Майкъл Конъли
Петата поправка (4)

3.

Ваннайският участък се помещава в четириетажна сграда, в която освен това са офисите на полицейското командване в Долината и главният затвор, обслужващ северната част на града. Бях ходил там по работа й знаех, че както в повечето участъци на ЛАПУ, били те големи или малки, между мен и клиентката ми ще има много препятствия.

Винаги съм подозирал, че дежурните полицаи на регистратурата се избират от хитри началници заради способността им да объркват и дезинформират. Ако се съмнявате, идете в който и да е полицейски участък в града и кажете на посрещналия ви служител, че искате да подадете жалба срещу полицай. Вижте колко време ще му трябва да намери съответния формуляр. Дежурните обикновено са млади, тъпи и отчайващо некомпетентни или стари, упорити и напълно преднамерени в действията си.

На регистратурата във Ваннайския участък ме посрещна полицай в изпъната униформа с табелка, на която пишеше „Криминс“. Беше среброкос ветеран и следователно майстор на кухия поглед. Така че ми го отправи, когато се представих като адвокат и съобщих, че клиентката ми ме очаква в детективското бюро. В отговор дежурният сви устни и посочи ред пластмасови столове, където хрисимо трябваше да чакам, докато той не реши, че е време да позвъни горе.

Типове като Криминс ги използват, за да сплашват обществеността: хора, които правят точно каквото им се казва, защото прекалено ги е страх да правят нещо друго. Моя милост не е от тази общественост.

— Не, няма да се получи — троснах му се.

Криминс ме изгледа с присвити очи. Цял ден не му се беше опъвал никой, камо ли адвокат по наказателни дела — с ударение върху наказателни. В първия момент се задейства саркастичната му реакция.

— Така ли?

— Да, така. Затова вдигни телефона и се обади горе на детектив Кърлин. Кажи му, че Мики Холър се качва при него и ако не се видя с клиентката си до десет минути, просто ще пресека площада до съдебната палата и ще отида при съдия Милс.

Замълчах, за да оставя името да му окаже нужното въздействие.

— Сигурен съм, че знаеш за съдия Роджър Милс. За мое щастие той е бил адвокат по наказателни дела, преди да го изберат за съдия. Навремето не му е харесвало полицията да го разиграва и сега не му харесва, когато чува такива неща. Ще ви замъкне с Кърлин в съда и ще ви накара да обясните защо сте играли старата игра, като сте попречили на една гражданка да упражни конституционното си право на консултация с адвокат. Предишния път съдия Милс не прие дадените отговори и глоби оня, дето стоеше на твоето място, с пет стотака.

Криминс трудно следваше думите ми. Имаше вид на човек, който разбира само кратки изречения. Премигна два пъти и протегна ръка към слушалката. Поговори с Кърлин, после затвори.

— Нали знаеш пътя, умнико?

— Знам го. Много благодаря за помощта, полицай Криминс.

— До скоро виждане.

И насочи показалец към мене като оръжие, все едно последният изстрел е негов, за да може да си каже, че се е разправил с тоя тъп адвокат. Обърнах гръб на регистратурата и се насочих към нишата на асансьорите.

На третия етаж усмихнато ме очакваше детектив Кърлин. Усмивката му не изглеждаше дружелюбна. Приличаше на котка, току-що изяла канарче.

— Гот ли ти беше долу, адвокат?

— О, да.

— Е, тук обаче закъсня.

— Как така? В ареста ли я вкара?

Той разпери ръце в неискрен съжалителен жест.

— Смешна работа. Партньорката ми я изведе точно преди да ми се обадят от долу.

— Виж ти, какво съвпадение. И въпреки това искам да разговарям с нея.

— Ще трябва да отидеш в затвора.

Което сигурно щеше да ми отнеме още един час висене. И тъкмо затова се хилеше Кърлин.

— Сигурен ли си, че не можеш да помолиш партньорката си да я върне? Няма да ви забавя много.

