Метаданни
Данни
- Серия
- Борн (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bourne Sanction, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Михайлова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- VaCo(2014)
- Разпознаване и корекция
- egesihora(2014)
Издание:
Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Присъдата на Борн
ИК „Прозорец“, София, 2008
Редактор: Марта Владова
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-600-1
История
- —Добавяне
Шеста глава
Аркадин вечеря в „Трактир“ на „Болшая морская“, на половината път по стръмния хълм — типично противно място с грубо лакирани дървени маси и столове. Почти една цяла стена беше заета от картина на тримачтови кораби в севастополското пристанище приблизително от 1900 година. Храната не струваше, но „Трактир“ беше ресторантът, чието име намери в портфейла на Олег Иванович Шуменко. Никой тук не познаваше човек на име Девра, затова след борша и блините Аркадин продължи нататък.
По крайбрежието имаше район, наречен „Омега“, пълен с кафенета и ресторанти. Като културен център на Севастополския нощен живот той се отличаваше с цялото разнообразие от клубове, които човек би търсил. Клуб „Кала“ се намираше на няколко крачки от открития паркинг. Нощта беше ясна и свежа. Черно море, както и небето, беше осеяно с малки светещи точки, които разкриваха смайваща гледка. Морето и небето сякаш бяха едно цяло.
„Кала“ беше на няколко метра надолу по тротоара — място, изпълнено със сладникавия дъх на марихуана и невъобразима врява. Приблизително квадратното помещение беше разделено между претъпкан дансинг и едно издигнато ниво, пълно с миниатюрни кръгли маси и метални бар столове. Мрежа от цветни светлини пулсираше в ритъм с хаус музиката, която въртеше тъничката като сламка жена диджей. Тя стоеше зад малка поставка, на която беше сложен плеър, включен в няколко устройства за дигитално миксиране.
Дансингът беше препълнен с мъже и жени. Виждаха се предимно полюшващи се бедра и лакти. Аркадин си проправи път до бара, който се простираше покрай дясната стена. На два пъти го пресрещаха млади блондинки с големи гърди, които желаеха компанията му и както предположи той, парите му. Мина бързо край тях и намери най-прекия път до изтормозения барман. На стената зад бара към огледало бяха прикрепени три стъклени полици с бутилки алкохол, за да могат клиентите да наблюдават действията на бармана или да се любуват на себе си, докато се тровят.
Аркадин беше длъжен да нагази през плътен кордон веселяци, преди да успее да си поръча „Столичная“ с лед. Когато след известно време барманът се върна с неговото питие, Аркадин го попита дали познава някоя си Девра.
— Да, разбира се. Ей там — каза той, като кимна по посока на тъничкото момиче диджей.
Девра си направи почивка едва към един часа. Имаше и други хора, които я чакаха да привърши — Аркадин предположи, че са фенове. Той имаше намерение да стигне до нея първи. Използва по-скоро въздействието на своята личност, отколкото фалшивите си документи. Не че тълпата тук щеше да ги постави под съмнение, но след инцидента във винарната той не искаше да оставя никаква следа, по която да тръгнат истинските украински тайни служби. Фалшивото име на служител от държавната полиция, което беше използвал там, вече беше опасно за него.
Девра беше блондинка и висока почти колкото Аркадин.
Не беше за вярване колко са тънки ръцете й. Изобщо не можеха да бъдат определени. Бедрата й не бяха по-широки от тези на малко момче и той виждаше лопатките на гърба й, докато се движи. Тя имаше големи очи и мъртвешки бяла кожа, сякаш рядко виждаше дневна светлина. Черният й гащеризон с бял череп и пресечени кости отпред на корема беше подгизнал от пот. Вероятно защото беше диджей, ръцете й постоянно се движеха, дори когато останалата част от нея оставаше сравнително неподвижна.
Девра го изгледа от главата до петите, докато той се представяше.
— Не изглеждаш като приятел на Олег — каза тя.
Но когато Аркадин размаха квитанцията с дължимата сума пред лицето й, нейното скептично отношение изчезна. „И така — мислеше Аркадин, докато тя го водеше в гримьорните, — продажността на човешкия род не може да се надценява.“
Стаята на изпълнителите, в която Девра почиваше между сетовете, повече заслужаваше да бъде оставена на пристанищните плъхове, които без съмнение бяха затворени зад стените, но точно сега това нямаше как да се избегне. Той се опита да не мисли за плъховете; така или иначе нямаше да остане дълго тук. Прозорци нямаше; стените и таванът бяха боядисани в черно, със сигурност за да се прикрият многобройни грехове.
