Майкъл Конъли
Петата поправка (28)

27.

Застанах зад катедрата с две дебели папки и с верния си бележник. Папките не ми трябваха за кръстосания разпит — те бяха просто реквизит. Без да бързам, подредих всичко на катедрата. Исках Кърлин известно време да се пържи в неизвестност. Щях да се държа с него по същия начин, по който той се беше отнасял с клиентката ми. Да му нанасям заблуждаващи удари, да му забивам ляво кроше, когато очаква дясно, да предприемам бързи атаки и отстъпления.

Фриман бе играла хитро, като бе разделила показанията на двамата партньори. Нямаше да получа възможност за последователно нападение срещу обвинението само чрез Кърлин. Трябваше да се справя с него сега, а с партньорката му Лонгстрет — много по-късно. Знаех, че режисирането на обвинението е една от силните страни на Фриман, и тя проявяваше това си качество във висша степен.

— Можете да започнете, когато сте готов, господин Холър — подкани ме съдията.

— Да, ваша чест. Само си подреждам бележките. Добър ден, детектив Кърлин. Чудя се дали бихме могли да започнем, като се върнем на местопрестъплението. Вие…

— Както кажете.

— Да, благодаря. Колко време останахте с партньорката си на местопрестъплението, преди да тръгнете да преследвате Лиза Трамъл?

— Е, не бих казал, че сме я преследвали. Ние…

— Защото не беше заподозряна ли?

— Това е една от причините.

— Просто е привлякла вниманието ви, нали така се изразихте?

— Точно така.

— Та колко време останахте на местопрестъплението, преди да отидете да търсите тази жена, която не е била заподозряна, а само е привлякла вниманието ви?

Кърлин погледна записките си.

— С партньорката ми пристигнахме на местопрестъплението в девет и двайсет и седем и единият от нас или и двамата бяхме там, докато тръгнахме заедно в десет трийсет и девет.

— Това прави… час и дванайсет минути. Останали сте само седемдесет и две минути на местопрестъплението, преди да решите, че трябва да отидете да приберете жена, която даже не е била заподозряна. Правилно ли съм ви разбрал?

— Може и така да се погледне.

— А вие как го виждате, детектив Кърлин?

— Първо, напускането на местопрестъплението не беше проблем, защото следствените действия се контролираха от координатора на отдел „Убийства“. Присъстваха и няколко души от Сектора по криминалистика. Нашата работа не беше местопрестъплението. Нашата работа беше да следваме уликите, където и да ни отведат, и те ни отведоха при Лиза Трамъл. Когато отидохме да се срещнем с нея, тя не беше заподозряна, но стана — поради своите непоследователни и противоречиви твърдения по време на разпита.

— Говорите за разпита във Ваннайския участък, нали?

— Да.

— Добре тогава, какви са тези непоследователни и противоречиви твърдения, за които току-що споменахте?

— У тях тя ни каза, че не е спирала, след като оставила детето. В участъка изведнъж си спомня, че си взела кафе и видяла пострадалия там. Каза, че не се е приближавала до банката, но ние имахме свидетелка, която я е видяла на половин пряка оттам. Това беше най-голямото противоречие.

Усмихнах се и поклатих глава, все едно си имам работа с глупак.

— Майтапите се с нас, нали, детектив Кърлин?

Той ми отправи първия ядосан поглед. Тъкмо това исках. Ако се възприемеше като арогантност, щеше да е още по-добре, когато го подложех на унижение.

— Не, не се майтапя — отвърна детективът. — Приемам работата си много сериозно.

Помолих съдията да ми позволи да покажа част от разпита на Трамъл. След като получих разрешение, пуснах записа на бързи обороти, като следях часа в лентата отдолу. Включих го на нормална скорост точно навреме, за да дам възможност на съдебните заседатели да видят момента, в който Трамъл отричаше, че се е приближавала до Уест Ланд Нешънъл…

— Тази сутрин ходили ли сте до Уест Ланд Нешънъл?

— Не. Това ли било!?

— Значи ако някой твърди, че ви е видял там, лъже, така ли?

— Да. Кой ви е казал такова нещо? Не съм нарушавала заповедта. Вие…

— Познавате ли Мичъл Бондюрант?

— Дали го познавам? Не. Знам за него. Знам кой е. Но не го познавам лично.

— Виждали ли сте го днес?

— Да, видях го.

— Но вие току-що казахте, че не сте били на територията на Уест Ланд.

