Майкъл Конъли
Петата поправка (13)

12.

Бяха оставили лицето ми невредимо. Когато обаче се свестих в спешното отделение на болницата Холи Крос, чувствах всички останали части от тялото си натъртени или счупени. Крайната равносметка включваше трийсет и осем шева на скалпа ми, девет пукнати ребра, четири счупени пръста, два натъртени бъбрека и един тестис, усукан на сто и осемдесет градуса, преди хирурзите да го върнат в нормалното му положение. Тялото ми имаше цвят на гроздова ледена близалка, а урината ми — на кока-кола.

Предишния път, когато лежах в болница, развих зависимост към оксикодон и това едва не ми струва детето и кариерата. Затова сега им казах, че ще издаяня без химическа помощ. Което, естествено, се оказа мъчителна грешка. Два часа след като ме преместиха на леглото вече умолявах сестрите, санитарите и изобщо всеки, който ми обърнеше внимание, да ме включат на системи. Накрая се смилиха, обаче в резултат направо заплувах под тавана. Трябваха им два дни, докато намерят точното равновесие между успокояването на болката и запазването на съзнание. И тогава започнах да приемам посетители.

Сред първите бяха двама детективи от Звеното за борба с престъпленията срещу личността във Ваннайския участък. Казваха се Стилуел и Айман. Те ми зададоха някои основни въпроси, колкото да попълнят бумагите си. Искаха да открият моите нападатели горе-долу толкова, колкото и да минат без обедна почивка. В края на краищата аз бях адвокат на жена, обвинена в убийство, която колегите им бяха спипали. С други думи, нямаше да си дадат зор да разкрият извършителите.

Когато Стилуел затвори бележника си, разбрах, че разпитът, а с него и следствието са приключили. Той ме осведоми, че при нужда пак щели да се отбият.

— Не забравихте ли нещо? — попитах аз.

Говорех, без да движа долната си челюст, тъй като кой знае защо това задействаше рецепторите за болка в гръдния ми кош.

— Какво? — погледна ме Стилуел.

— Изобщо не поискахте да опиша нападателите си. Даже не попитахте за цвета на кожата им.

— Ще го направим при следващото ни идване. Докторът ни предупреди, че се нуждаете от почивка.

— Искате ли да се уговорим за следващото ви идване?

Нито един от двамата не отговори. Повече нямаше да се появят.

— Едва ли — продължих аз. — Довиждане, господа детективи. Радвам се, че Звеното за борба с престъпленията срещу личността работи по моя въпрос. Така се чувствам в безопасност.

— Вижте, най-вероятно е било нещо случайно — заяви Стилуел. — Крадци, които са търсели лесна мишена. Вероятността да ги…

— Те знаеха кой съм.

— Казахте, че са ви познали от телевизията и вестниците.

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че ме познаха и се престориха, че са ме виждали по телевизията. Ако наистина ви беше грижа, щяхте да направите разликата.

— Обвинявате ни, че не ни е грижа за случайно нападение в квартала, така ли?

— Нещо такова, да. И кой казва, че е случайно?

— Казахте, че не познавате или че, не сте разпознали нападателите. Ако не промените показанията си, няма никакви данни, че нападението не е случайно. Или в най-добрия случай престъпление, свързано с омраза към адвокат. Познали са ви и не им е харесвало, че защитавате убийци и отрепки, затова са решили да дадат отдушник на неудовлетвореността си върху вашето тяло. Може да е много неща.

Цялото ми тяло запулсира от болка заради тяхното безразличие. Но бях прекалено изтощен и исках да си отидат.

— Няма значение, господа. Върнете се в Звеното за борба с престъпленията срещу личността и си попълнете бумагите. Забравете за случая. Аз ще поема оттук нататък.

И демонстративно затворих очи — единственото, което можех да направя.

Когато отново ги отворих, видях Сиско да седи на стол в ъгъла на стаята, вторачен в мен.

— Здрасти, шефе — предпазливо рече той, като че ли обичайният му кънтящ глас може да ме нарани. — Как е?

Когато окончателно се събудих, се закашлях и от това ме прониза остра болка в тестисите.

— Имам чувството, че още е усукан сто и осемдесет градуса наляво.

Той се усмихна, защото си помисли, че бълнувам. Обаче аз бях достатъчно в съзнание, за да знам, че това е второто му идване и предишния път съм го помолил да направи някои проверки.

— Колко е часът? Губя представа за времето, постоянно спя.

— Десет и десет.

— Четвъртък ли сме?

— Не, петък сутрин, Мик.