Девра включи лампа с мижава четиридесетватова крушка и седна на дървен стол, надраскан с нож и изгорен от цигари. Едва ли имаше разлика между стаята на изпълнителите и някоя килия за разпити. Нямаше никакви други столове или мебели, с изключение на тясна дървена маса, опряна на едната стена, и на нея цареше бъркотия от гримове, дискове, цигари, кибрит, ръкавици и други натрупани дреболии, които Аркадин не си направи труда да разпознае.
Девра се облегна назад и запали цигара, която пъргаво грабна от масата, без да предложи и на него.
— Значи си дошъл да изплатиш дълга на Олег.
— В известен смисъл.
Очите й се присвиха и тя много заприлича на сибирска белка, каквато Аркадин веднъж беше отстрелял в покрайнините на Санкт Петербург.
— Какво точно значи това?
Аркадин извади банкнотите.
— Ето, нося на място парите, които той ти дължи. — Щом Девра посегна към тях, Аркадин ги дръпна. — В замяна бих искал малко информация.
Девра се засмя.
— На каква ти приличам, на телефонен оператор?
Аркадин я удари така силно с опакото на ръката си, че Девра се блъсна в масата. Тубичките червило и грим се затъркаляха и изпопадаха. Девра отмести ръка, за да се задържи, а пръстите й заровиха по масата.
Когато измъкна малък пистолет, Аркадин беше готов. Юмрукът му смаза деликатната й китка и той изтръгна оръжието от вцепенените й пръсти.
— Сега — каза той, като я върна обратно на стола — готова ли си да продължиш?
Девра мрачно го погледна.
— Знаех си, че това е прекалено хубаво, за да е истина. — Тя избухна. — По дяволите! Нито едно добро дело не остава ненаказано.
Аркадин се позабави, докато осмисляше това, което действително казваше Девра. После попита:
— Защо му трябваха на Шуменко десетте хиляди хривини?
— Значи бях права. Ти не си негов приятел.
— Има ли значение? — Аркадин изпразни пистолета, разглоби го, без да сваля поглед от нея, и остави частите на масата. — Сега всичко е между теб и мен.
— Мисля, че не е — обади се зад гърба му дълбок мъжки глас.
— Филя — въздъхна Девра. — Защо се забави толкова?
Аркадин не се обърна. Беше чул щракването на автоматичния нож и знаеше срещу какво е изправен. Обходи с ъгълчето на окото си бъркотията по масата и когато видя двете полукръгли дръжки на ножица, която се подаваше изпод малка купчина кутии за дискове, отбеляза местоположението й в ума си, а после се обърна.
Сякаш стреснат от едрия мъж със силно пъпчиво лице и допълнителни кичури коса, той се отдръпна към ръба на масата.
— Кой си ти, по дяволите? Това е частен разговор. — Аркадин говореше по-скоро за да отвлече вниманието на Филя от лявата си ръка, която се движеше зад гърба му по плота на масата.
— Девра е моя — Филя заплашително размаха дългото зловещо острие на саморъчно направения джобен нож. — Никой не говори с нея без мое разрешение.
Аркадин леко се усмихна.
— Не говорех с нея толкова, колкото я заплашвах.
Искаше да предизвика Филя дотолкова, че да направи нещо необмислено и следователно глупаво, и Аркадин прекрасно успя. Филя с ръмжене се втурна към него с извадено острие, леко вирнато нагоре.
Аркадин трябваше да направи най-доброто само с една изненадваща маневра. Пръстите на лявата му ръка бяха стиснали ножицата. Тя беше малка, толкова по-добре, защото Аркадин нямаше намерение пак да убива някой, който би дал полезна информация. Вдигна ножицата, като прецени тежестта й. После, докато я местеше около тялото си, отметна китката си с измамно леко движение, което въпреки това беше доста мощно. Освободена от хватката му, ножицата полетя във въздуха и се заби в меката част точно под гръдната кост на Филя.
Очите на Филя се облещиха, а неудържимият му устрем прекъсна на две крачки от Аркадин, после той продължи напред, размахвайки ножа. Аркадин се сви да избегне стремителния замах на острието. Той се вкопчи във Филя, като искаше само да го изтощи, да остави раната в гърдите да изцеди силите му, но Филя нямаше никакви сили. Намушкването само още повече го разяри. С нечовешка мощ той изби хватката на Аркадин от китката на ръката си, с която държеше ножа, замахна отдолу нагоре и проби защитата на Аркадин. Върхът на острието изгуби очертания пред лицето на Аркадин. Твърде закъснял да спре атаката, той реагира инстинктивно, като успя да го отклони в последния миг, така че върхът на ножа мина през гърлото на самия Филя.