Казах го, макар да бях убеден, че си хвърлям думите на вятъра. Но Кърлин ме изненада, като откачи джиесема от колана си и натисна бутона за бързо избиране. Или ми играеше някакъв сложен номер, или наистина изпълняваше молбата ми. С него се познавахме отдавна. Бяхме се сблъсквали в предишни случаи. Неведнъж се бях опитвал да оспоря достоверността на показанията му на свидетелската скамейка. Никога не бях постигал особен успех, но въпреки това после е трудно да си много добронамерен. И все пак сега ми подаваше ръка и аз не бях сигурен защо.

— Аз съм — каза детективът по телефона. — Върни я тук.

Изслуша отговора и отсече:

— Защото аз ти казвам. Веднага я върни.

След това затвори телефона, без да каже нищо повече на партньорката си, и ме погледна.

— Длъжник си ми, Холър. Можех да те оставя да киснеш тука още два часа. Едно време щях да го направя.

— Знам. Благодаря.

Кърлин тръгна към детективския отдел и ми даде знак да го последвам, като небрежно говореше в движение:

— Когато ни каза да ти се обадим, тя спомена, че се занимаваш с просрочването на ипотеката й.

— Вярно е.

— Сестра ми се разведе и сега е в подобно положение.

Ето какво било. Танто за танто.

— Да разговарям с нея ли искаш?

— Не, интересува ме само дали е по-добре да водиш борба, или просто да приключиш с въпроса.

Когато влязохме в детективския отдел, се почувствах така, сякаш изведнъж съм се върнал във времето. Чиста проба 70-те години на XX век, с линолеум на пода, стени, боядисани в два различни нюанса на жълтото, и сиви казионни бюра с гумени ленти по ръбовете. Докато чакаше партньорката му да се върне с моята клиентка, Кърлин остана прав.

Извадих визитка от джоба си и му я подадох.

— В момента разговаряш с борец, ето отговора ми. Не мога да поема делото й, защото с тебе сме в конфликт на интереси. Но й кажи да позвъни в кантората и ще я свържем с някой добър колега. И да не забрави да спомене твоето име.

Той кимна, после вдигна едно дивиди от бюрото си и ми го връчи.

— Спокойно мога да ти го дам още сега.

Погледнах диска.

— Какво е това?

— Разговорът ни с твоята доверителка. Веднага ще се увериш, че сме прекратили още щом чухме вълшебните думички: искам адвокат.

— Ще проверя, детектив. Ще ми кажеш ли защо сте я нарочили?

— Естествено. Тя е заподозряна и са й предявени обвинения, защото го е извършила и направи самопризнания преди да поиска да се обадим на адвоката й. Много съжалявам, но ние играхме по правилата.

Огледах диска като че ли е самата ми клиентка.

— Искаш да кажеш, че се е признала за виновна в убийството на Бондюрант, така ли?

— Не чак толкова многословно. Но думите й съдържат признания и противоречия. Ще спра дотук.

— Случайно да ви е казала толкова многословно защо го е извършила?

— Нямаше нужда. Пострадалият е щял да й отнеме дома. Това си е предостатъчен мотив. По отношение на мотива сме железни.

Можех да възразя, че греши, че аз възпрепятствам обявяването на ипотеката за просрочена. Обаче си замълчах по този въпрос. Работата ми се изразява в това да събирам информация, не да давам такава.

— Нещо друго, детектив?

— Нищо, което в момента да искам да споделя с тебе. Ще трябва да почакаш, докато получиш останалата част от следствения материал.

— Ще почакам. Назначен ли е вече прокурор?

— Поне аз не съм чувал.

Кърлин кимна към дъното на помещението и аз се обърнах. Водеха Лиза Трамъл към вратата на една от стаите за разпити. Имаше класическия вид на сърна, попаднала под лъчите на автомобилни фарове.

— Имаш петнайсет минути — каза Кърлин. — И то само защото съм великодушен. Няма нужда да воюваме.

Поне засега, помислих си, докато отивах към стаята за разпити.

— Ей, чакай малко — извика подире ми детективът. — Трябва да ти проверя чантата. Правилник, нали знаеш.

