Майкъл Конъли
Петата поправка (48)

47.

В понеделник вечер „Четирите зелени полета“ винаги пустееше. Барът обслужва правната общност и обикновено минават няколко дни от седмицата, докато юристите изпитат нужда от алкохол, за да притъпят бремето на съвестта си. Можехме да изберем къде да седнем, но се настанихме на бара. Аронсън зае мястото между мене и Сиско.

Поръчахме си бира, коктейл „Космополитън“ и водка тоник с лимон и без водка. Все още под влиянието на провала с Доналд Дрискъл, бях обявил съвещание след работно време, за да поговорим за вторник. И защото смятах, че по една чаша няма да е излишна на моите сътрудници.

По телевизията предаваха баскетболен мач, обаче даже не си направих труда да видя кой играе и какъв е резултатът. Не ме интересуваше и можех да мисля само за катастрофата с Дрискъл. Неговите показания бяха приключили с избухването и насочения показалец. В кабинета си Пери подготви обръщение към съдебните заседатели, с което им съобщаваше, че страните са се разбрали свидетелят да бъде освободен. Разпитите на Дрискъл бяха завършили в най-добрия случай с нулево равенство. Преките му показания определено потвърждаваха твърдението на защитата, че Луис Опарицио е виновен за смъртта на Мичъл Бондюрант. Но при кръстосания разпит върху тяхната достоверност беше хвърлено съмнение, за което също допринасяха емоционалната му нестабилност и враждебността му към мене. Освен това съдията явно ме държеше лично отговорен за спектакъла и това сигурно щеше да навреди на защитата.

— Е — след като отпи от коктейла, наруши мълчанието Аронсън. — Какво ще правим сега?

— Ще продължим борбата, какво друго. Имаме един провален свидетел, едно фиаско. Във всеки процес се случват такива неща.

Посочих телевизора.

— Гледаш ли футбол, Дженифър?

Знаех, че е завършила бакалавърската си степен в Калифорнийския университет в Санта Барбара и че е продължила в Югозападния. Нищо особено от гледна точка на университетския футбол.

— Това не е футбол, а баскетбол.

— Да, знам, но обичаш ли футбол?

— Харесвам Рейдърс.

— Знаех си! — радостно възкликна Сиско. — Мой човек.

— Добре — продължих аз. — Адвокатът е като защитниците в американския футбол. Знаеш, че от време на време ще те прецакат. Това просто е част от играта. Та когато се случи, просто се изправяш, изтупваш се и забравяш за това, защото пак ще се докопаш до топката. Днес се случи с мене, обаче мачът още не е свършил, Дженифър. Изобщо не е свършил.

— Добре де, какво ще правим тогава?

— Каквото бяхме решили още отначало. Да се прицелим в Опарицио. Всичко се свежда до него. Трябва да го докарам до ръба. Мисля, че Сиско ми е осигурил огневата мощ, и се надявам да сме го успокоили, след като Дал го убеждава, че ще е като детска играчка. Реалистично, смятам, че в момента резултатът е равен. Даже след провала с Дрискъл. Бих казал, че или сме наравно, или обвинението има няколко точки повече. Утре трябва да променя това положение. Ако не успея, ще изгубим.

Възцари се мрачно мълчание. Накрая Аронсън зададе очевидния въпрос.

— Ами Дрискъл, Мики?

— Какво Дрискъл? Приключихме с него.

— Да, но вярваш ли за тези неща със софтуера? Мислиш ли, че хората на Опарицио са го подставили? Лъжа ли беше това, че е крал софтуер? Защото сега медиите го тиражират.

— Не знам. Фриман постъпи адски хитро. Комбинира го с нещо, което той нямаше и не можеше да отрече — че е откраднал изпитните въпроси. Тъй че всичко някак си си пасна. Както и да е, няма значение в какво вярвам аз. А в какво вярват съдебните заседатели.

— Мисля, че грешиш. Според мен винаги е важно в какво вярваш.

Кимнах.

— Може би, Дженифър.

Отпих голяма глътка от анемичния си коктейл. Аронсън промени посоката на разговора.

— Защо престана да ме наричаш Бълокс?

Погледнах я и отново насочих вниманието си към чашата. Свих рамене.

— Защото днес се справи много добре. Направо порасна изведнъж и вече не е редно да ти викаме по прякор.

Вдигнах очи към Сиско и го посочих с ръка.

— Обаче той?! С фамилия като Войчеховски прякорът му си е за цял живот.

Засмяхме се и това като че ли донякъде облекчи напрежението. Знаех, че алкохолът помага, но вече бяха изминали две години и бях проявил воля. Нямаше да се подам.

— Какво каза на Дал да предаде днес? — поинтересува се Сиско.

Отново свих рамене.

— Защитата е в хаос, изгубили сме най-големия си шанс с Дрискъл, след като Фриман го съсипа. После, както обикновено — нямаме нищо срещу Опарицио и неговите показания ще са фасулска работа. Трябваше да ми се обади след разговора.

Сиско кимна. Смених темата.

— Мисля, че Опарицио е начинът да приключим. Ако със своите въпроси и неговите отговори успея да представя пред съдебните заседатели онова, което откри Сиско, и го докарам до ръба, най-вероятно просто ще свърша така и няма да се наложи да даваш показания, Сиско.

