Метаданни
Данни
- Серия
- Мики Холър (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Withness, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 44гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майкъл Конъли. Петата поправка
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2011
Редактор: Иван Тотоманов
Коректор: Анна Балева
ISBN: 978-954-655-247-1
История
- —Добавяне
22.
След почивката Андреа Фриман започна с основополагащите свидетели на обвинението, както ги наричам. Техните показания често са драматични, обаче нямат връзка с вината или невинността на обвиняемия. Призовават ги просто като елемент от структурата на самото обвинение, за да положат основите за доказателствата, които ще дойдат по-късно.
Първа свидетелства рецепционистката в Уест Ланд Нешънъл, Рики Санчес — жената, открила трупа на пострадалия в гаража. Нейното значение се изразяваше в това, че допринасяше за определяне часа на смъртта и разкриваше пред съдебните заседатели шока от убийството за обикновените хора.
Санчес пътувала за работа от долината Санта Кларита и строго спазвала сутрешните си навици. Тя разказа, че винаги влизала в гаража в 08:45 и имала десет минути да паркира, да стигне до служебния вход и да заеме мястото си до 08:55, за да се приготви за отварянето на банката в 09:00.
В деня на убийството също не изневерила на привичката си и намерила свободно място на около десет места от това на Мичъл Бондюрант. След като заключила колата си, тя тръгнала към моста, свързващ гаража със сградата на банката. И тогава открила трупа. Първо видяла разлятото кафе, после отвореното куфарче на земята и накрая Мичъл Бондюрант, проснат по очи и цял в кръв.
Санчес приклекнала до него и проверила дали дава признаци на живот, след това извадила джиесема си от дамската си чантичка и позвънила на спешния телефон.
Защитата рядко печели точки с основополагащите свидетели. Техните показания обикновено са точно установени и не допринасят за изясняване на въпроса за вината или невинността. И все пак не се знае. Когато ми дадоха думата за кръстосан разпит, станах и изстрелях няколко въпроса, просто за да видя какво може да изскочи.
— Госпожо Санчес, вие описахте неизменните си сутрешни навици, обаче щом вкарате колата си в гаража на банката, повече не може да става дума за навик, прав ли съм?
— Не съм сигурна какво искате да кажете.
— Искам да кажа, че не ви е определено специално място за паркиране и следователно навиците ви свършват дотам. Влизате в гаража и трябва да си търсите място, нали така?
— Ами, нещо такова. Банката още не е отворена и има много свободни места. Обикновено се качвам на втория етаж и паркирам там, където и онзи ден.
— Добре. В миналото случвало ли се е да се засичате сутрин с господин Бондюрант?
— Не, той обикновено отиваше по-рано от мене.
— Да се върнем на деня, в който сте открили трупа на господин Бондюрант. Къде в гаража видяхте обвиняемата Лиза Трамъл?
Тя се замисли, сякаш и задавам коварен въпрос. Така си и беше.
— Не я… Не съм я виждала.
— Благодаря, госпожо Санчес.
След това свидетелската скамейка зае телефонистката от спешния телефон, отговорила на обаждането на Санчес в 08:52. Казваше се Лашанда Гейнс и показанията й бяха използвани главно за да представи записа на обаждането на предишната свидетелка. Прослушването на този запис беше изключително драматична и излишна маневра, но съдията го допусна въпреки моето възражение по време на предварителното изслушване. Фриман пусна четирийсет секунди от записа, след като раздаде, транскрипциите на заседателите, съдията и защитата.
Гейнс: Деветстотин и единайсет, какво се е случило?
Санчес: Тук има един човек, мисля, че е мъртъв! Целият е в кръв и не мърда.
Гейнс: Как се казвате?
Санчес: Рики Санчес. Намирам се в гаража, на Уест Ланд Нешънъл в Шърман Оукс.
(пауза)
Гейнс: Това на Вентура Булевард ли е?
Санчес: Да, ще пратите ли някого?
Гейнс: Полицията и линейката вече пътуват към вас.
Санчес: Мисля, че вече е мъртъв. Има много кръв.
Гейнс: Познавате ли го?
Санчес: Мисля, че е господин Бондюрант, но не съм сигурна. Искате ли да го преобърна?
Гейнс: Не, просто изчакайте полицията. Заплашвали ви опасност, госпожо Санчес?