Имаше предвид облицованото ми с кожа алуминиево куфарче. Можех да възразя, че претърсването нарушава адвокатската тайна, но исках да поговоря с клиентката си. Върнах се, поставих куфарчето на един плот и го отворих. То съдържаше само папката на Лиза Трамъл, нов бележник, новите договори и новото адвокатско пълномощно, което бях разпечатал в колата на идване. Лиза трябваше да го подпише, тъй като щях да я представлявам в наказателно дело.

Кърлин му хвърли един поглед и ми даде знак да го затворя.

— Ръчно обработена италианска кожа — отбеляза той. — Прилича на модерно куфарче на наркодилър. Да не си се свързал не с когото трябва, а, Холър?

И пак ми отправи онази котешка усмивка. Полицейският хумор си е уникален навсякъде по света.

— Всъщност наистина принадлежеше на куриер — отвърнах. — Клиент. Но там, където отиваше той, повече нямаше да му трябва, затова го взех. Искаш ли да видиш тайника? Малко мъчно се отваря.

— Друг път. Бива си те.

Затворих капака и пак тръгнах към стаята за разпити.

— И кожата е колумбийска — прибавих пътьом.

Партньорката на Кърлин ме чакаше пред вратата. Не я познавах, но не си направих труда да се представя. Никога нямаше да се сприятелим и реших, че е от ония, дето ще ми счупят ръката от стискане, само и само да направят впечатление на шефа си.

Тя задържа вратата отворена и аз спрях на прага.

— Всички подслушвателни и записващи устройства са изключени, нали?

— Познахте.

— Ако не са, това ще наруши пра…

— Знаем закона.

— Да, ама понякога удобно го забравяте, нали?

— Вече ви остават четиринайсет минути, господине. С нея ли искате да разговаряте, или ще си приказвате с мен?

— Добре де.

Влязох и тя затвори вратата след мене. Стаята беше два и половина на метър и осемдесет. Погледнах Лиза и вдигнах показалец пред устните си.

— Какво? — попита тя.

— Нито дума, докато не ти кажа.

В отговор тя избухна във водопад от сълзи и протяжен вой, който преля в абсолютно непонятно изречение. Седеше на квадратна маса срещу празен стол. Бързо го заех и поставих куфарчето на масата. Знаех, че са я разположили с лице към скритата камера, затова не си направих труда да я търся. Вдигнах капака на куфарчето и го приближих към тялото си с надеждата гърбът ми да я скрива от обектива. Трябваше да допусна, че Кърлин и партньорката му ни слушат и гледат. Още една причина за неговото „великодушие“.

Докато вадех бележника и документите с дясната си ръка, с лявата отворих тайника на куфарчето и натиснах бутона на акустичния заглушител Пакуин 2000. Устройството издава радиочестотен сигнал, който задръства всички подслушвателни устройства на разстояние до седем и половина метра с електронна дезинформация. Ако детективите ни подслушваха незаконно, в момента чуваха само статични смущения.

Куфарчето и скритият в него заглушител бяха почти десетгодишни и доколкото знаех, първият им притежател още лежеше във федерален затвор. Бях ги получил срещу услугите си преди повече от седем години, когато си вадех хляба с дела за дрога. Знаех, че органите на закона винаги се опитват да усъвършенстват капаните си и че за десет години бизнесът с електронни подслушващи устройства би трябвало да е претърпял най-малко две революции. Затова не бях съвсем спокоен. Пак се налагаше да внимавам какво говоря и се надявах клиентката ми да последва моя пример.

— Лиза, сега няма да приказваме надълго и широко, защото не знаем кой ни слуша. Разбираш ли ме?

— Да. Но какво става? Не разбирам какво става!

Постепенно повишаваше глас, последната дума направо я изкрещя. На няколко пъти беше говорила така с мене по телефона, когато се занимавах само с просрочената й ипотека. Сега залозите бяха по-високи и трябваше да тегля чертата.

— Край с тези номера, Лиза — заявих твърдо. — Няма да ми крещиш. Разбираш ли? Ако искаш да те защитавам, недей да ми крещиш.

— Добре, извинявай, но те твърдят, че съм извършила нещо, което не съм извършила.

— Знам и ще го оспорим. Обаче без да крещиш.