Бликналата кръв накара Девра да запищи. Аркадин се втурна към нея и закри с едната си ръка устата й. Пепелявобледите й бузи и чело бяха изцапани с кръв. Аркадин подхвана Филя под мишницата. Филя умираше. Аркадин изобщо не искаше това да се случи. Първо Шуменко, а сега и Филя. Ако вярваше в подобни неща, би казал, че тази задача е прокълната.
— Филя! — Аркадин зашлеви мъжа, чиито очи бяха станали като стъклени. От увисналата уста на Филя потече кръв. — Пратката? Къде е тя?
За момент очите на Филя се съсредоточиха върху Аркадин. Когато той повтори въпроса си, една странна усмивка отнесе Филя в небитието. Аркадин го подържа още малко, преди да го подпре на стената.
Когато се обърна пак към Девра, видя как един плъх наднича кръвнишки от ъгъла и нещо в корема му се надигна. Костваше му цялата сила на волята да не остави момичето и да се втурне след него, за да го разкъса на парчета.
— Сега — каза той — сме само аз и ти.
Като се увери, че не са го проследили, Роб Бат влезе на паркинга близо до баптистката църква на „Тайсънс Корнер“. Остана да чака в колата. От време на време поглеждаше часовника си.
При покойния директор на ЦРУ той беше началник на операциите, най-влиятелният от седемте директори в ЦРУ. Беше от старата школа на Белтуей с връзки, които директно водеха назад към легендарния йейлски клуб „Череп и кости“, чиито секретар беше през годините си в колежа. Точно колко хора от „Череп и кости“ бяха вербувани в американските тайни служби — пазителите на тази загадка бяха способни да убиват, за да я опазят. Достатъчно беше да се каже, че са много и Бат беше един от тях. Беше особено оскърбително за него да свири втора цигулка на външен човек — и при това жена. Стария никога нямаше да разреши подобно нарушение, но Стария го нямаше, беше убит в собствения си дом, според слуховете, от своята продажна асистентка Ан Хелд. Макар че Бат и други от неговото братство имаха своите съмнения по въпроса.
Каква разлика от три месеца насам. Ако Стария още беше жив, Бат не би и помислил да се съгласи на тази среща. Бат беше лоялен човек, но неговата лоялност, както осъзна, се простираше до човека, който се беше свързал с него в колежа и го вербува за ЦРУ. Но тези дни бяха отминали. Властваше новият ред и това не беше честно. Бат не беше част от проблема, предизвикан от Мартин Линдрос и Джейсън Борн — той беше част от решението. Дори изпитваше подозрения към мъжа, който се беше оказал самозванец. Той щеше да го разкрие, ако Борн не се беше намесил. Това попадение, Бат знаеше, щеше да го постави на пътеката на победителя заедно със Стария.
Но след като Стария умря, Бат вече нямаше лоби за директорското място. Вместо това президентът беше избрал Вероника Харт. Един Господ знаеше защо. Това беше такава огромна грешка; тя просто щеше да срине ЦРУ със земята. Една жена не беше устроена да взима решенията, необходими за капитан на кораба ЦРУ. Жените подхождаха по различни начини и с други приоритети към проблемите. Помиярите на Агенцията за национална сигурност обграждаха ЦРУ и Бат не можеше да гледа как тази жена превръща всички, цялата институция, в мърша за тяхното угощение. Бат поне можеше да се присъедини към хората, които неизбежно щяха да поемат властта, когато Харт се издъни. Въпреки това го болеше, че е тук, че ще отплава в това непознато море.
В десет и половина вратите на църквата се отвориха, енориашите заслизаха по стълбите и застанаха на бледата слънчева светлина, като обръщаха главите си, сякаш бяха слънчогледи на зазоряване. Появиха се свещениците; те вървяха един до друг с Лутър Лавал. Лавал беше придружен от жена си и сина си тийнейджър. Двамата мъже останаха да бъбрят, а семействата се събираха свободно около тях. Жената на Лавал изглеждаше заинтригувана от разговора, но синът беше зает да отправя влюбени погледи към момиче горе-долу на неговата възраст, което подскачаше надолу по стълбите. Тя беше красива, Бат трябваше да го признае. После, стреснат, той осъзна, че тъй като Кендъл беше прегърнал тантурестата си жена, това беше една от трите им дъщери. Как те двамата са успели да родят трио от толкова хубави момичета, никой не знаеше. Дори Дарвин нямаше да може да го проумее, мислеше Бат.