(пауза)
Санчес: Хм, едва ли. Не виждам никого наоколо.
Гейнс: Добре, изчакайте полицията и не затваряйте телефона.
Не си направих труда да я разпитвам. От това защитата нямаше да спечели нищо.
Фриман нанесе първия си удар, след като освободиха Гейнс. Очаквах да продължи с първия отзовал се на повикването полицай. Да го разпита за пристигането на местопрестъплението, за отцепването на района, и да покаже съответните снимки на съдебните заседатели. Тя обаче призова Марго Шейфър, свидетелката, която поставяше Трамъл в близост до банката. Веднага разбрах каква стратегия прилага обвинението. Вместо да прати заседателите на обяд със спомена за снимките от местопрестъплението, Фриман им поднасяше първия разобличителен момент от процеса. Първите показания, които свързваха Трамъл с престъплението.
Плана й си го биваше, но прокурорката не знаеше онова, което знаех за свидетелката й аз. Само се надявах да стигна до нея преди обедната почивка.
Дребничката Шейфър изглеждаше нервна и бледа. Наложи се да наведе микрофона от положението, в което го беше оставила Гейнс.
По време на прекия разпит Фриман установи, че Шейфър е касиерка в банката, върнала се на работа преди четири години, след като отгледала децата си. Нямала кариеристични амбиции, просто й харесвали отговорността на тази работа и контактите с клиентите.
След още няколко лични въпроса, целящи да установят хармонична връзка между Шейфър и съдебните заседатели, Фриман се насочи към същността на нейните показания и я попита за утрото на убийството.
— Закъснявах — отговори свидетелката. — Трябва да съм на гишето си в девет. Първо отивам да си взема касата от трезора и се разписвам за нея. Затова обикновено съм там към девет без петнайсет. Онзи ден обаче попаднах на задръстване на Вентура Булевард, имаше катастрофа, и много закъснях.
— Спомняте ли си колко точно, госпожо Шейфър? — попита Фриман.
— Да, точно десет минути. Постоянно гледах часовника на таблото. Закъснявах точно с десет минути.
— Добре, и когато наближихте банката, видяхте ли нещо необичайно или обезпокоително?
— Да, видях.
— Какво видяхте?
— Видях Лиза Трамъл да се отдалечава по тротоара от банката.
Изправих се и възразих, че свидетелката не е знаела откъде се е отдалечавала жената, която е разпознала като Трамъл. Съдията се съгласи и прие възражението.
— В каква посока вървеше госпожа Трамъл? — попита прокурорката.
— На изток.
— И къде се намираше спрямо банката?
— На половин пряка източно от банката и вървеше на изток.
— Значи е вървяла в посока, обратна на банката, нали?
— Да, точно така.
— И от какво разстояние я видяхте?
— Шофирах на запад по Вентура и бях в лявата лента, за да мога да се престроя и да завия към входа на гаража. Тъй че тя беше на три ленти от мене.
— Обаче сте си гледали пътя, нали?
— Не, когато я забелязах, бях спряла на светофар.
— Значи тя ви се е падала под прав ъгъл, когато сте я видели, така ли?
— Да, точно оттатък улицата.
— А откъде знаехте, че тази жена е обвиняемата Лиза Трамъл?
— Нейни снимки бяха закачени в служебната стая и трезора. Освен това около три месеца преди това бяха показали снимката й на служителите в банката.
— Защо?
— Защото имаше ограничителна заповед, която й забраняваше да се приближава до банката на разстояние, по-малко от трийсет метра. Показаха ни нейната снимка и ни помолиха веднага да съобщим на началниците си, ако я забележим на територията на банката.
— Можете ли да кажете на съдебните заседатели в колко часа видяхте Лиза Трамъл да върви на изток по тротоара?
— Да, знам точно, защото закъснявах. Беше девет без пет.
— Значи в девет без пет Лиза Трамъл е вървяла на изток в посока, обратна на банката, така ли?
— Да, точно така.
Със следващите си няколко въпроса Фриман установи, че Лиза Трамъл се е намирала на половин пряка от банката само минути след съобщението за убийството на спешния номер. Тя приключи със свидетелката в 11:30 и съдията попита дали искам да направим обедна почивка по-рано и да започна кръстосания си разпит следобед.
— Ваша чест, мисля, че няма да ми отнеме повече от половин час, и предпочитам да го направя сега. Готов съм.
