Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (6)

Четвърта глава

Потънал дълбоко в сенките срещу ресторант „Бижу“, Борн видя как се появяват двамата мъже. По раздразненото изражение на лицата им разбра, че са изгубили Мойра. Държеше ги под око, докато двамата се отдалечаваха заедно. Единият от тях се обади по мобилния телефон. Спря за момент да попита нещо колегата си, после продължи разговора по телефона. В този момент двамата вече бяха стигнали „Ем Стрийт“. Щом приключи разговора, мъжът прибра мобилния телефон. Чакаха на ъгъла и гледаха как покрай тях минават девойките на възраст за женене. Борн забеляза, че мъжете не се отпускат, а стоят изправени като бастуни, с ръце отстрани, които се виждаха. Изглежда, чакаха да ги вземат — необходимо позвъняване в подобна вечер, когато паркирането беше невъзможно, а трафикът по „Ем Стрийт“ — пределно гъст.

Борн, който нямаше кола на разположение, се огледа наоколо и видя един велосипедист да приближава Северозападна трийсет и първа улица откъм алеята край канала. Караше покрай водата, за да избегне задръстването. Борн тутакси се озова до него и застана пред колелото. Велосипедистът рязко спря с гневно възклицание.

— Трябва ми колелото ти — каза Борн.

— Ами, много ясно, че не може, човече — отвърна велосипедистът с тежък британски акцент.

На ъгъла на 31-ва и „Ем“, до бордюра, пред двамата мъже спираше черен джип на „Дженеръл Мотърс“.

Борн пъхна четиристотин долара в ръката на велосипедиста.

— Казах, веднага.

Младежът в миг погледна към парите. После бързо промени мнението си и каза:

— Заповядай.

Щом Борн се качи, той му подаде каската си.

— Ще останеш доволен, човече.

Двамата мъже вече бяха изчезнали вътре в колата и тя навлизаше в гъстия поток автомобили. Борн потегли, като остави зад гърба си недоумяващия велосипедист.

Като стигна ъгъла, Борн зави надясно по „Ем Стрийт“. Черният автомобил беше на три коли пред него. Борн си проправи път в задръстването и се премести в позиция, в която нямаше да изостава от колата. На Северозападна тридесета улица всички спряха на червен светофар. Борн беше принуден да пусне единия си крак и затова тръгна по-късно, когато колата потегли точно преди светофарът да светне зелено. Джипът изръмжа пред другите автомобили и Борн се изстреля напред. Бяла тойота завиваше от Тридесета улица в пряката и се насочваше вдясно от него под прав ъгъл. Борн внезапно се засили, свърна към ъгъла и се качи на тротоара, като избута група минувачи и отнесе серия ругатни. Тойотата гневно изсвири и го пропусна на косъм, докато се люшкаше през средата на „Ем Стрийт“.

Борн успя да вземе добра преднина, тъй като автомобилът се забави от мудния трафик, който се разделяше там, където „Ем Стрийт“ и „Пенсилвания Авеню“ се пресичаха на Двадесет и девета улица. Когато приближаваше светофара, видя как колата потегля и разбра, че са го забелязали. Колелото, което предизвика бъркотия и блъсканица на червен светофар, се набиваше на очи, макар че велосипедистът се боеше тъкмо от това.

Като направи най-доброто в тази влошаваща се ситуация, Борн обърна внимание на вятъра и последва засилващия се автомобилът по разклона, докато поемаше по „Пенсилвания авеню“. Задръстването попречи на черната кола да ускори още, а освен това попаднаха на още един червен светофар. Този път Борн беше подготвен, че колата ще тръгне направо. Като криволичеше между автомобилите, той пак засили колелото и прекоси на червено заедно с джипа. Но точно когато навлизаше в следващото кръстовище, една компания пияни тийнейджъри се изсипаха от бордюра и тръгнаха да пресичат улицата. Те препречиха пътя зад черната кола и вдигнаха такава врява, че или не чуха предупредителния вик на Борн, или не им пукаше. Той беше принуден рязко да свърне вдясно. Предната му гума удари бордюра и колелото се вдигна. Хората пред него се пръснаха, защото то се превърна в насочен снаряд. Борн успя да го удържи в движение, след като се приземи, но просто нямаше накъде да го обърне, без да се забие в друга група хлапета. Натисна спирачките, но без особен ефект. Като се наклони надясно, Борн остави колелото легнало настрани и докато то се влачеше по цимента, съдра десния си крачол.

— Добре ли сте?

— Какво се опитвахте да направите?

— Не видяхте ли червения светофар?

— Можеше да се убиете или пък някой друг!

Заля го буря от гласове, докато минувачите го обграждаха и се опитваха да му помогнат да се измъкне изпод колелото. Борн им благодари, докато се изправяше на крака. Той измина няколкостотин метра надолу по улицата, но както се опасяваше, черната кола отдавна беше изчезнала.

 

 

Като изригна порой от вулгарни ругатни, Аркадин затършува из джобовете на Шуменко, който лежеше и потреперваше на окървавеното мостче във ферментационното помещение на севастополската винарна. Докато ровеше, се чудеше как може да е такъв глупак. Беше направил точно каквото Шуменко поиска от него, тоест да го убие. Шуменко по-скоро би умрял, отколкото да разкрие името на следващия човек в мрежата на Пьотър Зилбер.

Все пак имаше шанс нещо в личните му вещи да отведе Аркадин по-нататък. Вече беше натрупал малка купчинка монети, банкноти, клечки за зъби и други дреболии. Разгъна всяко късче хартия, на което попадна, но никое не съдържаше име или адрес, а само списъци с химикали, вероятно тези, от които винарната се нуждаеше за ферментацията или периодичното почистване на цистерните.

