Майкъл Конъли
Петата поправка (25)

24.

След обедната почивка Фриман ме изненада, като не изкара Марго Шейфър пак на свидетелската скамейка, за да се опита да замаже нанесените щети. Предположих, че планира за по-късно нещо друго, което ще й помогне да спаси показанията на свидетелката. Вместо това призова сержанта от ЛАПУ Дейвид Къвингтън, първия полицай, отзовал се на обаждането на Рики Санчес на спешния телефон.

Опитният ветеран Къвингтън беше солиден свидетел на обвинението. С прецизните, ако не и комични думи на човек, който е виждал повече трупове и е свидетелствал за тях повече пъти, отколкото може да си спомни, той описа пристигането си на местопрестъплението и регистрирането на насилствената смърт на жертвата. После разказа как отцепил целия гараж, изолирал Рики Санчес и други потенциални свидетели и оградил с лента участъка от втория етаж, където се намирал трупът.

Чрез Къвингтън бяха въведени и показани на двата екрана снимките от местопрестъплението — в цялата им кървава прелест. Те по-категорично от всякакви показания установяваха извършването на убийството, задължително изискване за осъдителна присъда.

По време на една от схватките преди процеса бях постигнал скромен успех по отношение на тези фотографии. Бях възразил срещу тяхното въвеждане и особено срещу намерението на Фриман да покаже почти еднометрови увеличения на стативи пред ложата на заседателите. Бях заявил, че те внушават предубеждение срещу моята клиентка. Снимките на убити хора винаги са шокиращи и предизвикват силни емоции. В природата на човек е да иска сурово наказание за виновниците. Снимките лесно могат да настроят съдебните заседатели срещу обвиняемия, независимо какви доказателства го свързват с престъплението. Пери се опита да раздели бебето: ограничи фотографиите, които можеше да въведе обвинението, до четири и нареди на прокурорката да използва прожекционните екрани, като по този начин ограничаваше и големината на снимките. Бях спечелил няколко точки, обаче знаех, че съдийското нареждане няма да се отрази върху инстинктивната реакция на заседателите. Победата пак си оставаше за обвинението.

Фриман избра четирите снимки, на които имаше най-много кръв и които показваха ужасяващия ъгъл, под който тялото на Бондюрант се беше строполило на бетонния под.

По време на кръстосания разпит се съсредоточих върху една от снимките и се опитах да накарам заседателите да мислят за нещо друго вместо за възмездие. Най-добрият начин да го направиш, е да подхвърляш въпроси. Ако останат без отговор, значи си си изпълнил задачата.

С разрешението на съдията използвах дистанционното и изключих три от снимките на екраните. Остана само една.

— Сержант Къвингтън, искам да насоча вниманието ви към изображението на екрана. Доколкото виждам, е обозначено като „доказателствено средство на обвинението номер три“. Бихте ли ми казали какво се вижда на преден план?

— Отворено куфарче.

— Добре, така ли го заварихте, когато пристигнахте на местопрестъплението?

— Да.

— Просто си лежеше отворено, така ли?

— Добре, проверихте ли дали свидетелите или някой друг не го е отворил след откриването на трупа?

— Попитах жената, която беше позвънила на спешния телефон, дали го е отворила и тя каза, че не е. С това проверката ми се изчерпа. Оставих следователите да си свършат работата.

— Вие свидетелствахте, че през цялата си двайсет и две годишна кариера сте работили като патрулен полицай, нали така?

— Да, точно така.

— Отзовавали ли сте се на много повиквания на спешния телефон?

— Да.

— Какво ви говореше това отворено куфарче?

— Всъщност нищо. Просто беше част от местопрестъплението.

— Вашият опит наведе ли ви на мисълта, че това убийство може да е свързано с грабеж?

— Не. Аз не съм детектив.

— Ако мотивът за престъплението не е бил грабеж, защо убиецът е отделил време да отвори куфарчето на пострадалия?

Преди Къвингтън да успее да отговори, Фриман възрази, че въпросът бил извън компетенциите и личния опит на свидетеля.

— Сержант Къвингтън през цялата си кариера е бил патрулен полицай. Той не е детектив. Никога не е разследвал грабеж.

Съдията кимна и каза:

— Склонен съм да се съглася с госпожа Фриман, господин Холър.

— Ваша чест, сержант Къвингтън може никога да не е бил детектив, но според мене спокойно може да се каже, че се е отзовавал на съобщения за грабеж и е провеждал предварителни следствия. Мисля, че той е в състояние да отговори на въпрос за първоначалните си впечатления от местопрестъплението.

— Все пак ще приема възражението. Задайте следващия си въпрос.

Бях изгубил тази точка, така че погледнах бележките за Къвингтън, които си бях нахвърлял. Бях убеден, че съм посял съмнението за грабежа и мотива за престъплението в умовете на съдебните заседатели, но не исках да оставям нещата така. Реших да блъфирам.

— Сержант, след като сте пристигнали в отговор на обаждането на спешния телефон и сте направили оглед на местопрестъплението, повикахте ли следователи, съдебни лекари и криминалисти?

