Майкъл Конъли
Петата поправка (9)

8.

Следващия вторник във Ван Найс официално предявиха обвинения на Лиза Трамъл. На това рутинно заседание просто протоколираха дали се признава за виновна и навиха часовника, за да изпълнят щатския закон за съкратен процес. Но понеже моята клиентка беше освободена под гаранция, най-вероятно щяхме да се откажем от последната възможност. Щом Лиза дишаше на свобода, нямаше защо да бързаме. Делото постепенно щеше да набере инерция като лятна буря и да започне тогава, когато защитата е напълно готова.

Повдигането на обвинение обаче позволи на Лиза незабавно и категорично да отговори „невинна“, както за съдебния протокол, така и за пред камерите на събралите се медии. Въпреки че присъстваха по-малко хора, отколкото на първото явяване на клиентката ми в съда (националните медии обикновено се оттеглят от текущите тривиални процедури по едно дело, преминаващо по каналите на съдебната система), местните медии бяха в пълен състав и изцяло документираха петнайсетминутното заседание.

Повдигането на обвинение и предварителното изслушване беше възложено на съдията от Върховния съд Дарио Моралес. Втората част щеше да представлява формално подпечатване на обвиненията. Лиза несъмнено щеше да бъде изправена пред съда и делото щеше да бъде възложено на друг съдия.

Въпреки че след ареста й разговаряхме по телефона почти ежедневно, не я бях виждал повече от седмица. Тя отклоняваше поканите ми да се срещнем лично и сега разбрах защо. Когато се появи в съда, Лиза изглеждаше съвсем друга жена. С модерна прическа на вълни и с гладко розово лице. В залата се шушукаше, че се е подложила на процедури с ботокс, за да стане по-привлекателна.

Според мен тези физически промени, както и готиният нов костюм, който носеше, бяха дело на Хърб Дал. Двамата изглеждаха неразделни и неговото присъствие ставаше все по-досадно. Той постоянно даваше служебния ми номер на всевъзможни продуценти и сценаристи и Лорна трябваше непрекъснато да отблъсква опитите им да си осигурят дял от историята на Лиза Трамъл. Бързите проверки в интернет обикновено показваха, че тези протежета на Хърб Дал са холивудски бездарници и най-долнокачествени използвачи. Не че нямаше да ни дойде добре едно прилично вливане на холивудски пари, за да покрием растящите си разходи, но всички тези хора бяха от типа дето искат сделка сега, пък парите после, а този номер не минава пред мен. Междувременно собственият ми агент се опитваше да спазари договор с аванс, който да стигне за няколко заплати и наем на офис и пак да остане достатъчно, за да върнем парите на Дал и да го накараме да ни остави на мира.

Най-важната информация и действия почти във всяко съдебно заседание не попадат в протокола. Така се случи и с повдигането на обвинения срещу Лиза. След като протоколираха, че пледира невинна, и Моралес насрочи следващото заседание за след две седмици, аз казах на съдията, че защитата има да подаде няколко искания. Той ме покани да ги внеса и аз връчих на секретаря пет отделни документа. Дадох копия и на Андреа Фриман.

Първите три бяха подготвени от Аронсън след подробния й анализ на подаденото от ЛАПУ искане на разрешение за обиск, на записа от разпита на Лиза Трамъл, проведен от детектив Кърлин, и на въпросите, свързани със съобщаването на правата й действителното арестуване на заподозряната. Дженифър беше открила противоречия, процедурни грешки и преувеличени факти. В резултат бе съставила искане записът на разпита да бъде отхвърлен, както и всички веществени доказателства, събрани по време на обиска в дома на обвиняемата.

Исканията бяха добре обмислени и убедително написани. Гордеех се с Аронсън и бях доволен от себе си, че съм видял в нея необработен диамант, когато молбата й за постъпване на работа се беше озовала на бюрото ми. Всъщност обаче знаех, че исканията нямат голям шанс. Никой съдия не желае да отхвърли веществените доказателства от дело за убийство. Не и ако иска гласоподавателите да го оставят на поста му. Затова търси начини да запази статуквото и да прехвърли въпросите за доказателствата на съдебните заседатели.

И все пак исканията на Аронсън играеха важна роля в защитната стратегия. Понеже ги придружаваха още две искания. Едното настояваше да се даде начало на процеса на обмен на доказателствен материал, като се осигури достъп на защитата до всички архивни документи и вътрешни преписки на Уест Ланд Файненшъл, свързани с Лиза Трамъл и Мичъл Бондюрант. Второто — да бъде наредено на обвинението да позволи на защитата да проучи лаптопа, мобилния телефон и всички лични вещи на Трамъл, иззети по време на обиска в дома й.

