Майкъл Конъли
Петата поправка (17)

16.

Както и очаквах, Лиза Трамъл не желаеше да участва в споразумение, което щеше да я прати за цели седем години в затвора, въпреки че ако я осъдеха на процеса, имаше вероятност да лежи четири пъти по толкова. Предпочиташе да рискува и не можех да я обвинявам. Въпреки че продължавах да не мога да си обясня новата позиция на прокуратурата, предложението в полза на защитата ме караше да си мисля, че противниците ни са уплашени и имаме реален шанс за победа. Щом клиентката ми беше готова да хвърли зара, трябваше да я последвам. В края на краищата бе заложена нейната свобода.

На връщане от работа на другия ден се обадих на Андреа Фриман, за да й съобщя новината. Беше ми оставила няколко съобщения и аз стратегически не им отговарях с надеждата да я накарам да се поизпоти. Оказа се, че изобщо не й е горещо. Когато я осведомих, че клиентката ми отхвърля предложението, тя просто се засмя.

— Уф, Холър, няма ли да се научиш да отговаряш на съобщенията малко по-бързо? Сутринта няколко пъти се опитвах да се свържа с теб. Предложението беше оттеглено окончателно в десет часа. Твоята клиентка трябваше да го приеме снощи и това сигурно щеше да й спести двайсетина години в затвора.

— Кой оттегли предложението, шефът ти ли?

— Аз. Промених си решението, и толкова.

Не се сещах какво може да е предизвикало такава сериозна промяна за по-малко от едно денонощие. Единственото движение по делото, за което знаех, беше внесеното от адвоката на Луис Опарицио искане за отхвърляне на нашата призовка. Обаче не виждах връзката с ненадейната промяна на отношението на Фриман към сключването на споразумение.

След като не отговорих, тя продължи:

— Е, господин адвокат, ще се видим в съда.

— Да, и само за твое сведение, аз ще разбера, Андреа.

— Какво ще разбереш?

— Какво криеш. Онова, което се е объркало вчера и те е накарало да ми направиш предложението. Нищо че си мислиш, че вече всичко е наред. Аз ще разбера. И когато процесът започне, това нещо ще ми е в малкото джобче.

Смехът оттатък веднага разклати увереността, която вложих в думите си.

— Както казах, ще се видим в съда — повтори Фриман.

— Да, непременно ще дойда.

Оставих телефона на подлакътника и се опитах да проумея какво става. И тогава ме осени. Може би вече носех тайната на Фриман в малкото си джобче.

Писмото на Бондюрант до Опарицио беше скрито в камарата документи, получени от прокуратурата. Реших, че е възможно самата тя да го е открила съвсем наскоро и да е осъзнала какво съм в състояние да направя с него. Че мога да изградя защитата си върху това писмо. Случва се понякога. Прокурор поема дело с привидно неопровержими доказателства и си вирва носа до небето. Започва с това, с което вече разполага, и други потенциални улики остават задълго незабелязани. Понякога прекалено задълго.

Постепенно се убедих. Трябваше да е писмото. Допреди един ден тя умираше от шубе заради това писмо. Сега изглеждаше уверена. Защо? Единствената разлика между вчера и днес беше искането на Опарицио за отхвърляне на призовката. Изведнъж проумях стратегията й. Обвинението щеше да подкрепи отхвърлянето на призовката. Ако Опарицио не дадеше показания, може би нямаше да успея да представя писмото пред съдебните заседатели.

Ако бях прав, съдебното заседание за разглеждане на искането можеше да завърши с тежко поражение на защитата. Сега знаех, че трябва да съм готов да се боря така, като че ли от това зависи делото. Защото наистина зависеше.

Реших да прибера телефона в джоба си. Край на разговорите. Беше петък вечер. Щях да оставя делото и да се заема с него на другата сутрин. Всичко можеше да почака дотогава.

— Рохас, пусни някаква музика. Започва уикендът бе, човек!

Той натисна бутона на сиди плейъра. Бях забравил какво има вътре, но скоро познах песента — „Ще валят сълзи“ от сборния албум на Рай Кудър, кавър на класика от 60-те години. Звучеше добре. Уместно. Песен за една любов, изгубена и загърбена в миналото.

Процесът щеше да започне след по-малко от три седмици. Независимо дали щяхме да разберем какво крие Фриман, защитата беше готова. Оставаше ни да връчим още няколко изключително важни призовки, но иначе бяхме във форма за бой и с всеки ден ставах все по-уверен.

Идния понеделник щях да се затворя в кабинета си и да се заема с хореографията на защитата. Хипотезата за невинност грижливо щеше да бъде развита стъпка по стъпка и свидетел по свидетел, докато всичко си застане на мястото и се стовари върху обвинението със съкрушителната сила на основателното съмнение.

Но дотогава ми оставаше да запълня уикенда и исках да се дистанцирам колкото може повече от Лиза Трамъл и всичко останало. Кудър продължаваше с „Бедняшката Шангри Ла“, песента за НЛО и космическите момчета в пролома Чавес, преди да бъде отнет от народа и да построят на негово място Доджър Стейдиъм.

„Какъв е този звук, каква е тази светлина,

струяща от небето в нощта?“

Казах на Рохас да го усили. Отворих задните прозорци и пуснах вятъра и музиката в косите и ушите ми.

„На НЛО има радио.

Малкият Джулиън пее нежно и тихо,

Лос Анджелис долу се е ширнал.

Диджеят казва: Да вървим

в Ел Монте, в Ел Монте, в Ел Монте.

На, на, на, на, на.

Да живееш в бедняшката Шангри Ла.“

Затворих очи.