— Да, свързах се с диспечерския център, потвърдих, че става дума за убийство, и повиках обичайната следствена група от Ваннайския участък.

— И сте охранявали местопрестъплението до идването на тези хора, така ли?

— Да, така се прави. Предадох охраната на местопрестъплението на следователите. По-точно на детектив Кърлин.

— Добре. През това време обсъждали ли сте с Кърлин или друг служител на реда възможността убийството да е извършено при опит за грабеж?

— Не сме.

— Сигурен ли сте, сержант?

— Абсолютно сигурен.

Записах си нещо в бележника. Поредната безсмислена драсканица за пред съдебните заседатели.

— Нямам повече въпроси.

Къвингтън беше освободен и един от парамедиците, отзовал се на повикването, свидетелства за установяването на смъртта на пострадалия. Той се закле и слезе от свидетелската скамейка за пет минути, тъй като Фриман искаше само да установи смъртта, а аз нямах какво да спечеля от кръстосания разпит.

Следваше братът на пострадалия, Нейтън Бондюрант. Чрез него прокурорката потвърди разпознаването на убития, друго задължително изискване за осъдителна присъда. Освен това Фриман го използва със същата цел като снимките от местопрестъплението — за да предизвика емоции в заседателите. Той сълзливо описа как детективите го завели в моргата, където разпознал трупа на по-малкия си брат. Фриман го попита кога за последен път е видял брат си жив и отговорът му се придружаваше от нов водопад от сълзи. Двамата ходили заедно на баскетболен мач на Лейкърс само седмица преди убийството.

Практическо правило е да не закачаш плачещия. Обикновено от кръстосания разпит на близък на пострадал не може да се спечели нищо, но Фриман ми беше отворила вратичка и реших да се вмъкна през нея. Рискът, който поемах, се изразяваше в това, че заседателите можеха да ме сметнат за жестокосърдечен, ако стигнех прекалено далече в разпита на опечаления роднина.

— Моите съболезнования, господин Бондюрант. Имам само няколко кратки въпроса. Споменахте, че с брат си сте ходили на мача на Лейкърс една седмица преди да бъде извършено това ужасно престъпление. За какво разговаряхте?

— Хм, разговаряхме за много неща. В момента не си спомням всичко.

— Само за спорт и за Лейкърс ли?

— Не, естествено. Ние сме братя. Разговаряхме за много неща. Той ме разпитваше за децата ми. Аз го попитах дали излиза с някоя жена. Такива неща.

— И излизал ли е с някоя жена?

— Не. Каза, че имал прекалено много работа.

— Какво друго ви разказа за работата си?

— Само, че бил много зает. Че отговаря за жилищните кредити и че периодът е тежък. Много просрочени ипотеки и така нататък. Не навлезе в подробности.

— Говори ли ви за собствените си недвижими имоти и какво се е случило с тях?

Фриман повдигна възражение за връзката на въпроса е делото. Помолих да се приближим до съдийската маса и ми разрешиха. Там заявих, че вече съм осведомил съдебните заседатели за намерението си не само да опровергая твърденията на обвинението, но и да предложа защита, съдържаща алтернативна версия за престъплението.

— И тъкмо това е алтернативната версия, ваша чест. Според нея Бондюрант е имал финансови затруднения и опитите му да се измъкне от ямата са довели до неговата смърт. Редно е да ми се даде възможност да я докажа с всеки от свидетелите, които обвинението призовава пред съдебните заседатели.

— Ваша чест, това, че защитата обявява нещо за свързано с делото, не означава, че е вярно — възрази Фриман.

— Братът на пострадалия няма информация от първа ръка за финансовото състояние на Мичъл Бондюрант или неговите инвестиции.

— Ако е така, ваша чест, Нейтън Бондюрант може сам да го каже и аз ще продължа нататък.

— Добре, възражението се отхвърля. Задайте въпроса си, господин Холър.

Върнах се на мястото си и повторих въпроса към свидетеля.

— Той каза много малко и не навлезе в подробности — отговори Бондюрант.

— Какво точно ви каза?

— Каза само, че бил влязъл вътре с инвестициите си в недвижими имоти. Не конкретизира нито колко са тези имоти, нито за каква сума става въпрос. Това беше всичко.

— Какво е имал предвид с това, че е „влязъл вътре“?

— Дължал повече пари за имотите, отколкото стрували.

— Каза ли, че се опитва да ги продаде?

— Каза, че можел да ги продаде само на загуба.

— Благодаря, господин Бондюрант. Нямам повече въпроси.

Фриман приключи тура с второстепенни играчи, като призова на свидетелската скамейка Гладис Пикит, главна касиерка в централата на Уест Ланд Нешънъл в Шърман Оукс. След като изясни какви са задълженията й в банката, прокурорката премина направо към очевидните показания.

— Като главна касиерка в банката, колко души ръководите, госпожо Пикит?

— Общо четирийсетина.

— Касиерката Марго Шейфър сред тях ли е?

— Да, Марго е една от моите касиерки.

— Бих искала да насоча вниманието ви към сутринта на убийството на Мичъл Бондюрант. Марго Шейфър обърна ли се към вас с конкретен проблем?