Тъй като съдия Моралес щеше да се стреми да се държи безпристрастно с двете страни, целях да го насоча към Соломоново решение. Да раздели бебето. Да не приеме исканията за отхвърляне на веществените доказателства, но да даде на защитата достъпа, за който се настояваше в другите две искания.

Естествено, и Моралес, и Фриман не пасяха трева и веднага щяха да видят стратегията ми. Но фактът, че знаят какво се опитвам да постигна, не означаваше, че могат да ми попречат. Пък и в джоба си носех шесто искане, което още не бях внесъл и което щеше да е най-силният ми коз.

Моралес даде на Фриман десет дни да отговори на исканията и закри заседанието, след което незабавно даде ход на следващото дело. Добрият съдия поддържа постоянно движение в своята зала. Обърнах се към Лиза и й казах да ме изчака в коридора, защото трябва да поговоря с прокурорката. Забелязах Дал на портала към галерията. Той с удоволствие щеше да я изведе навън. Реших да се разправям с него по-късно и отидох на масата на обвинението. Фриман пишеше нещо в бележника си.

— Как е, Анди?

Тя ме погледна и понечи да се усмихне — вероятно очакваше да види някой приятел, който обикновено се обръща към нея с „Анди“. Когато установи, че съм аз, усмивката изчезна моментално. Поставих шестото искане на масата пред нея.

— Хвърли му един поглед, когато имаш време. Ще го внеса утре заран. Не исках да засипвам съда с купища бумаги, нали разбираш? И утре става, но реших да те предупредя, понеже те засяга.

— Мен ли? За какво става дума?

Не отговорих. Оставих я и излязох в галерията, а после и от залата. Когато минах през двукрилата врата, видях, че клиентката ми й Хърб Дал вече са заобиколени от множество журналисти и фоторепортери. Бързо се приближих зад Лиза, хванах я за ръката и я дръпнах, прекъсвайки я по средата на изречението.

— Т-т-т-това е всичко, приятели! — имитирах Порки Пит.

Лиза се опита да се съпротивлява, но успях да я измъкна от навалицата и я поведох по коридора.

— Какво правиш! — протестира тя. — Посрамваш ме пред хората!

— Посрамвам ли те? Лиза, ти сама се посрамваш с този тип. Казах ти да го зарежеш. Я се погледни, наконтила си се като кинозвезда. Това е съдебен процес, Лиза, не ти е „Вечерни развлечения“ по Си Би Ес.

— Разказвах им историята си.

Спрях, когато се отдалечихме достатъчно от тълпата, за да не ни чуват.

— Не бива да говориш така открито пред медиите, Лиза. Може да ти навлече неприятности.

— Какви неприятности?! Това беше идеална възможност да представя своята страна на нещата. Повдигат ми измислено обвинение и е време да говоря открито. Казах ти: мълчат само виновните.

— Проблемът е, че прокуратурата има медиен отдел и там пазят всеки отпечатан или излъчен материал за тебе. Съхраняват всяка твоя дума. И ако някога промениш версията си дори съвсем мъничко, свършено е с теб. Ще те разпънат на кръст пред съдебните заседатели. Разбери, Лиза, не си струва риска. Остави мен да говоря от твое име. Но ако не можеш да го направиш и наистина искаш сама да разкажеш историята си, ще те подготвим, ще го репетираме и ще планираме стратегически изяви в медиите.

— Но нали с това се занимава Хърб. Той гледа да не…

— Пак ще ти го обясня, Лиза. Хърб Дал не ти е адвокат и твоите интереси не са му приоритет. А собствените му интереси. Разбираш ли? Нещо като че ли не можеш да го проумееш. Трябва да го разкараш. Той…

— Не! Не мога! Няма! Само той мисли за мен!

— О, направо ми разбиваш сърцето, Лиза. Щом само той мисли за тебе, защо още приказва с онези хора?

Посочих групата репортери и фотографи. Естествено, Дал продължаваше да държи реч — даваше им каквото им трябва.

— Какво им говори той, Лиза? Знаеш ли? Защото аз определено не знам и това е странно, понеже ти си обвиняемата, а аз съм адвокатът. А той какъв е?

— Хърб може да говори от мое име — заяви клиентката ми.

Докато наблюдавахме Дал да посочва следващия репортер, който да зададе въпрос, видях, че вратата на съдебната зала се отваря. Отвътре излезе Андреа Фриман с шестото ми искане в ръка и обходи с поглед коридора. Отначало се насочи към журналистите, но после видя, че в центъра на групата не съм аз. Когато радарът й ме засече, тя поправи курса си и продължи по права линия към мен. Неколцина репортери подвикнаха подире й, ала прокурорката рязко им махна с документа.