— Добре тогава. Започвайте, господин Холър.
Изправих се и отидох на катедрата, поставена между масата на обвинението и ложата на съдебните заседатели. Носех си бележника и две табла, обърнати с лица едно към друго, така че да не се виждат. Опрях ги отстрани на катедрата.
— Добър ден, госпожо Шейфър.
— Добър ден.
— В показанията си споменахте, че сте закъснявали заради катастрофа, нали така?
— Да.
— Случайно минахте ли покрай мястото на път за работа?
— Да, беше точно на запад от Ван Найс Булевард. Щом го подминах, движението стана по-спокойно.
— От коя страна на Вентура беше?
— Тъкмо това беше проблемът. Катастрофата беше станала в отсрещното платно, обаче всички от моята страна намаляваха скоростта, за да позяпат.
Записах си нещо в бележника и промених посоката.
— Госпожо Шейфър, направи ми впечатление, че прокурорката забрави да ви попита дали госпожа Трамъл е носила чук, когато сте я забелязали. Не сте видели такова нещо, нали?
— Не, не съм. Обаче носеше голяма пазарска чанта, в която имаше предостатъчно място за чук.
За пръв път чувах за пазарска чанта. Това не се споменаваше в доказателствените материали. Шейфър, услужливата свидетелка, въвеждаше в делото нова информация. Или поне така си мислех.
— Пазарска чанта ли? Случайно да сте споменавали за тази пазарска чанта по време на разговорите си в полицията или прокуратурата?
Тя се замисли.
— Не съм сигурна. Може и да не съм.
— Значи, доколкото си спомняте, в полицията изобщо не са ви попитали дали обвиняемата е носела нещо.
— Да, струва ми се.
Не знаех какво означава това и дали изобщо означава нещо. Но реших засега да оставя пазарската чанта и пак да тръгна в нова посока. Свидетелят никога не бива да знае накъде клониш.
— Госпожо Шейфър, когато само преди няколко минути свидетелствахте, че сте били на три ленти от тротоара, където уж сте видели обвиняемата, вие сбъркахте, нали?
Втората ненадейна промяна на темата и въпросът я накараха да се позамисли.
— Хмм… не, не съм.
— Добре, на кое кръстовище бяхте, когато сте я видели?
— На Сидрос Авеню.
— Платното за на изток на Вентура е двулентово, нали?
— Да.
— И после имате лента за ляв завой на Сидрос, прав ли съм?
— Да, стават три.
— Ами лентата за паркиране?
На лицето й се изписа презрителна гримаса.
— Това не е истинска лента.
— Е, все пак е разстояние между вас и жената, в която твърдите, че сте разпознали Лиза Трамъл, нали?
— Щом така казвате. Мисля, че се втелявате.
— Нима? Аз пък мисля, че просто съм точен, как смятате?
— Според мен повечето хора биха казали, че съм се намирала на три ленти от нея.
— Но зоната за паркиране, да я наречем така, е широка поне колкото автомобил. Всъщност е по-широка, нали така?
— Добре, щом ще се втеляваме. Да я наречем четвърта лента. Моя грешка.
Бях убеден, че след това неохотно, ако не и озлобено признание съдебните заседатели ще видят кой всъщност се втелява.
— Значи сега твърдите, че когато уж сте видели госпожа Трамъл, вие сте се намирали на около четири ленти от нея, а не на три, както свидетелствахте преди, прав ли съм?
— Да. Казах, моя грешка.
Престорих се, че си записвам нещо в бележника, като се надявах съдебните заседатели да си помислят, че си водя хронология на събитията. После се наведох към двете табла и избрах едното.
— Ваша чест, бих искал да покажа на свидетелката снимка на мястото, за което говорим.
— Обвинението виждало ли я е?
— Изображението беше предадено на диск заедно с други доказателствени материали. Не съм показвал конкретно това табло на госпожа Фриман и тя не е искала да го види.
Прокурорката не възрази и съдията ми даде картбланш, обозначавайки първото табло като „доказателствено средство на защитата №1А“. Разпънах сгъваем статив в свободното пространство между ложата и свидетелската скамейка. Обвинението възнамеряваше да покаже своите доказателствени средства на прожекционните екрани и по-късно аз щях да направя същото, но за тази демонстрация бях предпочел стария начин. Поставих таблото на статива и се върнах на катедрата.