Двете семейства — на Лавал и Кендъл — се скупчиха безразборно, сякаш бяха футболен отбор. После децата поеха по своите си задачи, едни с коли, други с велосипеди, защото църквата не беше далеч от домовете им. Двете жени благоприличие целунаха съпрузите си, пъхнаха се в един кадилак ескалад и потеглиха.
Останаха само двамата мъже, които се забавиха малко пред църквата, преди да завият към паркинга. Не размениха нито дума помежду си. Бат долови включването на мощен двигател.
Като лъскава акула на алеята се появи дълга черна бронирана лимузина. Спря за момент, докато Лавал и Кендъл се качат вътре. Двигателят й на празен ход изпращаше малки кълбета газове в хладния, свеж въздух. Бат преброи до трийсет и както беше инструктиран, излезе от своята кола. Щом го направи, задната врата на лимузината внезапно се отвори. Той пъхна глава вътре и влезе в слабо осветения плюшен интериор. Вратата зад него се затвори.
— Господа — каза той, като се сгъна на седалката срещу тях. Двамата мъже седяха един до друг в задната част на лимузината: Лутър Лавал, царят на разузнаването в Пентагона, и неговият заместник, генерал Ричард П. Кендъл.
— Много любезно от ваша страна да се присъедините към нас — каза Лавал.
Любезността нямаше нищо общо, помисли си Бат. Но сходство в целите имаше.
— За мен е удоволствие, господа. Поласкан съм и ако мога да бъда откровен, признателен съм, че се обърнахте към мен.
— Тук сме — отвърна Кендъл, — за да говорим откровено.
— Възразихме срещу назначението на Вероника Харт още от самото начало — каза Лавал. — Министърът на отбраната съвсем ясно изрази мнението си пред президента. Въпреки това други, включително съветникът по националната сигурност и държавният секретар — а както знаете, той е личен приятел на президента, — настояваха за външен човек от частния сектор по сигурността.
— Не стига това — отвърна Бат, — ами е и жена.
— Точно така — кимна генерал Кендъл. — Това е лудост.
Лавал се размърда.
— Това обаче е най-явният знак за разграждането на отбранителната ни мрежа, за което министър Холидей предупреждава вече от няколко години.
— Когато започнем да слушаме Конгреса и хората от народа, всяка надежда е изгубена — обади се Кендъл. — Вряща яхния от аматьори и всичките дялкат с малки брадвички, а нямат абсолютно никаква представа как се поддържа сигурност или се управляват разузнавателни служби.
По лицето на Лавал се плъзна смразяваща усмивка.
— Ето защо министърът на отбраната положи извънредно много усилия, за да запази действията в тайна.
— Колкото повече знаят, толкова по-малко разбират — каза генерал Кендъл. — И са по-склонни да се намесват чрез своите конгресни разглеждания и заплахи за орязване на бюджета.
— Надзорът е неприятен — съгласи се Лавал. — Ето защо определени сфери от Пентагона под мой контрол работят без него. — Той млъкна за момент, като изучаваше Бат. — Как ви звучи това, заместник-директоре?
— Като манна небесна.
* * *
— Олег оплеска страшно работата — каза Девра.
Аркадин се опита да познае.
— Забъркал се е и е загазил с някакви заложни къщи?
Тя поклати глава.
— Това беше миналата година. Имаше общо с Пьотър Зилбер.
Аркадин наостри уши.
— Какво за него?
— Не знам. — Очите й широко се разтвориха, щом Аркадин вдигна юмрука си. — Кълна се.
— Но ти си част от мрежата на Зилбер.
Тя извърна глава от него, сякаш не можеше да се понася.
— Незначителна част. Предавам неща насам-натам.
— Миналата седмица Шуменко ти е дал един документ.
— Даде ми пакет, не знам какво имаше в него — каза Девра. — Беше запечатан.
— Категоризация.
— Какво? — Тя вдигна поглед към него. Кървавите капчици по лицето й приличаха на лунички. Сълзите бяха размазали грима й и сега имаше тъмни полукръгове под очите.
— Първият принцип за създаване на структура. — Аркадин кимна. — Продължавай.
Тя сви рамене.
— Това е всичко, което знам.
— Ами пакетът?
— Предадох го нататък, както ми беше наредено.
Аркадин се наведе над нея.
— На кого го даде?
Тя бегло погледна сгърченото на пода тяло.
— Дадох го на Филя.
Лавал млъкна за момент, за да помисли.
— Така и не сме се запознали в Йейл.
— Вие бяхте две години по-напред от мен — каза Бат. — Но в „Череп и кости“ бяхте известен на всички.
Лавал се разсмя.
— Сега вие ме ласкаете.