— Лиза, иди да седнеш на някоя от ония пейки ей там и ме изчакай. И не разговаряй с никакви репортери.

— Ами…

— Просто иди и седни там.

Докато тя се отдалечаваше, Фриман стигна при мен. Беше бясна и виждах пламъците в очите й.

— Каква е тази простотия, Холър?

И вдигна искането към носа ми. Запазих спокойна външност, въпреки че навлизаше в личното ми пространство.

— Е, струва ми се, че е съвсем ясно. Искане за твоя отвод поради конфликт на интереси.

— Аз ли съм в конфликт на интереси? Какъв конфликт?

— Виж, Анди… Може да те наричам Анди, нали? Тъй де, щом дъщеря ми ти вика така, не смяташ ли?

— Стига глупости, Холър.

— Дадено. Конфликтът, срещу който възразявам, е, че си обсъждала делото с бившата ми жена и…

— С която случайно работим в един и същи кабинет.

— Вярно, но тези разговори не са водени само на работа, а и на курс по йога, и пред дъщеря ми, както навярно и в цялата Долина.

— О, я стига. Това е смехотворно.

— Нима? Тогава защо ме излъга?

— Не съм те лъгала. Какви ги…

— Попитах те дали познаваш бившата ми жена и ти отговори „бегло“. Това не е истината, нали?

— Просто не исках да навлизам в тази тема.

— И затова ме излъга. Не съм го споменал в иска, обаче мога да го добавя, преди да го внеса. Съдията сам ще реши дали е важно.

Тя ядосано въздъхна.

— Какво искаш?

Огледах се. Никой не можеше да ни чуе.

— Какво искам ли? Искам да ти покажа, че и аз мога да играя по същия начин като тебе. Щом ми се правиш на толкова желязна, и аз ще се правя.

— Какво значи това, Холър? Какво предлагаш?

Кимнах. Стигахме до сделката.

— Наясно си, че ако утре внеса този иск, с тебе е свършено. Съдията ще отсъди в полза на защитата. Ще гледа да не взима решения, които има вероятност да бъдат оспорени. Пък и знае, че в окръжна прокуратура има триста първокласни прокурори. Веднага могат да ти пратят заместник.

Посочих стадото репортери пред Хърб Дал.

— Виждаш ли всички онези журналисти, цялото това медийно внимание? Ще го изгубиш с един замах. Може би най-голямото дело в кариерата ти, а тебе ще те сменят. Край на пресконференциите, заглавията във вестниците, славата. Всичко отива за оня, когото пратят на твое място.

— Първо, аз няма да се дам без бой, а и изобщо не е сигурно, че съдия Моралес ще ти се върже на глупостите. Ще му кажа точно какво се опитваш да направиш. Мъчиш се да се отървеш от прокурор, от когото просто те е шубе.

— Кажи му каквото искаш, обаче пак ще ти се наложи да му обясниш, при това публично, как така моята четиринайсетгодишна дъщеря ми е цитирала факти от това дело на вечеря миналата седмица.

— Глупости! Не те ли е срам да използваш дъще…

— Какво, да не твърдиш, че съм лъжец или че дъщеря ми лъже? Защото можем да доведем и нея в съда. Не съм убеден, че на шефовете ти ще им хареса този спектакъл — нито заглавията във вестниците. Нали разбираш, прокуратурата върти четиринайсетгодишно дете на шиш, обвинява го в лъжа. Как ти изглежда?

Фриман понечи да си тръгне, но спря. Знаех, че съм успял. Тя трябваше да си отиде и да се откаже от делото, ала не можеше. Искаше го — наред с всичко, което можеше да й донесе то.

Изгледа ме така, все едно ме няма, все едно съм труп.

— Пак питам: какво искаш?

— Предпочитам да не ми се налага да внеса утре този иск. Предпочитам просто да оттегля исканията, които се наложи да внеса, за да върна вещите на клиентката ми и да получа достъп до документите от Уест Ланд. Искам само да си сътрудничим. Добронамерена размяна на доказателствен материал. Искам този процес да не се бави. Не искам да ходя при съдията всеки път, когато имам право на нещо, а то ми се отказва.

— Мога да се оплача от теб в адвокатската колегия.

— Добре, можем едновременно да се оплачем един от друг. Ще ни разследват и двамата и ще установят, че само ти си извършила нещо нередно, като си обсъждала делото с бившата съпруга и дъщерята на адвоката.

— Не съм го обсъждала с дъщеря ти. Тя просто беше там.

— Сигурен съм, че адвокатската колегия ще вземе предвид тази разлика.

Оставих я да се попържи. Тя беше на ход, но имаше нужда от едно последно побутване.

