Майкъл Конъли
Петата поправка (15)

14.

Рохас ме информира, че докато съм приказвал с Макренолдс, телефонът ми звънял няколко пъти. Проверих гласовата си поща — нямаше съобщения. После отворих дневника и видях, че през десетте минути, докато съм бил навън, са ме търсили четири пъти от номер с блокирано изписване. Интервалите между обажданията бяха прекалено големи, за да е грешно набиране от факс с включена опция за многократно звънене. Някой се опитваше да се свърже с мен, но явно не чак толкова спешно, че да остави съобщение.

Обадих се на Лорна и й казах, че пристигам. Осведомих я за сделката, която бях сключил с Макренолдс, и я предупредих да очаква позвъняване от правния отдел на Арчуей до края на деня. Тя се развълнува от перспективата за приходи от делото, по което досега имахме само разходи.

— Нещо друго?

— Андреа Фриман те търси два пъти.

Това може би обясняваше четирите обаждания.

— Даде ли й джиесема ми?

— Да.

— Мисля, че ми е звъняла, докато съм бил навън, но не е оставила съобщение. Сигурно става нещо.

Лорна ми продиктува номера, който й беше оставила прокурорката.

— Може би ще успееш да се свържеш с нея, ако й се обадиш веднага.

— Добре, само ми кажи къде са всички.

— Дженифър е тук в офиса. Сиско ми позвъни преди малко, връща се от някаква работа.

— Каква?

— Не каза.

— Хубаво. Значи ще се видим, когато пристигна.

Затворих и набрах номера на Фриман. Не се бяхме чували, откакто ме нападнаха момчетата с черните ръкавици. Даже Кърлин се беше отбил да ме види. Обаче от уважаемата ми опонентка нямаше дори картичка с пожелания за бързо оздравяване. А сега изведнъж шест обаждания само за една сутрин, но не и съобщение. Бях адски любопитен.

Тя отговори след първото иззвъняване и веднага премина на въпроса.

— Кога можеш да дойдеш? Искам да ти предложа нещо, преди да настъпим газта.

По този начин ми съобщаваше, че е отворена за възможността да приключим делото със споразумение, преди да се завъртят зъбните колела на процеса.

— Нали каза, че нямало да има предложение.

— Е, да речем просто, че разумът надделя. Не се отказвам от мнението си за твоите ходове в това дело, обаче не виждам защо клиентката ти трябва да плаща за тях.

Нещо ставаше. Усещах го. Беше се появил някакъв проблем в аргументацията й. Изгубено доказателство или отметнал се свидетел. Помислих си за Марго Шейфър. Може би имаше проблем със свидетелката. Нали Фриман не я бе призовала на предварителното изслушване.

— Не ми се идва в прокуратурата. Ти ела в офиса ми или пък да се срещнем на неутрална територия.

— Мен не ме е страх да вляза в лагера на врага. Къде е офисът ти?

Продиктувах й адреса и се уговорихме да се срещнем след час. Затворих и се опитах да се съсредоточа върху онова, което можеше да се е объркало в аргументацията на обвинението в този момент от играта. Пак се върнах към Шейфър. Трябваше да е тя.

Телефонът завибрира в дланта ми и погледнах дисплея.

„НЕПОЗНАТ НОМЕР“

Фриман пак ми звънеше, сигурно за да отмени срещата и да ми съобщи, че всичко е било номер, просто поредната маневра от прокурорския наръчник по практическа психология. Натиснах бутона и приех разговора.

— Да?

Мълчание.

— Ало?

— Майкъл Холър ли е?

Мъжки глас, непознат.

— Да, кой се обажда?

— Джеф Трамъл.

Трябваха ми няколко секунди, докато загрея, после изведнъж ме осени. Блудният съпруг.

— Джеф Трамъл, да, как сте?

— Добре, като че ли.

— Как намерихте номера ми?

— Сутринта разговарях с Лиза. Аз й се обадих. Тя ми каза, че трябвало да се свържа с вас.

— Ами, радвам се, че го правите. Джеф, известно ли ви е в какво положение се намира жена ви?

— Да, тя ми обясни.

— Не сте ли гледали новини?

— Тук няма ни телевизия, ни нищо. А не знам испански.

— Къде се намирате, Джеф?

— Предпочитам да не знаете. Сигурно ще кажете на Лиза, а точно сега не ми се ще тя да разполага с тази информация.

— Ще се върнете ли за процеса?

— Не знам. Нямам никакви пари.

— Ще ви дадем пари за пътуването. Можете да се върнете и да сте с жена си и сина си в този тежък момент. Можете и да дадете показания, Джеф. Да свидетелствате за къщата, банката и целия онзи натиск.

— Хм… не, не мога. Не искам да се излагам така, господин Холър. Не ми се струва редно.

— Даже, за да спасите жена си ли?

— По-скоро бившата си жена. Просто още не сме го узаконили.

— Какво искате, Джеф? Пари ли?

Последва дълго мълчание. Сега щяхме да стигнем до истината. Той обаче ме изненада.

— Нищо не искам, господин Холър.

— Сигурен ли сте?

— Искам само да не бъда забъркван в тази история. Това вече не е моят живот.

— Къде сте, Джеф? Къде живеете сега?

— Няма да ви кажа.

Ядосано поклатих глава. Исках да го задържа на телефона като ченге, което се опитва да открие нечие местонахождение, само че нямаше как да го направя.