— Едва ли. — Бат разкопча палтото си. — Чувал съм разни истории.
Лавал се навъси.
— Които никога не трябва да се издават.
Генерал Кендъл избухна в смях, който изпълни купето.
— Да ви оставя ли сами, момичета? По-добре не; някоя от вас може да си излезе бременна.
Забележката трябваше да прозвучи като шега, разбира се, но в нея имаше някаква противна недоизказана мисъл. Дали като военен се чувстваше обиден, че не е част от елитния клуб или заради връзката, която другите двама имаха чрез „Череп и кости“? Вероятно по малко и от двете. Във всеки случай Бат забеляза допълнителните нюанси в тона му и изолира възможните заключения на място, където можеше да ги изследва по-късно.
— Какво имахте предвид, господин Лавал?
— Търся начин да убедя президента, че неговите по-крайни съветници правят грешка, като препоръчват Вероника Харт за директор на ЦРУ. — Лавал сви устни. — Някакви идеи?
— На пръв поглед, много — отвърна Бат. — Каква е ползата за мен?
Сякаш тъкмо на място Лавал пусна още една усмивка.
— Ще изискаме нов директор на ЦРУ, когато успеем да разкараме Харт. Кого ще изберете на първо място?
— Сегашният заместник-директор изглежда логичният избор — отвърна Бат. — Това трябва да съм аз.
Лавал кимна.
— Точно това имаме предвид.
Бат потропа с върха на пръстите по коляното си.
— Ако вие двамата говорите сериозно.
— Така е, бъдете сигурен.
Умът на Бат бясно препускаше.
— На мен ми се стори неразумно да атакувате Харт директно на този ранен етап.
— По-добре не ни казвайте как да си вършим работата — обади се Кендъл.
Лавал вдигна ръка.
— Нека да чуем какво има да каже човекът, Ричард. — После добави към Бат: — Въпреки това нека изясня напълно едно нещо. Искаме Харт да се махне колкото се може по-бързо.
— Всички искаме това, но едва ли желаете да хвърлят подозренията върху вас… или върху министъра на отбраната.
Лавал и генерал Кендъл размениха бързи многозначителни погледи. Бяха като близнаци, способни да общуват един с друг, без да промълвят и дума.
— Така е наистина — каза Лавал.
— Тя ми каза как сте й устроили клопка на срещата с президента… и за заплахите, които сте й отправили извън Белия дом.
— Жените по-лесно се сплашват от мъжете — отбеляза Кендъл. — Това е добре известен факт.
Бат не обърна внимание на военния.
— Предупредили сте я. Приела е заплахите ви много лично. В „Блек Ривър“ е имала репутация на килър. Проверих през своите източници.
Лавал изглеждаше замислен.
— Вие как щяхте да се отнесете с нея?
— Щях да се държа добре, да я приветствам, да я уверя, че съм наоколо винаги, когато има нужда от помощта ми.
— Тя никога не би се вързала на това — каза Лавал. — Познава маниера ми.
— Няма значение. Идеята не е да й се противопоставяте. Не искате да я сварите с изваден нож, когато дойдете за нея.
Лавал кимна, сякаш виждаше мъдростта в подхода му.
— И как предлагате да действаме оттук нататък?
— Дайте ми малко време — каза Бат. — Харт едва сега започва в ЦРУ и тъй като съм неин заместник, знам всичко, което прави, наясно съм с всяко решение, което взима. Но когато е извън кабинета, следете я, гледайте къде ходи, с кого се среща. Като използвате параболични микрофони, може да подслушвате разговорите й. Помежду си ще я покриваме денонощно и постоянно.
— На мен ми звучи доста стандартно — скептично коментира Кендъл.
— Трябва да е просто, особено когато залогът е толкова голям, това е моят съвет — каза Бат.
— Ами ако тя се досети за наблюдението? — попита Кендъл.
Бат се усмихна.
— Толкова по-добре. Това още повече ще укрепи мандрата на ЦРУ, че Агенцията за национална сигурност се ръководи от некомпетентни.
Лавал се засмя.
— Бат, харесва ми начинът, по който мислите.
Бат кимна с благодарност за комплимента.
— Щом идва от частния сектор, Харт не е запозната с държавните процедури. Няма свободата на действие, на които се е радвала в „Блек Ривър“. Вече забелязвам това, за нея правилата и наредбите са създадени, за да се заобикалят, прескачат, а дори в някои случаи и да се нарушават. Помнете ми думите, по-скоро рано, отколкото късно директор Харт ще ни даде оръжието, от което се нуждаем, за да я изритаме от ЦРУ.