— А, и между другото, ако утре внеса иска, ще се погрижа да подшушна за това на „Таймс“. Как се казваше съдебната им репортерка? Май беше Солтърс. Според мен тази история ще й се стори интересна. Става за ексклузивно интервю, не мислиш ли?

Фриман кимна, като че ли чак сега осъзнаваше в какво положение се е озовала, после каза:

— Оттегли исканията. До петък вечер ще получиш всичко, каквото искаш.

— До утре.

— Няма да имам време. Трябва да събера всичко и да го дам да го преснимат. От копирния център винаги пращат материалите със закъснение.

— Тогава до четвъртък по обед, иначе внасям иска.

— Добре, задник такъв.

— Чудесно. Щом прегледам всичко, може би ще започнем да обсъждаме евентуално споразумение. Благодаря, Анди.

— Майната ти, Холър. И няма да има никакво споразумение. Заковали сме я и когато произнасят присъдата, ще гледам теб, а не нея.

Обърна се да тръгне, но пак спря, погледна ме и отсече:

— И не ми викай Анди. Не сме достатъчно близки, че да ме наричаш така.

И с дълги гневни крачки тръгна към асансьорите, без да обърне нула внимание на един репортер, който се втурна към нея в опит да я интервюира.

Знаех, че няма да има споразумение. Клиентката ми нямаше да го допусне. Обаче дадох на Фриман възможност да ми го заяви в лицето. Исках да си тръгне ядосана, но не чак толкова. Исках да си мисли, че е спечелила нещо. Така щеше по-лесно да го преглътне.

Лиза надлежно ме чакаше на пейката, където я бях пратил. Дадох й знак да стане.

— Добре, да се махаме оттук.

— Ами Хърб? Той ме докара.

— С твоята или с неговата кола?

— С неговата.

— Тогава няма проблем. Моят шофьор ще те закара у вас.

Отидохме в нишата с асансьорите. Слава Богу, Андреа Фриман вече беше слязла в офиса на прокуратурата на втория етаж. Натиснах бутона, но асансьорът не пристигна достатъчно бързо. За сметка на това пристигна Дал.

— Какво, без мене ли си тръгвате?

Моментално зарязах всякакви любезности.

— Знаеш ли, прецакваш ме, като говориш така с медиите. Мислиш си, че работиш за каузата, обаче не е вярно — освен ако името на тази кауза не е Хърбърт Дал.

— Леле, какъв език! Това е съдебна палата.

— Не ми пука. Няма да говориш от името на клиентката ми. Разбра ли? Ако се повтори, ще свикам пресконференция и няма да ти хареса какво ще кажа за тебе.

— Добре де, добре. Това беше последното ми интервю. Но сега имам един въпрос. Какво става с всички тия хора, дето ги препращам към теб? Някои ми се обадиха и казаха, че твоите сътрудници се държали доста грубо.

— Да, и ако продължаваш да ни ги препращаш, ще продължаваме да се отнасяме така с тях.

— Виж сега, аз съм от бранша и те са професионалисти.

— „Голата страна.“

Дал погледна объркано Лиза, после пак мен.

— Какво значи това?

— „Голата страна.“ Стига де, не си ли чувал за „Голата страна“?

— „Сляпата страна“ ли искаш да кажеш? Филмът за жената, дето осиновява футболист?

— Не, искам да кажа „Голата страна“. Филмът, произведен от един от продуцентите, които ни препращаш. За жената, дето осиновява футболист и после се чука с него по три-четири пъти дневно. И когато й писва, кани целия отбор. Едва ли е спечелил толкова пари, колкото „Сляпата страна“.

Лиза постепенно пребледняваше. Имах чувството, че онова, което говорех за холивудските връзки на Дал, не отговаря на начина, по който през последните седмици се е представял пред нея самият той.

— Да, Лиза, ето какво прави за тебе Хърб. Такива са хората, с които иска да те свърже.

— Виж, имаш ли изобщо представа колко е трудно да постигнеш нещо в тоя град? — попита Дал. — Да реализираш проект? Има хора, които могат, и такива, които не могат. Не ме интересува какво е правил преди човекът, стига да може да постигне нещо сега. Разбираш ли? Това са професионалисти и ще ни донесат много пари, Холър.

Асансьорът най-после пристигна. Пуснах Лиза да се качи, но после опрях длан в гърдите на Дал и бавно го отблъснах от вратата.

— Просто спри, Дал. Ще си получиш парите, че и отгоре. Но просто спри.

Влязох в кабината и се обърнах, за да се уверя, че Дал няма да скочи вътре в последния момент. Той не се опита, обаче и не помръдна от мястото си. Не откъснах поглед от излъчващите му омраза очи, докато вратите се затваряха.