Майкъл Конъли
Петата поправка (16)

15.

Щом влязох в приемната, Лорна предупредително ми махна с ръка и посочи вратата на кабинета ми. Искаше да ми каже, че Андреа Фриман вече ме чака. Бързо завих към другия кабинет, почуках веднъж и отворих вратата. Сиско и Бълокс седяха на бюрата си. Отидох до Сиско и сложих телефона си пред него.

— Обади се мъжът на Лиза. Всъщност се е обаждал няколко пъти. Номерът му не се изписва. Провери дали можеш да направиш нещо.

Той потърка устните си с пръст, докато обмисляше искането ми.

— Нашият оператор има услуга за проследяване на заплахи. Ще им дам точния час на обажданията и те ще видят дали могат да открият нещо. Ще отнеме няколко дни, обаче най-многото да установят номера му, не местонахождението. Ще трябва да се обърнем към органите, ако ще се опитваш да разбереш къде е.

— Искам само номера. Другия път ще му се обадя аз.

— Дадено.

На излизане погледнах Аронсън.

— Бълокс, искаш ли да дойдеш и да видиш какво има да ни каже окръжна прокуратура?

— С удоволствие.

Минахме през офиса към моя кабинет. Фриман седеше на стол пред бюрото ми и четеше имейл по телефона си. Носеше неофициално облекло. Дънки и пуловер. Затворих вратата и тя вдигна поглед.

— Да ти предложа ли нещо за пиене, Андреа?

— Не, благодаря.

— Познаваш Дженифър от предварителното изслушване.

Докато заобикалях зад бюрото си, хвърлих поглед към Аронсън и видях, че лицето и шията й почервеняват от срам. Опитах се да й подхвърля спасително въже.

— А, тя искаше да си изясни едно-две неща, обаче имаше нареждания от мене. Стратегия, нали знаеш. Дженифър, вземи оня стол и ела при нас.

Аронсън приближи стола до бюрото и седна.

— Та така — започнах. — Какво води прокуратурата на моето скромно работно място?

— Ами, процесът наближава и си помислих, нали разбираш, че ти работиш в целия окръг и може да не познаваш съдия Пери толкова добре, колкото го познавам аз.

— Меко казано. Никога не съм се изправял пред него.

— Е, той обича ясните неща. Не го интересуват заглавията във вестниците и цялата медийна суетня. Иска само да знае, че са положени всички усилия за уреждане на въпроса. Затова си помислих, че бихме могли да го обсъдим още веднъж, преди да отидем на процес.

— Още веднъж ли? Не си спомням изобщо да сме го обсъждали.

— Искаш ли да поговорим за това, или не?

Отпуснах се назад на облегалката и завъртях стола си, като че ли обмислях въпроса. Всичко това беше игра и двамата го знаехме. Фриман не изгаряше от желание да зарадва съдия Пери. В стаята имаше нещо невидимо. Нещо се беше объркало и това даваше шанс на защитата. Размърдах пръсти под гипса в опит да успокоя сърбежа по дланта ми.

— Ами… Не съм сигурен каква е идеята ти. Всеки път щом заговоря за споразумение, клиентката ми отвръща, че само си губя времето. Иска процес. Естествено, виждал съм го и преди. Старата песен: никаква сделка, никаква сделка, моля ти се!

— Да.

— Обаче ръцете ми общо взето са вързани, Андреа. Моята клиентка на два пъти ми забрани да се обръщам към вас с предложение. И няма да ми позволи да взема инициативата. Сега ти дойде при мен, тъй че така става. Но преговорите трябва да започнеш ти. Кажи ми какво мислиш.

Фриман кимна.

— Прав си. В края на краищата аз ти се обадих. Нали сме съгласни, че го правим неофициално? Всичко си остава в тази стая, ако не стигнем до споразумение.

— Естествено.

Аронсън също кимна заедно с мен.

— Добре тогава, ето какво си мислим. И това вече е одобрено отгоре. Отстъпваме на непредумишлено и препоръчваме средносрочна присъда.

Кимнах и издадох напред долната си устна, показвайки, че предложението си има своите достойнства. Но знаех, че щом тя започва с непредумишлено убийство и средносрочна присъда, оттук нататък за клиентката ми може да става само по-добре. Знаех също, че инстинктът ми не ме е подвел. Нямаше начин прокуратурата да направи такова предложение, ако нямаше сериозен проблем. По моя преценка аргументите им бяха слаби още в момента, в който бяха щракнали белезниците на Лиза. Сега обаче нещо се беше объркало. Нещо важно — и трябваше да разбера какво.

— Добро предложение — казах.

— Адски си прав. Отказваме се от предумишленото убийство и засадата.

— Предполагам, че говорим за съзнателно непредумишлено убийство, нали?

— И за самия теб ще е трудно да докажеш неволно убийство. Тя не се е озовала в гаража случайно. Смяташ ли, че Трамъл ще го приеме?

— Не знам. Тя още отначало повтаря, че споразумение няма да има. Иска процес. Мога да се опитам да я убедя. Само че…

— Само че какво?

— Любопитен съм, нали разбираш? Защо ни правите такова снизходително предложение? Защо се задоволявате само с това? Какво се е объркало, какво ви кара да смятате, че трябва да отстъпите?