— Не съм. Вижте, не знам кой ви е казал, че ме е виждал в банката. И ако е бил той, значи е лъжец. Не съм била там. Видях го, да, обаче в кафенето, а не в…

— Защо не ни казахте това сутринта у вас?

— Какво да ви кажа? Не сте ме питали.

Спрях видеото и погледнах свидетеля.

— Детектив Кърлин, къде си противоречи Лиза Трамъл?

— Ами тя току-що каза, че не се е приближавала до банката, а ние имаме свидетелка, която твърди обратното.

— Значи имате противоречие между две твърдения на двама души, но Лиза Трамъл не си е противоречила, нали така?

— Хващате се за думата.

— Бихте ли отговорили на въпроса, детектив?

— Да, добре, противоречие между две твърдения.

Той не обърна внимание на разликата, но се надявах съдебните заседатели да го направят.

— Не е ли вярно, детектив Кърлин, че Лиза Трамъл никога не е противоречила на твърдението си, че не се е приближавала до банката в деня на убийството?

— Няма откъде да знам. Не ми е известно всичко, което е казала оттогава.

Виж, това направо си беше грубо, което напълно ме устройваше.

— Добре. Значи, доколкото ви е известно, тя някога противоречила ли е на онова първо твърдение пред вас, че не се е приближавала до банката?

— Не.

— Благодаря, детектив Кърлин.

Попитах съдията дали може да пусна друг момент от видеото и получих разрешение. Върнах записа до началото на разпита и го замразих. После попитах дали може да покажа на един от екраните снимка на местопрестъплението, докато на другия екран тече записът. Пери се съгласи.

Широкоъгълната фотография обхващаше почти цялото местопрестъпление. Виждаха се трупът на Бондюрант, колата му, отвореното куфарче и разлятото кафе на земята.

— Детектив Кърлин, ще насоча вниманието ви към снимката на местопрестъплението, обозначена като „доказателствено средство на обвинението номер три“. Бихте ли описали какво виждате на преден план?

— Куфарчето или трупа имате предвид?

— Нещо друго?

— Виждам разлятото кафе и номера на веществено доказателство вляво, където откриха фрагмент от тъкан, по-късно идентифицирана като късче от скалпа на убития. Обаче не се вижда на снимката.

Помолих съдията онази част от отговора, която се отнася до фрагмента от тъкан, да не бъде вписвана в протокола, тъй като не е по същество. Бях поискал от Кърлин да опише какво вижда на фотографията, а не какво не вижда. Пери не се съгласи и остави целия отговор. Опитах отново.

— Детектив Кърлин, можете ли да прочетете какво пише отстрани на чашата от кафе?

— Да, пише „Джос Джо“. Това е луксозно кафене на около четири преки от банката.

— Отлично. Имате по-остри очи от моите.

— Може би защото търсят истината.

Погледнах съдията и разперих ръце като треньор, на чийто отбор току-що са свирили измислена дузпа. Преди да успея да кажа нещо, съдията се нахвърли върху Кърлин:

— Детектив! Мерете си думите!

— Извинявам се, ваша чест — разкаяно отвърна Кърлин, без да откъсва поглед от мен. — Господин Холър, кой знае как, винаги успява да ме провокира.

— Това не е оправдание. Още една такава реплика и ще си имате сериозен проблем.

— Няма да се повтори, ваша чест. Обещавам.

— Съдебните заседатели да не взимат под внимание коментара на свидетеля. Господин Холър, продължавайте и ни спестете всичко това.

— Благодаря, ваша чест. Ще направя всичко възможно. Детектив Кърлин, докато сте били на местопрестъплението в продължение на седемдесет и две минути, преди да отидете да разпитате госпожа Трамъл, успяхте ли да определите чия е чашата от кафе?

— Ами, по-късно установихме, че…

— Не, не, не. Не ви питам какво сте установили по-късно, детектив. Питам ви за онези първи седемдесет и две минути, докато сте били на местопрестъплението. През това време, преди да отидете у Лиза Трамъл в Удланд Хилс, разбрахте ли чие е било кафето?

— Не, още не бяхме установили това.

— Добре, значи не сте знаели кой е изпуснал кафето на местопрестъплението, нали така?

— Възразявам! На зададения въпрос вече беше отговорено — обади се Фриман.

Възражението беше излишно, но прокурорката трябваше да направи нещо, за да се опита да наруши ритъма ми.