Бях спал повече, отколкото си мислех. Опитах се да седна, но от движението лявата ми страна беше залята от изгаряща болка.

— Господи Боже!

— Добре ли си, шефе?

— К’во имаш за мене, Сиско?

Той се изправи и се приближи до леглото.

— Не е много, но продължавам да работя. Обаче успях да прочета полицейския доклад. И там няма почти нищо, но пише, че те открили нощните чистачи, които дошли към девет. Намерили те проснат на рампата и повикали полицията.

— Девет не е било много след това. Видели ли са нещо?

— Не. Според доклада. Каня се довечера лично да отида там и да ги разпитам.

— Добре. Ами офисът?

— С Лорна проверихме, доколкото можехме. Като че ли никой не е влизал. На пръв поглед не липсва нищо. И цяла нощ е останало отключено. Според мен ти си бил целта им, Мик. Не офисът.

Системата ми се регулираше от компютър в друга стая, който пращаше импулси, освобождаващи сладостното облекчение в моя организъм. Беше го програмирал човек, когото никога не бях виждал. Но в този момент обожавах програмиста. Усещах как студената струйка лекарство потича по ръката ми и стига до гърдите ми. Мълчах и чаках парещите ми нервни окончания да се успокоят.

— Какво мислиш, Мик?

— Умът ми е празен. Казах ти, че не ги разпознах.

— Не говоря за тях. Кой ги е пратил? Какво ти подсказва инстинктът? Опарицио ли?

— Той е очевидният отговор. Знае, че се приближаваме. Тъй де, кой друг може да е?

— Ами Дал?

Поклатих глава.

— Защо? Той вече ми открадна договора и сключи сделката. Защо да ме пребива след това?

— Може би, за да те забави. Да добави интрига към сюжета. Ново измерение. Това е част от историята.

— Струва ми се пресилено. Повече ми харесва Опарицио.

— Но защо да го прави?

— По същата причина. Да ме забави. Да ме подплаши. Не иска да свидетелства за нещата, с които знае, че разполагам за него.

Сиско сви рамене.

— Все пак не съм убеден.

— Е, няма значение кой е. Това няма да ме забави.

— Какво точно ще правиш с Дал? Той е откраднал договора.

— Мисля по въпроса. Докато ме изпишат, ще имам готов план за тоя скапаняк.

— Кога ще е това?

— Искат да видят дали се възстановявам нормално. Иначе може да ми махнат левия ташак.

Сиско потръпна, като че ли говорех за неговия ляв ташак.

— Да, опитвам се да не мисля за това — прибавих аз.

— Добре тогава, да продължим. За ония двамата. Миналия път ми каза, че били бели, трийсетинагодишни, с кожени якета и ръкавици. Вече спомняш ли си още нещо?

— Не.

— Някакъв странен акцент?

— Поне не си спомням.

— Белези, куцане, татуировки?

— Също не. Случи се много бързо.

— Знам. Мислиш ли, че можеш да ги разпознаеш по албума?

Имаше предвид снимки от полицейски досиета.

— Единия сигурно. Оня, дето говореше. Другия не успях да го разгледам. Щом ме удари, престанах да виждам каквото и да е.

— Ясно. Е, ще продължа да работя.

— Нещо друго, Сиско? Започвам да се уморявам.

Затворих очи, за да подчертая думите си.

— Ами, трябваше да се обадя на Маги веднага щом се събудиш. Досега тя все избираше неподходящ момент. Ти спеше винаги, когато идваха с Хейли.

— Обади й се. Кажи й просто да ме събуди, ако спя. Искам да видя дъщеря си.

— Добре, ще й предам да я доведе след училище. А междувременно Бълокс иска да ти донесе за одобрение и подпис молбата за отсрочване, преди следобед да я внесе.

Отворих очи. Сиско беше минал от другата страна на леглото.

— Какво отсрочване?

— На предварителното изслушване. Ще помоли съдията да го отложи с няколко седмици с оглед на постъпването ти в болница.

— Не.

— Мик, днес е петък. Изслушването е във вторник. Даже да те изпишат дотогава, със сигурност няма да си в състояние да…

— Тя ще се справи сама.

— Кой, Бълокс ли?

— Да. Бива я. Ще се справи.

— Бива я, ама е зелена. Сигурен ли си, че искаш една току-що завършила абсолвентка да поеме предварително изслушване на процес за убийство?

— Това е само предварително изслушване. Трамъл ще бъде изправена на процес независимо дали съм там. Най-многото да получим минимална представа за стратегията на обвинението и после Аронсън ще може да ми разкаже всичко.

