонният номер на фирмата. Вдигнах го и силно стиснах дръжката, представяйки си, че е гръклянът на Хърб Дал. След малко гневът ми се уталожи. Тия неща наистина действат. Мислено си отбелязах да кажа на Лорна да направи поръчката. Щяхме да ги раздаваме във фирми, уреждащи съдебни гаранции, и по улични сергии.

— Добре — казах. — По-късно ще поговорим за това. Сега ще се върнем при другите. Все пак ще се наложи да отпратиш Хърб, защото ще обсъждаме делото ти и не можем да го направим пред хора, които не са от екипа. После ще му позвъниш и ще му кажеш, че не може да сключва никакви сделки без мое одобрение. Разбираш ли, Лиза?

— Да.

Звучеше унило и хрисимо.

— Искаш ли аз да му кажа да си тръгне, или ще се оправиш сама?

— Би ли му казал ти, Мики?

— Няма проблем. Мисля, че приключихме с това.

Върнахме се в дневната и заварихме Дал да довършва някакъв виц.

— … и това беше преди да направи „Титаник“!

Засмя се, но другите не проявиха същото холивудско чувство за хумор.

— Добре, Хърб, сега ще продължим да работим по делото и трябва да поговорим с Лиза — казах аз. — Ще те изпратя.

— А после тя как ще се прибере вкъщи?

— Имам шофьор. Ще го уредим.

Дал се поколеба и погледна към Лиза в търсене на спасение.

— Всичко е наред, Хърб — рече тя. — Трябва да обсъдим делото. Ще ти позвъня веднага щом се прибера вкъщи.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Аз ще го изпратя, Мик — предложи Лорна.

— Няма проблем. И без това трябва да ида до колата.

Всички се сбогуваха с мъжа със знака на мира и двамата с него излязохме. Всеки апартамент в блока имаше самостоятелен вход. Тръгнахме по алеята към портала на Кингс Роуд. Под пощенската кутия забелязах телефонни указатели и подпрях вратата с един от тях, за да не се захлопне зад мен.

Насочихме се към колата ми, паркирана до червения тротоар отпред. Рохас пушеше, облегнат на предната броня. Бях оставил дистанционното си в Стойката за чаши, така че казах:

— Рохас, багажникът.

Той извади ключовете си и го отвори. Казах на Дал, че искам да му дам нещо, и той ме последва.

— Нали няма да ме натикаш вътре?

— Няма, Хърб. Просто искам да ти дам нещо.

Заобиколихме зад линкълна и вдигнах капака догоре.

— Божичко, ти си носиш всичко със себе си! — възкликна той, като видя кашоните с папки.

Не отговорих. Измъкнах папката с договорите и извадих от нея документите, които Лиза, беше подписала предишния ден. Преснимах ги на многофункционалното устройство на предната седалка, подадох копията на Дал и оставих оригиналите за себе си.

— Ето, прочети тия неща, когато имаш свободно време.

— Какво е това?

— Договорът, който ме упълномощава да представлявам Лиза. Стандартен формуляр. Както и адвокатското пълномощно и запориране на всякакви приходи, произтичащи от нейното дело. Ще забележиш, че ги е подписала вчера. Това означава, че твоят договор няма правна стойност, Хърб. Обърни внимание на дребния шрифт. Това ме упълномощава да контролирам правата върху случая — книги, филми, телевизия, всичко.

Той се намръщи.

— Чакай малко…

— Не, Хърб, ти чакай малко. Знам, че си се бръкнал с двеста бона за гаранцията, плюс там каквото си бутнал, за да те пуснат при нея в затвора. Наясно съм, че си направил огромна инвестиция. Ще се погрижа да си я върнеш. Накрая. Обаче ще си чакаш реда, приятел. Приеми го и отстъпи. Няма да правиш никакви ходове, нито ще сключваш сделки, без преди това да ги обсъдиш с мен.

Посочих договора в ръцете му и добавих:

— Само гледай да не ме послушаш и ще ти трябва адвокат. Добър адвокат. Ще те вкарам зад решетките за две години и няма да видиш и пукнат цент от тия двеста хиляди.