— Да.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели какъв беше проблемът?

— Тя дойде при мен и ми съобщи, че видяла Лиза Трамъл само на половин пряка от банката. Вървяла по тротоара в обратна посока от нашия клон.

— Защо ви е съобщила това?

— Ами, снимки на Лиза Трамъл са закачени в служебната ни стая и в трезора и сме инструктирани да съобщаваме на началниците си, ако я видим.

— Знаете ли причината за тази инструкция?

— Да, има ограничителна заповед, която не й позволява да се приближава до банката.

— Бихте ли казали на съдебните заседатели по кое време Марго Шейфър ви съобщи, че е видяла госпожа Трамъл близо до банката?

— Да, беше веднага щом дойде на работа.

— Водите ли дневник кога идват на работа касиерите?

— Водя списък в трезора, в който се отбелязва часът.

— Искате да кажете, че касиерите го попълват, когато отидат в трезора, за да вземат кутиите си с пари, нали?

— Да, точно така.

— Във въпросния ден по кое време се е разписала Марго Шейфър?

— В девет и девет. Беше последна, защото е закъсняла.

— И тогава ли ви съобщи, че е видяла Лиза Трамъл?

— Да.

— По това време вече знаехте ли, че Мичъл Бондюрант е бил убит в гаража на банката?

— Не, още никой не знаеше, защото Рики Санчес е останала в гаража, докато дойде полицията, и после са я задържали за разпит. Не знаехме какво става.

— Значи не е възможно Марго Шейфър да си е измислила, че е видяла Лиза Трамъл, след като е чула за убийството на господин Бондюрант, права ли съм?

— Да. Марго ми съобщи, че я е видяла, преди тя, аз и който и да е друг в банката да научи за господин Бондюрант.

— По кое време научихте за убийството на господин Бондюрант в гаража и предадохте получената от Марго Шейфър информация?

— След около половин час. Тогава чухме за убийството и аз, естествено, си помислих, че полицията трябва да знае, че тази жена е била забелязана наблизо.

— Благодаря, госпожо Пикит. Нямам повече въпроси.

Това беше най-големият удар на Фриман до този момент. Пикит успя да компенсира голяма част от постигнатото от мене с Шейфър. Сега трябваше да реша дали да я оставя на мира, или да рискувам да влоша положението още повече.

Реших да огранича щетите и да продължа нататък. Никога не задавай въпрос, чийто отговор още не знаеш, казват. Това правило се отнасяше и за този случай. Пикит не беше пожелала да разговаря с моя следовател. Фриман може да ми залагаше капан, оставяйки я на скамейката с още една информация, на която можех да се натъкна с някой невнимателен въпрос.

— Нямам въпроси към свидетелката — заявих от масата на защитата.

Съдия Пери освободи Пикит и обяви петнайсетминутна следобедна почивка. Докато хората се изправяха, за да излязат от залата, клиентката ми се наведе към мен и прошепна:

— Защо не я разпита?

— Кого? Пикит ли? Не исках да направя нещата още по-лоши, като й задам неправилен въпрос.

— Майтапиш ли се?! Трябваше да я разбиеш като Шейфър.

— Само че с Шейфър имах върху какво да работя. Сега нямах, а да се изправиш срещу някого, без да имаш с какво да се изправиш срещу него, може да доведе до катастрофални последици. Затова оставих нещата така.

Видях гняв в помръкналите й очи.

— Е, трябваше да намериш нещо за нея.

Думите й прозвучаха като съскане през стиснатите й зъби.

— Виж, Лиза, аз съм твой адвокат и решавам…

— Няма значение. Трябва да тръгвам.

Стана и забърза към изхода. Погледнах Фриман, за да проверя дали е забелязала тази проява на разногласие между адвокат и доверителка. Тя ми отправи многозначителна усмивка, която потвърди опасението ми.

Реших да изляза в коридора, за да разбера защо клиентката ми си беше тръгнала толкова внезапно. Навън камерите веднага привлякоха вниманието ми към една от пейките между вратите на съдебните зали. Те бяха насочени към Лиза, която седеше, прегърнала сина си Тайлър. Момченцето, изглежда, се чувстваше крайно неловко под светлината на прожекторите.

— Боже Господи! — промълвих.

Видях сестрата на Лиза да стои малко встрани и отидох при нея.

— Какво значи това, Джоуди? Съдията й нареди да не води детето в съда.

— Знам. Той няма да влезе в залата. Днес е само половин ден на училище и тя ме помоли да го доведа. Смята, че може да е от полза, ако медиите я видят с Тай.

— Да бе! Страхотна полза. Не го води повече. Каквото и да ти каже Лиза, повече не го води тук.

Огледах се за Хърб Дал. Това трябваше да е негово дело и исках да му кажа същото лично. Ала от някогашния холивудски актьор нямаше и следа. Сигурно беше проявил благоразумието да не ми се мярка пред очите.

Тръгнах към залата. Оставаха още десет минути от почивката и възнамерявах да ги използвам, за да помисля над работата си за клиентка, която не харесвах и дори започвах да мразя.