Майкъл Конъли
Петата поправка (41)

40.

Отидох неканен и неочакван. Но тъй като не бях виждал дъщеря си от седмица — заради процеса се наложи да отменя палачинките в сряда вечер — и понеже последния път с Маги се бяхме сдърпали, се чувствах длъжен да се отбия в дома им в Шърман Оукс. Маги намръщено отвори вратата, явно след като ме беше видяла през шпионката.

— Кофти вечер за неочаквани гости, Холър.

— Е, само ще видя Хейли, ако може.

— Тъкмо за нея е кофти вечер.

И се отдръпна, за да ме пусне да вляза.

— Така ли? Какво се е случило?

— Има купища домашни и не иска никой да я смущава, даже аз.

Надникнах в дневната, но не видях дъщеря си.

— Тя е в стаята си и е затворила вратата. Желая ти късмет. Аз ще съм в кухнята, имам домакинска работа.

Маги ме остави и аз погледнах нагоре към стълбището. Стаята на Хейли беше горе и изведнъж изкачването ме изпълни със страх. Дъщеря ми бе тийнейджърка, подвластна на ония неочаквани промени на настроението, които вървят с възрастта. Никога не знаеш как ще реагира.

Въпреки това се качих и в отговор на любезното си почукване на вратата чух:

— Какво?

— Аз съм. Може ли да вляза?

— Тате, имам купища домашни!

— Това означава ли, че не мога да вляза?

— Както искаш.

Отворих вратата и влязох. Тя лежеше на леглото под завивката. Наоколо й имаше класьори, книги и лаптоп.

— И не ме целувай. Намазала съм се с крем против пъпки.

Приближих се до леглото и се наведох. Успях да я целуна по темето, преди да ме отблъсне с ръка.

— Още много ли имаш?

— Нали ти казах, купища.

Учебникът по математика лежеше разтворен със страниците надолу. Вдигнах го да видя какъв е урокът.

— Да не ми изгубиш мястото!

Искрена паника — настъпваше краят на света.

— Не се бой. От четирийсет години си имам работа с книги.

Доколкото успях да установя, урокът се отнасяше за уравнения с две неизвестни. Преподаваха й материал, от който нищо не разбирах. Жалко, че никога нямаше да използва тези неща в живота.

— Господи, не мога да ти помогна даже да искам.

— Знам. Мама също. Сам-самичка съм на света.

— С всички ни е така.

Откакто бях влязъл в стаята, не ме беше погледнала нито веднъж. Това ми действаше потискащо.

— Е, исках само да те видя. Тръгвам си.

— Чао. Обичам те.

Пак без да ме погледне.

— Лека нощ.

Излязох, затворих вратата и слязох в кухнята. Другата жена, която, изглежда, можеше да контролира настроението ми както си иска, седеше на столче до барплота. Пред нея имаше чаша шардоне и разтворена папка.

Тя поне ме погледна. Не се усмихна, но срещна очите ми и аз го приех като победа в тази къща. После отново насочи вниманието си към папката.

— Какво работиш?

— А, просто си припомням. Утре имам предварително заседание за принуда със сила и не съм се занимавала с това, откакто го внесох в съда.

Обичайното въртене на колелата на съдебната система. Маги не ми предложи вино, защото знаеше, че не пия. Облегнах се на кухненския плот до нея.

— Мисля да се кандидатирам за окръжен прокурор.

Брадичката й се стрелна нагоре и тя ме погледна.

— Моля?

— Нищо, само се опитвам да привлека нечие внимание.

— Извинявай, но съм заета. Имам работа.

— Добре де, ще си отида. Твоята приятелка Анди сигурно също е на зор.

— Явно. Имахме среща на по чаша след работа, но тя я отмени. Какво си й направил, Холър?

— А, поокастрих й крилцата в края на обвинителната фаза, после триумфално започнах своята част. Сигурно се чуди как да отвърне на удара.

— Сигурно.

Маги се върна към папката си. Тук явно мълчаливо ме отпращаха. Първо дъщеря ми, а сега и бившата съпруга, която продължавах да обичам. Не ми се тръгваше кротко в тъмнината.^[1]

— Та какво за нас? — попитах.

— Какво имаш предвид?

— За теб и мен. Оная вечер в „Дан Танас“ не мина добре.

Тя затвори папката, премести я настрани и ме погледна. Най-после.

— Случва се понякога. Това не променя нищо.

Изправих се, заобиколих барплота и опрях лакти отгоре. Вече се гледахме в очите.

— Щом нищо не се е променило, какво ще правим?

Маги сви рамене.

— Искам пак да опитаме. Обичам те, Магс. Знаеш го.

— Знам също, че преди не се получи. Ние сме от хората, които пренасят работата си вкъщи. А това не е добре.

— Започвам да си мисля, че клиентката ми е невинна, че са й подхвърлили уликите и че въпреки всичко пак няма да успея да я отърва. Би ли искала да пренесеш това вкъщи?

— Щом толкова те измъчва, може би наистина трябва да се кандидатираш за окръжен прокурор. Мястото е свободно.

— Да, може би ще се кандидатирам.

— Холър от името на Народа.

— Да.

Повисях още няколко минути, но виждах, че не постигам никакъв напредък. Маги притежава вродена способност да изключва хората така, че да го усетят.

Казах й, че си тръгвам, и я помолих да предаде лека нощ на Хейли. Никой не се втурна да ми прегради пътя. Ала на излизане я чух да извиква след мен нещо, което ми стопли душата.

— Просто потърпи, Майкъл.

Обърнах се.

— За какво говориш?

— Не за какво, а за кого. За Хейли… и за мен.

Кимнах и обещах да потърпя.

Докато шофирах към къщи, оставих успехите от съда да повдигнат духа ми. Замислих се за следващия свидетел, когото щях да призова. Предстоящата задача продължаваше да е все така мъчно изпълнима, ала нямаше смисъл да се тормозя толкова отрано. Първо набираш инерция и поемаш оттам нататък.

Изкачих се до билото по Бевърли Глен, после завих на изток по Мълхоланд към Лоръл Кениън. Сегиз-тогиз зървах светлините на града на север и юг. Лос Анджелис се простираше от двете ми страни като сияещ океан. Не включих музиката, прозорците бяха отворени. Оставих студения въздух да прониква в костите ми като самота.