— Чудесно — отвърна моят следовател. — Тогава утре няма да нося тази униформа.

И подръпна яката си, като че ли е от шкурка.

— Не, пак ще трябва да дойдеш официален, за всеки случай. Имаш ли друга такава риза?

— Нямам. Ще се наложи довечера да я изпера.

— Майтапиш ли се? Само една…

Сиско тихо подсвирна и кимна към вратата зад гърба ми. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя, че Маги Макфърсън се настанява на свободния стол до мен.

— Ето те и теб.

— Маги Страшната.

Тя посочи чашата ми.

— Дано не е това, което си мисля.

— Не се тревожи, не е.

— Добре.

Поръча на бармана Ранди истинска водка тоник, навярно просто за да ми натрие носа.

— Е, удавяш мъката без алкохол, а? Чух, че днес е бил добър ден за добрите.

С други думи, за обвинението. Винаги.

— Възможно е. Бавачка ли си наела за понеделник вечер?

— Не, бавачката сама ми предложи. Приемам винаги, когато мога, защото тя вече си има гадже и сигурно ще трябва да се сбогувам с излизането в петък и събота вечер.

— Имаш бавачка и отиваш сама на бар?!

— Може пък да съм търсила тебе, Холър. Да ти е хрумвало такова нещо?

Завъртях се с гръб към Аронсън и с лице към Маги.

— Наистина ли?

— Може би. Реших, че имаш нужда от компания. Не си вдигаше телефона.

— Забравил съм го. Още е изключен от съда.

Извадих джиесема и го включих. Нищо чудно, че Хърб Дал не беше успял да се свърже с мен.

— Искаш ли да отидем у вас? — попита тя.

Дълго я гледах, преди да отговоря.

— Утре е най-важният ден от процеса. Трябва да…

— Свободна съм до полунощ.

Дълбоко си поех дъх, но излезе повече въздух, отколкото влезе. Наведох се към нея така, че допрях глава до нейната, нещо като докосването на шпагите преди фехтовка.

— Не мога да продължавам така — прошепнах в ухото й. — Трябва или да направим крачката, или да сложим край.

Маги постави длан на гърдите ми и ме отблъсна. Уплаших се от това какъв ще стане животът ми ако тя напълно изчезне от него. Съжалих за току-що отправения ултиматум, защото знаех, че ако я принудя да направи избор, ще предпочете второто.

— Какво ще кажеш да мислим само за сега, Холър?

— Добре — отговорих толкова бързо, че и двамата избухнахме в смях.

Бях избегнал куршум, който бях изстрелял срещу самия себе си. Засега.

— По някое време ще трябва да свърша малко работа.

— Добре, ще се погрижим за това.

Тя протегна ръка към чашата си, но по погрешка взе моята. А може и да беше нарочно. Отпи, после отвратено сбърчи лице.

— Без водката има гаден вкус. Какъв е смисълът?

— Знам. Това някаква проверка ли беше?

— Не, просто грешка.

— Разбира се.

Маги надигна собствената си чаша. Леко се завъртях и погледнах Сиско и Аронсън. Двамата се бяха навели един към друг, разговаряха и не ми обръщаха внимание. Отново се обърнах към Маги.

— Ожени се пак за мене. След това дело ще променя всичко.

— Това вече съм го чувала. Втората част.

— Да, но този път ще се случи. Вече се случва.

— Веднага ли трябва да ти отговоря? Предложението ти само за сега ли важи, или мога да си помисля?

— Естествено, няколко минути. Отивам до тоалетната и веднага се връщам.

Пак се разсмяхме. Наведох се, целунах я и задържах лице в косата й.

— Не мога да си представя да съм с друга.

Тя се обърна към мен име целуна по бузата, после се отдръпна.

— Не понасям публичните прояви на нежност, особено в барове. Изглежда ми адски евтино.

— Извинявай.

— Да вървим.

Маги се смъкна от стола. Изправих се и в движение отпих последна глътка от чашата си. Извадих пари и отброих достатъчно банкноти, за да покрия цялата сметка, включително бакшиша на бармана. Казах на Сиско и Аронсън, че си тръгвам.

— Нали още обсъждахме Опарицио — възрази Дженифър.

Видях, че Сиско крадешком я докосва по ръката. „Недей сега“. Мислено му благодарих.

— Знаете ли, днес имахме тежък ден — казах. — Понякога да не мислиш за нещо е най-добрият начин да се подготвиш за него. Утре рано сутринта ще мина през офиса. Ако искате, елате. Ако не, в девет ще се видим в съда.

Сбогувахме се и двамата с бившата ми жена излязохме от бара.

— Искаш ли да оставиш колата си тук? — предложих аз.

— Не, прекалено е опасно да се връщам, след като съм вечеряла и спала с теб. Ще ми се прииска да вляза за едно последно и после може да не остане само едно. Трябва да освободя бавачката и утре също съм на работа.

— Така ли го приемаш? Просто вечеря, секс и прибиране вкъщи до полунощ?

Можеше да ме нарани, да каже, че хленча като жена, която се оплаква от мъжете. Но не го направи.

— Не — отвърна Маги. — Приемам го като най-хубавата вечер от седмицата.

Докато вървяхме към колите, вдигнах ръка и я шляпнах по тила. Винаги й харесва. Даже да е публична проява на нежност.