Тъй като я бяха върнали преди официално да я вкарат в ареста, още носеше собствените си дрехи. Не видях кръв нито по бялата й тениска с цветя отпред, нито където и да е другаде. Лицето й беше мокро от сълзи и къдравата й кестенява коса бе разрошена. Дребна по принцип, тя изглеждаше още по-миниатюрна под яркото осветление в стаята.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — продължих. — Къде те откри полицията?

— Вкъщи си бях. Защо ме арестуват?

— Чуй ме, Лиза. Успокой се и ме остави да ти задам въпросите. Много е важно.

— Но какво става? Никой не ми обяснява нищо. Казаха, че ме арестуват за убийството на Мичъл Бондюрант. Кога? Как? Изобщо не съм припарвала до него. Не съм нарушавала ограничителната заповед.

Разбрах, че е трябвало първо да изгледам дивидито на Кърлин и да разговарям с нея чак после. Често обаче се случва да започвам дела в неизгодно за мен положение.

— Лиза, наистина си арестувана за убийството на Мичъл Бондюрант. Детектив Кърлин ми съобщи, че си им признала по време на…

Тя изпищя и скри лицето си в шепи. Видях, че са й сложили белезници. Започна нова серия сълзи.

— Нищо не съм признавала! Нищо не съм направила!!!

— Успокой се, Лиза. Затова съм тук. Да те защитавам. Но в момента нямаме много време. Дадоха ми десет минути и после ще те отведат в ареста. Трябва да…

— В затвора ли ме пращат?

Неохотно кимнах.

— А няма ли да ме пуснат под гаранция?

— Много е трудно да извоюваш освобождаване под гаранция при обвинение в убийство. И даже да успея да уредя нещо, няма да имаш…

В стаичката отекна нов пронизителен вой. Изгубих търпение.

— Лиза! Спри вече!!! Виж сега, тук е заложен животът ти, разбираш ли? Трябва да се успокоиш и да ме изслушаш. Аз съм твой адвокат и ще направя всичко възможно да те измъкна, обаче ще отнеме известно време. А сега внимавай във въпросите ми и ми отговаряй без всичките тия…

— Ами синът ми? Ами Тайлър?

— От офиса ми ще се свържат със сестра ти и ще уредим детето да остане при нея, докато успеем да те измъкнем.

Много внимавах да не посочвам точно кога ще се случи последното. „Докато успеем да те измъкнем.“ Спокойно можеше да минат дни, седмици и дори години. Можеше и изобщо да не я освободят. Но нямаше нужда да конкретизирам.

Лиза кимна, сякаш за нея е огромно облекчение да знае, че Тайлър ще е при сестра й.

— Ами мъжът ти? Знаеш ли телефонния му номер?

— Не, не знам къде е и изобщо не искам да се свързваш с него.

— Даже заради сина ти ли?

— Особено заради сина ми. Сестра ми ще се грижи за него.

Кимнах и премълчах. Моментът не беше подходящ да я разпитвам за проваления й брак.

— Добре, сега спокойно да поговорим за сутринта. Имам записа от детективите, но искам да го изгледам на спокойствие. Каза, че си била вкъщи, когато са дошли детектив Кърлин и неговата партньорка. Какво правеше?

— Ами… бях на компютъра. Пращах имейли.

— Добре, на кого?

— На приятели. На хората от ИДЕАЛ. Писах им да се съберат утре в десет пред съдебната палата и да носят лозунги.

— Добре, а когато се появиха детективите, какво точно ти казаха?

— Говореше само мъжът. Той…

— Кърлин.

— Да. Влязоха и ми зададоха няколко въпроса. После той ме попита дали бих отишла с тях в участъка, за да поговорим. Попитах го за какво и той отвърна за Мич Бондюрант. Не спомена, че е мъртъв или убит. Затова се съгласих. Помислих си, че най-после го разследват. Не знаех, че всъщност разследват мен.

— Е, а той каза ли ти, че имаш право да не говориш с него и да се свържеш с адвокат?

— Да, като по телевизията. Съобщи ми правата.

— Кога точно?

— Когато вече бяхме тук и ми каза, че съм арестувана.

— Той ли те докара дотук?

— Да.

— Ти говори ли нещо в колата?

