Майкъл Конъли
Петата поправка (55)

54.

Возех се на задната седалка на линкълна и тъкмо минавахме по тунела на Трета улица, когато телефонът ми зазвъня. На дисплея пишеше, че е Маги. Казах на Рохас да намали музиката — слушахме „Страшният съд“ от последния албум на Ерик Клептън — и отговорих.

— Направи ли го? — първо попита тя.

Погледнах през прозореца. Излязохме от тунела под яркото слънце. Точно както се чувствах. От присъдата бяха минали три седмици и колкото повече време изтичаше, толкова по-добро ставаше настроението ми. Сега бях на път към нещо ново.

— Направих го.

— Браво! Поздравления.

— Все още съм най-малко вероятният кандидат на света. Има много други, а аз нямам пари.

— Няма значение. Ти си име в този град и в теб има някаква почтеност, която хората виждат. Това ги привлича. Поне мен ме привлича. Освен това си външен. Външните винаги печелят. Тъй че не се заблуждавай, парите ще дойдат сами.

Не бях сигурен, че името ми и думата „почтеност“ вървят в едно и също изречение. Обаче приемах останалото и от много отдавна не бях чувал Маги Страшната толкова доволна.

— Е, ще видим. Стига да имам твоя глас, не ми пука дали ще получа друг.

— Много мило, Холър. А сега?

— Добър въпрос. Трябва да си открия банкова сметка и да събера…

Телефонът ми запиука. Звънеше ми някой друг. Погледнах дисплея и видях, че изписването на номера е блокирано.

— Магс, изчакай мъничко, трябва да приема това повикване.

— Давай.

Превключих.

— Майкъл Холър.

— Ти си го направил.

Познах гневния глас. Лиза Трамъл.

— Какво съм направил?

— Полицията е тук! Копаят в градината и го търсят. Ти си ги пратил!

Предположих, че въпросният „го“, за когото говори, е нейният изчезнал съпруг, който така и не беше успял да стигне до Мексико. Гласът й се отличаваше с познатата ми пискливост, показваща, че Лиза е на път да изпадне в истерия.

— Виж, аз…

— Трябваш ми тук! Имам нужда от адвокат. Ще ме арестуват!

С други думи, знаеше какво ще открият в градината й полицаите.

— Лиза, аз вече не съм ти адвокат. Мога да ти препоръчам…

— Неееее! Не можеш да ме изоставиш! Не точно сега!

— Лиза, ти току-що ме обвини, че съм ти пратил ченгетата, а сега искаш да те представлявам!

— Трябваш ми, Мики. Моля те.

И се разплака — онова протяжно кънтящо ридание, което бях чувал толкова често.

— Вземи си друг адвокат, Лиза. Аз приключих. С малко късмет даже може да ти предявя обвинението.

— Какви ги говориш?

— Току-що подадох документи. Кандидатирам се за окръжен прокурор.

— Не разбирам.

— Ще променя живота си. Писна ми да съм с хора като тебе.

В първия момент отсреща се възцари мълчание, но чух ускореното й дишане. Когато най-после отговори, гласът й звучеше равно и безизразно.

— Трябваше да кажа на Хърб да им нареди да те осакатят. Това заслужаваш.

Сега беше мой ред да замълча. Знаех за какво говори. За братя Мак. Дал ме бе излъгал, че Опарицио е поръчал да ме пребият. Което не се вписваше в останалата част от историята. Това обаче се вписваше. Всъщност го беше поискала Лиза. Да нападнат собствения й адвокат, за да отклони подозрението от себе си. И да ме накара да повярвам в други възможности.

Възвърнах дар слово и успях да изрека последните си думи към нея.

— Сбогом, Лиза. И успех.

Овладях се и превключих на разговора с бившата ми жена.

— Извинявай… беше клиент. Бивш клиент.

— Всичко наред ли е?

Облегнах се на прозореца. Рохас тъкмо завиваше по Алварадо и се насочваше към 101-во шосе.

— Добре съм. Та искаш ли довечера да излезем някъде и да поговорим за кампанията?

— Знаеш ли, докато те чаках, си мислех, защо не дойдеш вкъщи? Може да вечеряме с Хейли и после да поговорим, докато тя си пише домашните.

Рядко получавах такива покани.

— Значи човек трябва да се кандидатира за окръжен прокурор, за да го поканят у вас, така ли?

— Не си играй с късмета си, Холър.

— Няма. В колко?

— В шест.

— Тогава до шест.

Затворих и известно време зяпах през прозореца.

— Господин Холър? — попита Рохас. — За окръжен прокурор ли се кандидатирате?

— Да. Това смущава ли те?

— Не, шефе. Ама още ли ще ви трябва шофьор?

— Естествено, ще си запазиш работата.

Обадих се в офиса. Вдигна Лорна.

— Другите там ли са? — попитах.

— Да. Дженифър разговаря с нов клиент в кабинета ти. Просрочена ипотека. А Денис прави нещо на компютъра. Ти къде си?

— В центъра. Но сега се прибирам. Гледай никой да не си тръгва. Ще направим съвещание.

— Добре, ще им предам.

— Чудесно. Ще се видим след около половин час.

Затворих телефона. Изкачвахме се по рампата към 101-во. И шестте ленти бяха задръстени от метал, напредващ уверено, но бавно. Не бих го приел по друг начин. Това беше моят град и така трябваше да върви. По заповед на Рохас черният линкълн пресече лентите и заманеврира сред колите, понасяйки ме към нова съдба.