— Мислиш ли, че съдията ще го допусне? Може да реши, че си подсигуряваш възможност да подадеш жалба за неадекватна защита, в случай че осъдят Трамъл.

— Ако Лиза се съгласи, няма да има проблем. Ще й се обадя и ще й обясня, че го изисква защитната стратегия. Бълокс може да дойде при мене през уикенда и аз ще я подготвя.

— Но каква е защитната стратегия, Мик? Защо просто не изчакаш да оздравееш?

— Защото искам да си мислят, че са успели.

— Кой?

— Опарицио. Оня, който е организирал нападението. Нека си мисли, че ме е обезвредил или уплашил. Както и да е. Аронсън поема изслушването и после отиваме на процес.

Сиско кимна.

— Ясно.

— Добре. Сега върви и се обади на Маги. Предай й да ме събуди, каквото и да казва сестрата, особено ако дойде с Хейли.

— Дадено, шефе. Но… хмм… има още нещо.

— Какво?

— Рохас седи в чакалнята. Искаше да те посети, обаче аз му казах да чака там. Идва и вчера, но ти спеше.

Кимнах. Рохас.

— Провери ли в багажника на колата?

— Да. Не видях никакви следи от разбиване на ключалката. Няма и драскотина.

— Добре. На излизане го прати при мене.

— Насаме ли искаш да го видиш.

— Да. Насаме.

— Хубаво.

Той си тръгна и аз взех дистанционното на леглото. Бавно и мъчителното повдигнах на около четирийсет и пет градуса, тъй че приех следващия си посетител полуседнал. Промяната на позата ме обля с нова вълна от изгарящи болки, които обхванаха гръдния ми кош като горски пожар през август.

Рохас колебливо влезе в стаята, махна ми с ръка и ми кимна.

— Привет, господин Холър, как сте?

— Бил съм и по-добре, Рохас. Ти как си?

— Бива, бива. Просто исках да се отбия и да ви поздравя, таковата.

Изглеждаше нервен като дива котка. И ми се струваше, че знам защо.

— Много мило от твоя страна. Ела, седни на ей оня стол.

— Добре.

Той се настани на стола в ъгъла, което ми позволяваше да го виждам изцяло. Можех да наблюдавам всяко движение на тялото му. Моят шофьор вече проявяваше класическо поведение на лъжец — избягваше да срещне погледа ми, неуместно се усмихваше, постоянно движеше ръцете си.

— Докторите казаха ли ви докога трябва да останете тука? — попита той.

— Още няколко дни. Поне докато престана да пикая кръв.

— Мама му стара, кофти работа! Ще пипнат ли извършителя?

— Май че не си дават много зор.

Рохас кимна. Не казах нищо повече. Мълчанието често е много полезен инструмент за разпит. Той няколко пъти потри длани нагоре-надолу по бедрата си и се изправи.

— Ами, не искам да ви смущавам. Сигурно трябва да поспите, таковата.

— Не, вече се събудих, Рохас. Изпитвам прекалено силни болки, за да спя. Можеш да останеш. Защо бързаш толкова? Нали няма да возиш някой друг?

— А, не, не, няма такова нещо.

Той неохотно седна отново. Преди да стане мой шофьор, Рохас ми беше клиент. Бяха го арестували за притежание на крадени вещи и освен това имаше предишна присъда. Прокуратурата настояваше за затвор, обаче успях да му издействам пробация. Дължеше ми три бона за услугите, но бе изгубил работата би, понеже работодателят му също бил жертва на кражбата. Казах му, че може да си ги отработи, като ме вози и ми превежда, и той се съгласи. Започнах да му плащам петстотин долара седмично и задържах по двеста и петдесет за дълга му. След три месеца излязохме на чисто, ала Рохас остана и сега взимаше всичките седемстотин и петдесет. Мислех, че е доволен и е влязъл в правия път, но може и да имаше нещо вярно в поговорката „веднъж крадец — завинаги крадец“.

— Само исках да знаете, господин Холър, че щом ви изпишат, пак съм денонощно на ваше разположение. Не искам да шофирате сам. Даже ако ще отивате на две крачки до Старбъкс, ще ви закарам дотам.

— Благодаря, Рохас. В края на краищата това е най-малкото, което можеш да направиш, нали така?

— Ъъъ…

Изглеждаше объркан, но не чак толкова. Знаеше накъде води всичко това. Реших да приключа със заобикалките.

— Колко ти плати?

Той нервно се размърда на стола.

— Кой? За какво?

— Стига, Рохас. Не се дръж така. Срамота е.