— Вижте, Джеф, не ми е приятно да повдигам този въпрос, обаче съм длъжен да покривам всички възможности, нали разбирате какво искам да кажа? А ако изгубим това дело, ще осъдят Лиза на затвор. Ще дойде момент, в който нейните близки и приятели ще могат да се обърнат към съда и да кажат добри думи за нея. Ще можем да изтъкнем обстоятелствата, които смятаме за смекчаващи. Борбата й да запази дома си например. Искам да мога да разчитам на вас като свидетел.

— Значи смятате, че ще изгубите, така ли?

— Не, смятам, че има адски голям шанс да спечелим. Наистина. Всички улики са косвени и мисля, че направо ще издухаме главната им свидетелка. Но трябва да се подготвя за обратния резултат. Сигурен ли сте, че не можете да ми кажете къде сте, Джеф? Ще го запазя в тайна. Тъй де, ще трябва да знам къде сте, ако ще ви пращаме пари.

— Трябва да затварям.

— Ами парите, Джеф?

— Ще ви се обадя пак.

— Джеф?

Вече беше затворил.

— Почти го бях убедил, Рохас.

— Съжалявам, шефе.

За момент оставих телефона на подлакътника и погледнах навън, за да видя къде сме. На 101-во в прохода Кауенга. Оставаха още двайсетина минути път.

Джеф Трамъл не отказа парите последния път, когато споменах за тях.

Вдигнах джиесема и позвъних на клиентката си. Когато отговори, чух звуци на телевизор.

— Лиза, обажда се Мики. Трябва да поговорим.

— Добре.

— Би ли угасила телевизора?

— А, разбира се. Извинявай.

Изчаках и скоро отсреща настъпи тишина.

— Добре.

— Първо, току-що ми се обади мъжът ти. Ти ли му даде моя номер?

— Да. Нали ми каза да му го дам.

— Да, разбира се. Само проверявах. Не мина добре. Като че ли иска да се дистанцира.

— Точно това каза и на мен.

— А каза ли ти къде е? Ако знам къде е, мога да пратя Сиско да го убеди да ни помогне.

— Не ми каза.

— Според мене още е в Мексико. Спомена, че нямал пари.

— Същото каза и на мен. Иска да му пратя част от парите за филма.

— Ти ли му каза за филма?

— Да. Той трябва да знае.

Или може би имаше предвид, че е трябвало да му натрие носа.

— Къде трябва да му пратиш парите?

— Можело просто да ги внеса в Уестърн Юниън и той щял да ги получи от всеки техен офис.

Из цяла Тихуана имаше офиси на Уестърн Юниън, както и на юг. Бях пращал там пари на свои клиенти. Можехме да пратим парите и да стесним района, в който се намираше Джеф Трамъл, като видим от кой офис ще ги изтегли. Но ако беше достатъчно умен, той нямаше да отиде в най-близкия офис и пак щяхме да сме в изходна позиция.

— Добре — казах. — По-късно ще мислим за Джеф. Исках също да ти съобщя, че сделката, която Хърб Дал е сключил с Арчуей, се промени.

— Как така?

— Сега сключиха сделка с мен. Тъкмо се връщам от студиото. Хърб пак може да е продуцент на филма, ако изобщо го заснемат. И ако той не влезе в затвора. Тъй че пак ще спечели нещо. Ти ще спечелиш, защото сега адвокатите ти ще получат възнаграждение за труда си, а останалото ще отиде за теб. И между другото, това ще е много повече, отколкото щеше да видиш от Хърб.

— Не можеш да го направиш, Мики! Той сключи тази сделка!

— Аз пък я развалих, Лиза. Клег Макренолдс не държи да попадне в съдебната мрежа, която мога да хвърля върху главата на Хърб. Можеш да му кажеш или да му предадеш да ми се обади, ако иска.

Тя не отговори.

— Има още нещо и е важно. Слушаш ли ме?

— Да.

— Отивам в офиса, където ще се видя с прокурорката. Тя поиска среща. Мисля, че става нещо. Нещо при тях се е объркало. Фриман предложи да обсъдим споразумение и никога нямаше да се съгласи да дойде в офиса ми, ако не й се налагаше. Просто исках да знаеш. После ще ти позвъня.

— Никакви споразумения, Мики, освен ако не предлага да се изправи на стълбището пред съдебната палата и да съобщи пред Си Ен Ен, Фокс и всички останали, че съм невинна.

Усетих, че колата се отклонява от курса си, и погледнах през прозореца. Рохас отбиваше от магистралата рано, заради трафика.

— Е, едва ли идва да предложи точно това, но съм длъжен да те информирам за възможностите ти. Не искам да се превърнеш в някаква мъченица на тази… тази твоя кауза. Трябва да изслушваш всички предложения, Лиза.

— Няма да се призная за виновна. Точка. Искаш ли да говорим за нещо друго?

— Засега е това. Ще ти се обадя после.

Оставих телефона на подлакътника. Стига приказки засега. Затворих очи, за да си почина поне няколко минути. Опитах се да размърдам пръсти под гипса и опитът ме прониза с болка, но пък излезе успешен. Според рентгенолога счупването станало, когато някой настъпил дланта ми, след като съм лежал в безсъзнание на земята. За мое щастие, предполагам. Той предвиждаше, че пръстите ми ще се възстановят напълно.

В тъмния свят под клепачите ми видях мъжете с черните ръкавици да се приближават към мене. Видях безизразните им очи. За тях това беше само бизнес. Нямаше нищо друго. За мен беше четири десетилетия самоувереност и самоуважение, натрошени на земята като кокалчета на пръсти.

След малко чух гласа на Рохас от предната седалка.

— Ей, шефе, стигнахме.