— Госпожо Шейфър, познавате ли това място?
Трийсет на сто и трийсет сантиметровото сателитно изображение показваше въпросната отсечка от две преки на Вентура Булевард. Бълокс го беше свалила от Гугъл Ърт и бяхме платили само да го увеличат и монтират върху табло.
— Да. Прилича на изглед отгоре към Вентура Булевард. Виждат се банката и кръстовището със Сидрос Авеню на около една пряка оттам.
— Да, това е изглед отгоре. Моля, приближете се и с маркера върху долния перваз на статива оградете мястото, където смятате, че сте видели Лиза Трамъл.
Шейфър погледна съдията, за да му поиска разрешение. Той одобрително кимна и свидетелката слезе от скамейката, взе черния маркер и огради участък от тротоара на половин пряка от входа на банката.
— Благодаря, госпожо Шейфър. Бихте ли отбелязали за съдебните заседатели къде се намираше колата ви, когато сте погледнали през прозореца и уж сте видели Лиза Трамъл?
Тя постави точка в средната лента, най-малко на три автомобилни дължини от кръстовището.
— Благодаря, госпожо Шейфър. Можете да се върнете на мястото си.
Жената остави маркера на статива и седна на скамейката.
— Колко коли имаше пред вас на светофара, как смятате?
— Поне две. Може би три.
— Ами в лявото платно? Имаше ли коли, които са чакали да завият?
Свидетелката беше готова за този въпрос и не се подведе.
— Не, виждах ясно тротоара.
— Било е пиков час, а вие твърдите, че никой не е чакал да завие в лявото платно, така ли?
— Не и успоредно с мен. Но аз бях на две-три коли разстояние от кръстовището. Някой може и да е чакал да завие, само че не до мене.
Попитах съдията дали може да поставя на статива второто табло, „доказателствено средство на защитата №1Б“, и той ми позволи. И това беше увеличена снимка, но от земята. Бе я направил Сиско през прозореца на колата си, чакайки на светофара в средното платно на Вентура Булевард и Сидрос Авеню в 08:55 в понеделник, един месец след убийството. В долния десен ъгъл на изображението се четяха датата и часът.
Когато се върнах на катедрата, помолих Шейфър да опише какво вижда.
— Това е снимка на същата пряка, само че от земята. Ей там е „Данис Дели“. Понякога ходим там да обядваме.
— Да, а знаете ли дали заведението е отворено за закуска?
— Да, отворено е.
— Закусвали ли сте някога там?
Фриман се изправи и възрази.
— Ваша чест, не виждам какво общо има това с показанията на свидетелката и елементите от този процес.
Пери ме погледна.
— Ако ваша чест ми даде още малко време, значението на това доказателствено средство скоро ще се изясни.
— Продължавайте, но по-бързо.
Отново се съсредоточих върху Шейфър.
— Случвало ли се е да закусвате в „Данис“, госпожо Шейфър?
— Не, никога.
— Но знаете, че заведението е много посещавано сутрин, нали?
— Няма откъде да знам.
Не очаквах точно тези думи, но и те ми вършеха работа. Шейфър за пръв път явно заобикаляше въпроса и нарочно избягваше очевидния отговор. Съдебните заседатели, които обърнеха внимание на това, щяха да започнат да виждат в нея не безпристрастна свидетелка, а жена, която отказва да се отклони от прокурорските указания.
— Тогава ще ви задам следния въпрос. Какви други заведения в района са отворени преди девет сутринта?
— Там има главно магазини, които толкова рано са затворени. На снимката се виждат рекламите.
— Тогава според вас с какво се обяснява фактът, че на снимката всички места за паркиране са заети? Може би от клиенти на „Данис“?
Фриман отново възрази, че свидетелката едва ли е компетентна да отговори на въпроса. Съдията се съгласи, прие възражението и ми нареди да продължа.
— Спомняте ли си колко коли бяха паркирани пред заведението и покрай тротоара в понеделник в девет без пет сутринта, когато твърдите, че сте видели госпожа Трамъл от четири ленти разстояние?
— Не си спомням.
— Само преди няколко минути вие свидетелствахте, и мога да ви прочета собствените ви думи, ако желаете, че ясно сте виждали Лиза Трамъл. Не казахте ли, че в лентата за паркиране не е имало никакви коли?