Затръшнах вратата на линкълна, за да подчертая думите си.

— Приятен ден.

Оставих го да ме зяпа и се върнах при багажника, за да прибера оригиналите в папката. Когато затворих капака, забелязах, че сянката на графитите още си личи. Боята я нямаше, но спреят беше повредил гланца завинаги. Знакът на Флоренция 13 продължаваше да тегне над мене.

Минах покрай Дал, който още стоеше втрещен на тротоара, взех телефонния указател, с който бях подпрял вратата, влязох и го отворих на случайна страница. Рекламата ми беше там. Лицето ми се усмихваше в ъгъла.

„Спасете дома си!

Борете се срещу просрочването на ипотеката ви!

Адвокатска кантора «Майкъл Холър и сие»

Обадете се: 323-988-0761

или посетете: www.stopfinancialruin.com

Se Habla Espanol“

Прелистих още няколко страници, за да се уверя, че рекламата ми е на всяка, за което бях платил, после оставих указателя върху купчината. Не бях сигурен, че някой изобщо използва телефонни указатели, но посланието ми бе там за всеки случай.

В апартамента ме посрещнаха с мълчание. Появата на Лиза и нейния благодетел придаваше на положението известна неловкост. Опитах се да подновя разговора по начин, който да стимулира единството на екипа.

— Добре, вече всички се познават. Лиза, тъкмо обсъждахме как ще процедираме и какво трябва да знаем, за да можем да действаме. Нямахме предимството да си при нас, защото, честно казано, бях съвсем сигурен, че ще излезеш от затвора чак накрая, когато съдията каже: „Невиновна“. Но сега си тук и непременно ще те включим в нашите стратегии. Искаш ли да кажеш нещо на групата?

Все едно водех сеанс по групова психотерапия. Лиза обаче грейна, зарадвана от възможността да вземе думата.

— Да, първо искам да кажа, че съм много благодарна на всички ви за усилията. Знам, че в правото неща като вина и невинност нямат значение. Важно е какво можеш да докажеш. Разбирам го, но си мисля, че може би е добре да го чуете, макар и само веднъж. Аз съм невинна в тези обвинения. Не съм убила господин Бондюрант. Надявам се, че ми вярвате и че ще го докажем на процеса. Имам малък син и той трябва да е при майка си.

Никой не отговори, но всички сериозно кимнаха.

— Добре, преди да дойдеш, обсъждахме разделението на труда — продължих аз. — Кой за какво отговаря, кой какво трябва да направи, такива неща. Бих искал да включа и тебе в изпълнението на задачите.

— Ще помогна с всичко, каквото мога.

Седеше на ръба на стола като прилежна ученичка.

— След твоя арест полицията няколко часа е обискирала дома ти. Претърсили са го от горе до долу и по силата на правата, които им е давало разрешението за обиск, са взели някои неща, които може да представят като доказателства по делото. Имаме списък, който можеш да прегледаш. В него фигурират лаптопът ти и три папки с надписи „Идеал“, „Ипотека едно“ и „Ипотека две“. Ето тук идва твоята роля. В момента, в който определят зала и съдия, ще подадем искане незабавно да ни се осигури достъп до лаптопа и папките, но дотогава искам колкото може по-подробно да изброиш съдържанието им. С други думи, Лиза, какво толкова е имало в тези документи, че да накара ченгетата да ги вземат. Разбираш ли?

— Естествено. Да, ще го направя. Ще започна още довечера.

— Благодаря. Искам да те попитам още нещо. Виждаш ли, ако се стигне до процес, не бива да допускаме нищо непредвидено. Не искам някой да се появи изневиделица или…

— Защо казваш „ако“?

— Моля?

— Казваш „ако“. „Ако се стигне до процес.“ Няма никакво „ако“.

— Извинявай. Изплъзна ми се от езика. Но само за да си наясно: добрият адвокат винаги изслушва предложенията на прокуратурата. Защото много често тези преговори ти дават възможност да надникнеш в същността на обвинението. Та ако ти кажа, че обсъждам споразумение с прокурора, имай предвид, че мотивът ми е друг, разбираш ли?