— Ще приема въпроса — реши съдията, преди да успея да реагирам. — Можете да отговорите, детектив. Знаехте ли кой е изпуснал чашата с кафе?

— Не.

Взех дистанционното и пуснах записа от момента, в който го бях замразил. Беше в началото на разпита, когато Трамъл описваше какво е правила сутринта на убийството…

— Сигурно съм забравила.

— Къде?

— В едно заведение на Вентура, казва се „Джос Джо“.

— Спомняте ли си какво беше кафето? Голямо или малко?

— Голямо. Пия много кафе.

Спрях записа.

— Кажете ми нещо, детектив. Защо питате дали кафето, което госпожа Трамъл си е взела от „Джос Джо“, е било голямо или малко?

— Трябва да хвърлиш голяма мрежа. Да установиш колкото може повече подробности.

— А не е ли, защото сте смятали, че откритата на местопрестъплението чаша може да е на Лиза Трамъл?

— В онзи момент имаше такава вероятност.

— И това ли причислявате към признанията на Лиза Трамъл?

— В онзи момент от разговора реших, че е важно. Не бих го нарекъл „признание“.

— Но по-нататък тя ви е казала, че е видяла пострадалия в кафенето, нали така?

— Да.

— Това не промени ли предположението ви за чашата на местопрестъплението?

— Беше просто допълнителна информация, която трябваше имаме предвид. Следствието едва започваше. Нямахме потвърждение, че пострадалият е бил в кафенето. Имахме твърдението на тази жена, но то не съответстваше на думите на свидетелката, с която вече бяхме разговаряли. Лиза Трамъл твърдеше, че видяла Мичъл Бондюрант в кафенето, обаче това не означаваше, че наистина е било така. Трябваше да го потвърдим. Както и направихме по-късно.

— Но сега виждате ли, че онова, което в началото на разговора сте сметнали за противоречие, по-късно напълно се е потвърдило от фактите?

— В този случай, да.

Не отстъпваше. Знаеше, че се опитвам да го блъсна от ръба на скалата. Неговата работа беше да не го допусне.

— Всъщност, детектив, не бихте ли казали, че в крайна сметка единственото противоречие в разговора с Лиза Трамъл е нейното твърдение, че не се е приближавала до банката, докато вашата свидетелка е твърдяла противното?

— Много е лесно да се говори от позицията на това, което човек вече знае. Но въпросното противоречие беше и си остава изключително важно. Надеждна свидетелка я е видяла близо до местопрестъплението по време на престъплението. И това не се е променило оттогава.

— Надеждна свидетелка. Въз основа на краткия разговор с Марго Шейфър сте я смятали за надеждна свидетелка, така ли?

Казах го със съответната смесица от възмущение и объркване. Фриман възрази, че просто притискам свидетеля, тъй като не получавам нужните ми отговори. Съдията отхвърли възражението, но тя просто искаше да отправи послание на заседателите — да им внуши, че не постигам онова, което искам. Защото всъщност го постигах.

— Първият разговор с Марго Шейфър беше кратък — отвърна Кърлин. — Но впоследствие с нея разговаряха няколко души. Нейните наблюдения за онази сутрин не се промениха ни на йота. Според мен наистина е видяла каквото твърди.

— Браво, детектив — казах аз. — Да се върнем сега на чашата от кафе. По някое време стигнахте ли до заключение чие кафе е разлято и оставено на местопрестъплението?

— Да. Намерихме в джоба на убития касова бележка от „Джос Джо“ за голямо кафе, купено в осем и двайсет и една сутринта. Щом установихме това, решихме, че чашата кафе на местопрестъплението е негова. По-късно пръстовите отпечатъци го потвърдиха. Той е слязъл от колата си с чашата и я е изпуснал, когато са го нападнали изотзад.

Кимнах, за да покажа на съдебните заседатели, че всъщност получавам нужните ми отговори.

— Кога е била открита касовата бележка в джоба на убития?

Кърлин погледна бележките си и не намери отговора.

— Не съм сигурен, защото касовата бележка е открита от съдебномедицинския експерт, който отговаря за проверката на съдържанието на джобовете на пострадалия и изобщо всички негови вещи. Трябва да е било преди да откарат трупа в моргата.

— Но много след като вие и партньорката ви сте отпрашили да преследвате Лиза Трамъл, нали така?

— Не сме отпрашили да преследваме Трамъл, но да, касовата бележка трябва да е била открита след като отидохме да разговаряме с нея.