— Може и да е имало, обаче я виждах ясно.
— Ами пътните ленти? И те ли бяха свободни?
— Да. Виждах я.
— Казахте, че сте закъсняла, защото трафикът на запад се е забавил заради катастрофа, нали така?
— Да.
— Катастрофа в източното платно, нали?
— Да.
— Тогава докъде е било задръстването в източното платно, щом западното е било достатъчно задръстено, за да закъснеете с десет минути за работа?
— Не си спомням точно.
Идеален отговор. За мене. Шикалкавещият свидетел винаги носи точки на защитата.
— Не е ли вярно, госпожо Шейфър, че е трябвало да погледнете през две ленти, задръстени от коли, и напълно заета лента за паркиране, за да видите обвиняемата на тротоара?
— Знам само, че я видях. Тя беше там.
— И даже е носела голяма пазарска чанта, казвате, нали така?
— Точно така.
— Каква пазарска чанта?
— От онези с дръжки, каквито има в универсалните магазини.
— Каква беше на цвят?
— Червена.
— Можете ли да кажете дали е била пълна, или празна?
— Не мога.
— Отстрани ли я носеше, или пред себе си?
— Отстрани. С една ръка.
— Явно добре си спомняте чантата. Нея ли гледахте, или лицето на жената, която я носеше?
— Имах време да видя и двете.
Погледнах бележките си и поклатих глава.
— Госпожо Шейфър, знаете ли колко е висока госпожа Трамъл?
Обърнах се към клиентката си и й дадох знак да се изправи. Навярно преди това трябваше да поискам разрешение от съдията, обаче бях набрал инерция и не исках да минавам през никакви ограничители на скоростта. Пери не каза нищо.
— Нямам представа — отвърна свидетелката.
— Ще се изненадате ли, ако ви информирам, че тя е едва метър и шейсет?
Кимнах на Лиза и тя си седна.
— Не, това едва ли ще ме изненада.
— Метър и шейсет, а вие въпреки това сте я забелязали през четири ленти, задръстени от коли.
Фриман възрази, както и очаквах. Пери прие възражението, обаче аз не се нуждаех от отговор, за да постигна своето. Погледнах си часовника и видях, че е дванайсет без две. Изстрелях последното си торпедо.
— Госпожо Шейфър, моля, погледнете снимката и посочете къде на тротоара виждате обвиняемата.
Всички погледи се насочиха към увеличената фотография. Поради редицата коли в лентата за паркиране пешеходците на тротоара не се различаваха. Фриман скочи на крака и възрази, че защитата се опитва да окаже натиск върху свидетелката и съда. Пери ни повика при себе си. Когато застанахме до съдийската маса, строгите му думи бяха отправени към мен.
— Господин Холър, обвиняемата на снимката ли е? Да или не?
— Не, ваша чест.
— В такъв случай вие се опитвате да подведете свидетелката. Няма да го допусна в своята зала. Свалете тази снимка.
— Никого не се опитвам да подведа, ваша чест. Тя можеше просто да отговори, че обвиняемата я няма на снимката. Обаче явно не вижда пешеходците от отсрещната страна на платното и аз искам да изясня това на…
— Не ме интересува какво сте искали да постигнете. Свалете снимката и ако направите друг подобен опит, след края на работния ден ще отговаряте за неуважение към съда. Ясно ли е?
— Да, ваша чест.
— Ваша чест — обади се Фриман. — Съдебните заседатели трябва да чуят, че обвиняемата я няма на снимката.
— Съгласен съм. Върнете се на местата си.
На връщане свалих таблата от статива.
— Дами и господа — каза съдията. — Обръщам ви внимание, че обвиняемата я няма на снимката, която ви показа адвокатът.
Това напълно ме устройваше. Така или иначе бях постигнал своето. Фактът, че се е наложило изрично да посочат на съдебните заседатели отсъствието на Лиза от фотографията, подчертаваше колко е било трудно някой да я види и познае на тротоара.
Съдията ми нареди да продължа кръстосания разпит и аз се наведох към микрофона.
— Нямам повече въпроси.
Седнах и оставих таблата на пода под масата. Бяха ми свършили добра работа. Понесох удар от страна на съдията, но си струваше. Винаги си струва, ако успееш да постигнеш своето.