— Ясно, но още отсега ти казвам, че няма да се призная за виновна в нещо, което не съм извършила. Убиецът е на свобода, а те се опитват да го припишат на мен. Снощи не можах да спя на онова ужасно място. Все си мислех за сина си… Никога няма да мога да го погледна в очите, ако се призная за виновна в нещо, за което нямам вина.

Помислих си, че ще пусне кранчето, но тя се овладя.

— Разбирам — отвърнах тихо. — А сега, Лиза, второто нещо, за което искам да поговорим, е съпругът ти.

— Защо?

Веднага видях предупредителните сигнали. Навлизахме на тежък терен.

— Той е от категорията на непредвидените неща. Кога за последен път сте се чували? Може ли да се появи и да ни създаде проблеми? Да свидетелства за тебе например, че в миналото си правила опити за отмъщение? Трябва да покрием всички вероятности, Лиза. Няма значение дали ще се реализират. Ако съществува опасност, трябва да знам за нея.

— Мислех, че съпрузи не могат да свидетелстват един срещу друг.

— Има такава възможност, на която можеш да се позовеш, но тази област е доста мътна, особено след като двамата вече не живеете заедно. Затова искам да покрия подобна вероятност. Имаш ли представа къде е в момента мъжът ти?

Обяснението ми не беше съвсем точно, обаче съпругът й ми трябваше, за да разбера динамиката на брака им и каква роля може да изиграе той за защитата. Разделените съпрузи са променлива величина. Може да им попречиш да дадат показания срещу твоя клиент, но не и да сътрудничат на обвинението извън съдебната зала.

— Не, нямам никаква представа — отвърна тя. — Но предполагам, че рано или късно ще се появи.

— Защо?

Лиза разпери ръце, за да покаже, че отговорът на този въпрос е елементарен.

— Защото могат да се спечелят пари. Ако надуши от телевизията и вестниците какво става, ще се появи. Можеш да си сигурен в това.

Това изказване ми се стори странно, защото предполагаше, че мъжът й винаги е бил алчен, докато аз знаех, че където и да се намира, той живее съвсем скромно.

— Ти ми каза, че е ползвал кредитната ви карта в Мексико.

— Така е. В Росарито Бийч. Изтегли четири хиляди и четиристотин и надхвърли кредитния лимит. Трябваше да закрия сметката, а това беше единствената ни кредитна карта. Но не ми хрумна, че така няма да знам къде е. Тъй че нямам представа къде се намира.

Сиско се прокашля и се включи в разпита.

— Ами други контакти с него? Телефонни обаждания, имейли, есемеси?

— Отначало получих няколко имейла. После нищо, докато не се обади на рождения ден на детето. Преди месец и половина.

— Синът ти пита ли го къде е?

Лиза се поколеба. Не я биваше да лъже. Виждах, че истината е друга.

— Какво точно се случи, Лиза?

Тя стисна устни, после омекна.

— Всички ще ме помислите за ужасна майка, обаче не му дадох да говори с Тайлър. Скарахме се и аз просто… му затворих. По-късно се почувствах отвратително, но не успях да се свържа с него, защото номерът беше блокиран.

— Но той има мобилен телефон, нали?

— Не. Преди имаше, обаче номерът от известно време е изключен. Не ми се обади от своя телефон. Или е взел назаем от някого, или има нов номер, но не ми го е дал.

— Може да е джиесем за еднократна употреба — предположи Сиско. — Продават ги във всеки супермаркет.

Кимнах. Историята за един разпаднал се брак навя на всички ни мрачни чувства. Накрая наруших мълчанието.

— Лиза, веднага ми съобщи, ако той пак се свърже с тебе.

— Добре.

Преместих поглед от нея към моя следовател и безмълвно го инструктирах да провери всичко възможно за изчезналия й съпруг. Не исках да изскочи изневиделица насред процеса.

Сиско ми кимна. Щеше да се заеме с това.