— Наистина не знам за какво говорите. Може би все пак трябва да си отида.

И пак се изправи.

— Ние нямаме споразумение, Рохас. Нямаме договор, устни обещания, нищо. Излизаш от тази стая, аз те уволнявам, и толкова. Това ли искаш?

— Няма значение дали имаме споразумение. Не можете да ме уволните без причина.

— Причина обаче има, Рохас. Хърб Дал ми разказа всичко. Би трябвало да знаеш, че за крадците думи като „чест“ не означават нищо. Твърди, че си го повикал и си му казал, че ще му дадеш каквото му трябва.

Блъфът успя. Видях, че в очите му избухва ярост. За всеки случай държах показалеца си върху бутона за сестрата.

— Мазен говнар!

Кимнах.

— Точна характеристика. Колко…

— Не съм го викал тоя задник. Копелето само дойде при мене. Каза, че искал да му отворя багажника само за петнайсет секунди. Трябваше да предвидя, че ще го стовари върху мене.

— Мислех те за по-умен, Рохас. Колко ти плати?

— Четири стотака.

— Няма даже и едноседмична заплата, а сега няма да получаваш нищо.

Той се приближи до леглото. Пръстът ми върху бутона се напрегна. Или щеше да ме нападне, или да ме помоли за сделка.

— Господин Холър… аз… имам нужди от тази работа. Децата ми…

— Пак се повтаря същото, Рохас. Не се ли научи, че не бива да крадеш от работодателя си?

— Научих се, ама Дал ме излъга, че само искал да погледне нещо, но после го взе и когато се опитах да му попреча, каза: „И какво ще направиш, ще ме издадеш на шефа си ли?“ Прав беше. Нищо не можех да направя.

— Четиристотинте долара още ли са в тебе?

— Да, не съм ги харчил. Четири стодоларови банкноти. И ми изглеждаха истински.

Дадох му знак да се върне на стола си. Не исках да е толкова близо до мен.

— Добре, сега е моментът да избираш, Рохас. Можеш да си тръгнеш със своите четиристотин долара и повече никога няма да се видим. А мога да ти дам втори…

— Искам втори шанс. Моля ви, много съжалявам!

— Е, ще трябва да си го заслужиш. Ще трябва да ми помогнеш да поправим стореното от теб. Ще съдя Дал за кражбата на онзи документ и ти ще свидетелстваш точно какво се е случило.

— Добре, ама кой ще ми повярва?

— Ще използваме твоите четири стодоларови банкноти. Искам да отидеш у вас или там където са парите и…

— У мене са. В портфейла ми.

Той скочи от стола и извади портфейла си.

— Извади ги ей така.

Показах му как да го направи с върха на палеца и показалеца си.

— Да не би да могат да свалят отпечатъци от пари?!

— Естествено, че могат и ако успеем да свалим отпечатъците на Дал от тях, няма да има значение какво говори за тебе. Ще влезе с двата крака.

Отворих чекмеджето на шкафчето до леглото. Вътре имаше найлонова торбичка с цип, в която бяха портфейлът ми, ключовете и малко пари. Бяха ги прибрали парамедиците, повикани в гаража на Виктъри Билдинг. Сиско ми ги беше донесъл. Изсипах съдържанието в чекмеджето и подадох торбичката на Рохас.

— Добре, постави банкнотите вътре и го запечатай.

Той изпълни нареждането и аз му дадох знак да ми върне пликчето. Стотачките изглеждаха чисто нови. Това увеличаваше шансовете да свалим отпечатъците на Дал.

— По-нататък ще се заеме Сиско. Ще му се обадя и ще му кажа да дойде и да вземе торбичката. По някое време ще ни трябват твоите отпечатъци.

— Ъъъ…

Рохас не откъсваше очи от пликчето с банкнотите.

— Какво?

— Ще си получа ли обратно тия пари?

Прибрах торбичката в чекмеджето и го затръшнах.

— Господи Боже, Рохас, махай се от тука преди да съм променил решението си и да съм те уволнил.

— Добре, добре, съжалявам, нали разбирате?

— Съжаляваш, че са те пипнали, и толкова. Върви си! Направо не мога да повярвам, че ти давам втори шанс. Наистина съм пълен идиот.

Рохас заотстъпва заднишком като куче с подвита опашка. След като излезе, бавно спуснах леглото и се опитах да не мисля за неговото предателство, за това кой е пратил двамата с черните ръкавици и изобщо за нищо, свързано с делото. Загледах се във висящата над главата ми торбичка с прозрачна течност и зачаках блаженото вливане, което щеше да облекчи поне донякъде болката.