— Не, той почти през цялото време приказва по джиесема си. Чух го да казва неща от рода на „тя е с мене“ и прочее.

— Ти с белезници ли беше?

— В колата ли? Не.

Хитрият Кърлин. Беше рискувал да пътува в една кола с евентуална убийца, без да й сложи белезници, за да приспи подозренията й и да я примами да разговаря с него. По-добър капан здраве му кажи. Така обвинението също щеше да може да твърди, че Лиза още не е била арестувана и следователно изявленията й са дадени доброволно.

— Значи са те довели тук и ти си се съгласила да разговаряш с него, така ли?

— Да. Нямах представа, че ще ме арестуват. Мислех, че им помагам в някакво следствие.

— Обаче Кърлин не ти е казал за какво следствие става дума.

— Не и преди да ми съобщи, че съм арестувана и мога да се обадя на някого. Тогава ми сложиха и белезниците.

Кърлин беше приложил едни от най-старите трикове в занаята. Само че те още бяха в занаята тъкмо защото действаха. Трябваше да изгледам дивидито, за да разбера точно какво е признала Лиза, ако изобщо беше признала нещо. В това й разстроено състояние само си губех и без това оскъдното време. Сякаш в потвърждение на мислите ми на вратата изведнъж силно се потропа и приглушен глас ме осведоми, че ми остават две минути.

— Добре, ще се залавям за работа, Лиза. Преди това обаче трябва да подпишеш някои документи. Първият е нов договор за защита по наказателно дело.

Плъзнах на масата пред нея съдържащия само една страница документ и поставих химикалка върху листа. Тя го прегледа.

— Всички тези хонорари… Сто и петдесет хиляди долара за съдебен процес? Не мога да ги платя. Просто ги нямам.

— Това е стандартният хонорар и то само ако се стигне до процес. А що се отнася до въпроса какво можеш да платиш, затова са другите документи. Този тук ме упълномощава като твой адвокат и ми позволява да сключвам сделки за права върху книги и филми, такива неща, които могат да последват от делото. В тази област работя с един агент. Ако изобщо е възможно, той ще осигури сделката. Последният документ запорира всички тези средства, за да гарантира, че първо ще бъде платено на защитата.

Знаех, че това дело ще привлече внимание. В момента епидемията от просрочени ипотеки беше най-тежката финансова катастрофа в страната. От това можеше да излезе книга, даже филм, и в резултат аз щях да си получа парите.

Лиза вдигна химикалката и подписа документите, без да чете повече. Аз ги взех и ги прибрах в куфарчето си.

— Хубаво, сега ще ти дам най-важния съвет на света. Искам да ме изслушаш много внимателно и после да ми кажеш дали си ме разбрала.

— Добре.

— Не говори за това дело с никой друг, освен мен. Не разговаряй с детективи, надзиратели, други арестанти, дори със сестра си и сина си. Който те пита — а, повярвай ми, ще те разпитват, — просто казвай, че не можеш да говориш за делото.

— Но аз не съм направила нищо лошо. Невинна съм! Само виновните не искат да говорят.

Вдигнах предупредително показалец.

— Не, грешиш, и ми се струва, че не взимаш сериозно думите ми, Лиза.

— Напротив, напротив.

— Тогава прави каквото ти казвам. Не разговаряй с никого. По телефона също. Всички телефонни разговори се записват, Лиза. Не говори по телефона за делото си даже с мене.

— Добре, добре. Ясно.

— Ако така ще се почувстваш по-добре, можеш да отговаряш на всички въпроси по следния начин: „Аз съм невинна по тези обвинения, но по съвет на моя адвокат няма да говоря за делото.“ Как ти звучи?

— Става.

Вратата се отвори и на прага се появи Кърлин. Гледаше ме с присвити очи, което ми подсказа, че не съм сбъркал, като съм взел акустичния заглушител. Обърнах се към клиентката си.

— Добре, Лиза, преди нещата да се оправят, известно време ще е кофти. Дръж се и запомни златното правило. Не говори с никого.

Изправих се.

— Следващия път ще се видим на първото съдебно заседание и тогава ще обсъдим положението. А сега върви с детектив Кърлин.