— Съдебномедицинският експерт обади ли ви се да ви съобщи за бележката?

— Не.

— Преди или след като арестувахте Лиза Трамъл по подозрение в убийство научихте за бележката?

— След. Обаче имаше други доказателства в подкрепа на…

— Благодаря, детектив Кърлин. Просто отговорете на зададения въпрос, ако не възразявате.

— Не възразявам да казвам истината.

— Добре. Затова сме тука. Сега, съгласен ли сте, че сте арестували Лиза Трамъл въз основа на непоследователни и противоречиви твърдения, които по-късно са се оказали последователни и не са влизали в противоречие с доказателствата и фактите по делото?

Отговорът на Кърлин прозвуча като наизустен.

— Имахме свидетелка, която я е видяла близо до местопрестъплението по време на престъплението.

— И не сте имали нищо друго, нали така?

— Има още една улика, която я свързва с убийството. Имаме чука и…

— Говоря за времето на ареста! — извиках. — Моля, отговорете на зададения въпрос, детектив Кърлин!

— Хей! — възкликна съдията. — Само един човек има право да повишава глас в моята зала, господин Холър, и това не сте вие.

— Извинявам се, ваша чест. Бихте ли инструктирали свидетеля да отговаря на зададените му въпроси, а не на незададените?

— Смятайте, че съм го направил. Продължавайте, господин Холър.

Замълчах за момент, за да събера мислите си, и плъзнах очи по съдебните заседатели. Търсех съчувствени реакции, но не забелязах такива. Даже от страна на Фърлонг, който не срещна погледа ми. Отново насочих вниманието си към Кърлин.

— Току-що споменахте чука. Чука на обвиняемата. По време на ареста не сте разполагали с тази улика, нали така?

— Да.

— Не е ли вярно, че след като сте арестували Лиза Трамъл и сте разбрали, че непоследователните твърдения, на които сте разчитали, всъщност не са непоследователни, сте започнали да търсите доказателства в полза на своята версия за убийството?

— Изобщо не е вярно. Имахме свидетелката, обаче продължавахме да сме абсолютно непредубедени. Не сме коне с капаци. С радост щях да сваля обвиненията от Трамъл, но следствието продължаваше и започнаха да се трупат доказателства, които не бяха в нейна полза.

— И не само това, но сте имали и мотива, нали?

— Убитият се е занимавал с просрочената ипотека, на къщата на обвиняемата. Що се отнасяше до мотива, това ми се струваше доста сериозно.

— Обаче не сте имали достъп до подробностите по това дело, а сте знаели само, че тече процедура, нали?

— Да, и също че срещу нея е издадена временна ограничителна заповед.

— Искате да кажете, че самата ограничителна заповед е била мотив за убийството на Мичъл Бондюрант?!

— Не, не искам да кажа това. Просто казвам, че тя беше част от общата картина.

— Обща картина, която по онова време се е свеждала до прибързана преценка, нали така, детектив?

Фриман скочи и възрази. Съдията прие възражението. Нямаше проблем. Отговорът на Кърлин не ме интересуваше. Исках само да запечатам въпроса в ума на всеки от заседателите.

Погледнах към задната стена на залата и видях, че е три и половина. Казах на Пери, че възнамерявам да продължа кръстосания разпит в нова насока и че моментът може би е подходящ да направим следобедна почивка. Той се съгласи и освободи съдебните заседатели за петнайсет минути.

Върнах се на масата на защитата и си седнах на мястото. Клиентката ми се пресегна, стисна ме за ръката и прошепна:

— Страхотно се справяш!

— Ще видим. Остава ни още много.

Тя отблъсна стола си назад и се изправи.

— Ще пиеш ли кафе?

— Не, трябва да позвъня по телефона. Ти върви. Само не забравяй: никакви интервюта за медиите. Не разговаряй с никого.

— Знам, Мики. Мълчанието е злато.

— Точно така.

Лиза тръгна и аз я проследих с поглед. Не видях никъде постоянния й придружител Хърб Дал.

Извадих си джиесема и набрах мобилния номер на Сиско. Той отговори веднага.

— Нямам време, Сиско. Трябва ми писмото.

— Имаш го.

— Какво искаш да кажеш, потвърди ли го?

— Абсолютно.

— Имаме късмет, че говорим по телефона.

— Защо бе, шефе?

— Защото щях да те разцелувам за тази вест.

— Хм, не е необходимо.