— Това не е отстъпление. Тя пак ще иде в затвора. Нищо не се е объркало, но процесите са скъпи и дълги. Окръжна прокуратура изобщо предпочита споразуменията пред процесите. Но разумни споразумения. И сега е така. Ако не искаш, готова съм да си тръгна.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам. Видях, че се взира в гипса на лявата ми ръка.

— Не става въпрос дали искам аз. Това решение трябва да вземе клиентката ми и аз съм длъжен да й дам колкото може повече информация. И преди съм бил в такова положение. Обикновено толкова добра сделка е прекалено хубава, за да е чиста. Приемаш я и после установяваш, че главната свидетелка е щяла да се отметне или че обвинението току-що е открило оправдателно доказателство, което си щял да получиш с другите материали, ако си изчакал още мъничко.

— Да, ама не и този път. Картите са на масата. Имаш двайсет и четири часа и после предложението отпада.

— А какво ще кажеш за краткосрочна присъда?

— Моля?! — почти изкрещя Фриман.

— Я стига, не си дошла тук, за да ми съобщиш единственото си предложение. Никой не прави така. Можеш да отстъпиш още нещо и двамата го знаем. Съзнателно непредумишлено убийство и препоръка за краткосрочна присъда. Ще й дадат от пет до седем години.

— Направо ще ме съсипеш. Пресата ще ме изяде жива.

— Възможно е, но знам, че шефът ти не те е пратил тука само с едно предложение, Андреа.

Тя хвърли поглед към Аронсън, а после огледа лавиците с книги, които вървяха заедно с мебелировката.

Зачаках. Намигнах на Дженифър. Знаех какво предстои.

— Съжалявам за ръката ти — каза Фриман. — Сигурно много е боляло.

— Не, всъщност изобщо. Вече съм бил в безсъзнание. Не съм усетил нищо.

Отново вдигнах ръка и размърдах пръсти, — върховете им шаваха над ръба на гипса.

— Вече мога спокойно да ги движа.

— Добре, краткосрочна. Но все пак трябва да получа отговор до двайсет и четири часа. И всичко това е неофициално. Ако клиентката ти не се съгласи, не можеш да го съобщаваш на никого.

— Вече се уговорихме за това.

— Добре, това е всичко. Ще се връщам в службата.

Тя се изправи, ние с Аронсън също. Преминахме към общ разговор, какъвто често се води след изключително важни срещи.

— Е, кой ще е следващият окръжен прокурор? — попитах аз.

— Знам толкова, колкото и ти — отвърна Фриман. — Още никой не се очертава като фаворит, определено.

В момента прокуратурата се ръководеше от временно изпълняващ длъжността, след като бяха назначили предишния титуляр на ръководна работа в министерството на правосъдието във Вашингтон. През есента щеше да има извънредни избори и засега списъкът на кандидатите не впечатляваше с нищо.

Приключихме с любезностите, ръкувахме се и Фриман си тръгна. Ние с Аронсън седнахме отново.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че си прав. Предложението е прекалено хубаво и накрая стана още по-добро. Нещо при тях не е наред.

— Да, но какво? Не можем да го използваме, ако не знаем какво е.

Наведох се напред, натиснах интеркома и повиках Сиско. Докато чакахме, безмълвно се въртях на стола. Той влезе, остави джиесема ми на бюрото и седна на освободеното от Фриман място.

— Поръчах да проследят обажданията. Дадох им три дни. Обикновено не действат толкова бързо.

— Благодаря.

— Е, какво става с прокурорката?

— Уплашила се е и нямаме представа защо. Знам, че си прегледал всичко, което ни даде, и си проверил свидетелите. Искам да го направиш пак. Нещо се е променило. Нещо, с което са смятали, че разполагат, вече го няма. Трябва да разберем какво.

— Марго Шейфър сигурно.

— Защо?

Сиско сви рамене.

— Говоря просто от опит. Очевидците не са надеждни свидетели. Шейфър е много важен елемент от обвинение, основано главно на косвени доказателства. Или са я изгубили, или тя се е разколебала и имат голям проблем. Вече знаем, че ще е трудно да убеди съдебните заседатели, че е видяла каквото твърди.

— Но още не сме разговаряли с нея, нали?

— Тя отказа. Не е длъжна да говори с нас, ако не иска.

Изтеглих средното чекмедже на бюрото и извадих молив. Пъхнах върха му в горния отвор на гипса и го вмъкнах между два от пръстите си, така че да мога да се почеша по дланта.

— Какво правиш? — попита Сиско.

— На тебе на какво ти прилича? Сърби ме ръката. Направо щеше да ме побърка по време на срещата.

— Нали знаеш какво казват за сърбящите длани — обади се Аронсън.

Погледнах я, като се питах дали отговорът има някакъв сексуален подтекст.

— Не, какво?

— Ако е дясната, значи ще се опаричиш. Ако е лявата, ще плащаш. Ако се чешеш, ще развалиш работата.

— На това ли ви учат в университета, Бълокс?

— Не, знам го от майка си. Тя е суеверна. Смята, че е вярно.

— Е, ако е така, току-що ни спестих адски много пари.

Измъкнах молива и го върнах в чекмеджето.

— Сиско, опитай пак с Шейфър. Гледай да я хванеш неподготвена. Появи се някъде, където не го очаква. Виж как ще реагира. И дали ще се съгласи да разговаряте.

— Дадено.

— Ако откаже, пак се разрови в миналото й. Може да има някаква връзка, за която не знаем.

— Ако има, ще я открия.

— Тъкмо на това разчитам.