— Още само един-два въпроса, Лиза, и ще сме готови да започнем.

— Добре.

— Когато вчера са обискирали дома ти, полицаите са взели някои неща, за които не сме разговаряли. Едното е описано като дневник. За какво по-точно става дума?

— Пиша книга. Книга за моето пътуване.

— За твоето пътуване ли?

— Да, за пътуването към себе си, за моята кауза. За движението. Как започнах да помагам на хората да се борят, за да спасят дома си.

— Ясно, значи е нещо като дневник на протестите, така ли?

— Точно така.

— Пишеш ли вътре за Мичъл Бондюрант?

Тя сведе очи, сякаш ровеше в паметта си.

— Едва ли. Но може да съм го споменала. Нали разбираш, да съм казала, че той е човекът зад всичко това.

— И нищо за евентуално намерение да го убиеш?

— Не, нищо подобно. И не съм го убила! Казах ви вече!

— Не те питам това, Лиза. Опитвам се да разбера с какви улики срещу тебе разполагат. Значи казваш, че този дневник няма да е проблем за нас, така ли?

— Да. Няма да е проблем. В него няма нищо лошо.

— Добре, ясно.

Плъзнах поглед по лицата на членовете на екипа ми. Покрай словесния двубой с Лиза бях забравил следващия си въпрос.

Сиско ми помогна.

— Свидетелката?

— Да. Лиза, вчера сутринта по време на убийството била ли си в района на сградата на Уест Ланд Нешънъл в Шърман Оукс?

Тя не отговори веднага, което ми подсказа, че имаме проблем.

— Лиза?

— Училището на сина ми е в Шърман Оукс. Сутрин го карам дотам и минавам покрай онази сграда.

— Добре. Значи вчера си минала покрай сградата. По кое време беше това?

— Хм, към осем без петнайсет.

— Тогава го водиш на училище, така ли?

— Да.

— А след като го оставяш? По същия път ли се връщаш?

— Да, обикновено.

— Ами вчера? Говорим за вчера. Пак ли мина оттам?

— Да, струва ми се.

— Не си ли спомняш?

— Спомням си. Минах по Вентурадо Ван Найс и след това по магистралата.

— Пак оттам ли се върна, след като остави Тайлър, или по друг път?

— Отбих се да си купя кафе и после се прибрах вкъщи. Минах оттам.

— По кое време?

— Не съм сигурна. Не съм си гледала часовника. Май беше към осем и половина.

— Слизала ли си от колата си в района на Уест Ланд Нешънъл?

— Не, разбира се.

— Сигурна ли си?

— Естествено, че съм сигурна. Щях да си го спомням, не мислиш ли?

— Добре. Къде спря да си вземеш кафе?

— В „Джос Джо“ на Вентура до Удман Плаза. Винаги ходя там.

Замислих се. Погледнах Сиско, после Аронсън. Сиско беше докладвал, че когато го нападнали, Мичъл Бондюрант носел чаша кафе от „Джос Джо“. Реших още да не задавам очевидния въпрос дали Лиза е видяла или осъществила контакт с Бондюрант в кафенето. Като неин адвокат, щях да съм обвързан от всичко, което знам. Не можех да участвам в лъжесвидетелство. Ако Лиза ми кажеше, че е видяла Бондюрант и даже е говорила с него, нямаше да мога да я накарам да представи друга версия на процеса.

Трябваше да внимавам с информацията, която можеше да ми върже ръцете още в самото начало на делото. Знаех, че има противоречие. Задачата ми се изразяваше в това да науча колкото може повече и в същото време имаше неща, за които засега не исках да чувам. Понякога знанието те ограничава. Незнанието ти дава повече свобода в подготовката на защитата.

Аронсън ме наблюдаваше напрегнато и явно се чудеше защо не задавам логичния въпрос. Бързо поклатих глава. По-късно щях да й обясня основанията си — поредния урок, който не й бяха преподали в университета.

Изправих се.

— Струва ми се, че стига за днес, Лиза. Даде ни много информация и ще започнем работа върху нея. Сега ще кажа на шофьора ми да те закара у вас.