Портфейлът на Шуменко беше жалка картинка — тъничък като треска. В него имаше избеляла снимка на възрастни мъж и жена, усмихващи се към слънцето и фотоапарата — Аркадин реши, че са родителите на Шуменко, — презерватив в износена станиолена опаковка, шофьорска книжка, регистрация на автомобил, членска карта за яхтклуб, полица за дължими десет хиляди хривни — малко под две хиляди американски долара, — две касови бележки, едната от ресторант, другата от нощен клуб, стара снимка на усмихнато младо момиче.

Докато прибираше разписките, единствените смислени следи, които беше открил, той небрежно подхвърли полицата. На обратната страна, написано с ясен, заострен женски почерк, стоеше името ДЕВРА. Аркадин искаше да потърси още, но чу пращене на електроника, а после и вресливия глас на Етникова. Той се огледа и видя старомодна радиостанция, която висеше на каишката си от парапета. Като набута хартийките в джоба си, той забърза по мостчето, спусна се по стълбата и излезе от помещението за ферментация на шампанско.

Началничката на Шуменко, Етникова, крачеше към него по лабиринта от коридори, сякаш беше начело на Червената армия и влизаше във Варшава. Дори от това разстояние той успя да види смръщеното й лице. За разлика от руските му документи за самоличност украинските бяха едни хартийки. Щяха да минат повърхностен тест, но всяка проверка би довела до арестуването му.

— Обадих се на органите на държавна сигурност в Киев. Малко се поровиха за теб, полковник. — Тонът на Етникова от сервилен беше станал враждебен. — Или който и да си. — Тя се наежи като бодливо прасе, което се готви да атакува. — Никога не са чували за…

Етникова леко изписка, когато с едната си ръка Аркадин затисна устата й и силно я удари в слънчевия сплит. Тя се отпусна в ръцете му като парцалена кукла и той я повлече по коридора, до близкото сервизно помещение. Отвори вратата, натика Етникова вътре и влезе след нея.

Просната на пода, тя бавно дойде на себе си. Веднага се развилня — с ругатни и закани, че ще има ужасни последствия за грубото оскърбление срещу нейната личност. Аркадин не я чуваше, дори не я виждаше. Опита се да отстрани миналото, но както винаги спомените го връхлитаха. Завладяха го, извадиха го от кожата му и също като опиат го вкараха в полусънно състояние, което с годините му беше станало познато като брат близнак.

Коленичил над Етникова, той избягваше ритниците и захапката на челюстта й. Издърпа автоматичен нож от калъф, пристегнат отстрани на десния му прасец. Когато щракна и извади дългото му тънко острие, лицето на Етникова най-после се сгърчи от страх. Очите й се отвориха и тя изпъшка, като инстинктивно вдигна ръце.

— Защо го правиш? — изплака тя. — Защо?

— Заради това, което ти направи.

— Какво? Какво съм направила? Аз дори не те познавам!

— Но аз те познавам. — Като отблъсна ръцете й, Аркадин се зае с нея.

Когато минути по-късно приключи, погледът му отново се проясни. Пое си дълбоко въздух на пресекулки, сякаш се отърсваше от действието на упойка. Вгледа се в обезглавения труп. После, като си спомни, ритна главата в ъгъла, затрупан с мръсни парцали. За миг тя се полюшна. Очите му се струваха посивели от възрастта, но по тях беше полепнал само прахоляк и освобождението, което търсеше, пак му се изплъзна.

 

 

— Кои бяха те? — попита Мойра.

— Не успях да разбера — отвърна Борн. — Щеше да е от полза, ако можеше да ми кажеш защо те следяха.

Мойра се намръщи.

— Предполагам, че има нещо общо с безопасността на терминала за природен газ.

Седяха един до друг във всекидневната на Мойра — малка, уютна стая в червена тухлена сграда в Джорджтаун, на „Кеймбридж Плейс“ близо до „Дъмбартън Оукс“. В камината огънят пращеше и облизваше стените; на масичката за кафе пред тях имаше еспресо и бренди. Диванът, с големи извити облегалки и висок гръб, беше покрит с плюш и достатъчно дълбок Мойра да се свие на кълбо.

— Само едно мога да ти кажа — обади се Борн. — Тези хора са професионалисти.

— Има логика — отвърна тя. — Всеки конкурент на фирмата ми би наел възможно най-добрите хора. Това не значи непременно, че съм в опасност.

Въпреки това Борн усети още един болезнен спазъм от загубата на Мари, после внимателно, почти благоговейно, потисна това чувство.

— Още кафе? — попита Мойра.

— Да, моля.

Борн й подаде чашата си. Когато Мойра се наведе, лекият пуловер с остро деколте откри стегнатите й гърди. В този миг тя вдигна поглед и се взря в очите му. В нейните имаше дяволит блясък.

— За какво мислиш?

— Вероятно за същото като теб. — Той се изправи и се огледа за палтото си. — Мисля, че е по-добре да тръгвам.

— Джейсън…

Той се спря. Светлината от лампата придаваше на лицето й златисто сияние.

— Недей — каза тя. — Остани. Моля те.

Той поклати глава.

— И двамата знаем, че това не е добра идея.

— Само за тази вечер. Не искам да съм сама. След това, което се случи. — Тя леко потрепери. — Преди бях смела, но аз не съм като теб. Преследването ме плаши.

Тя му подаде чашата с кафе.

— Ако така ще се чувстваш по-добре, предпочитам да спиш ето тук. Диванът е доста удобен.

Борн огледа топлите жълтеникаво-кафяви стени, тъмните дървени щори, пръснатите тук-там вази и саксии с цветя в ярки тонове. На махагонов бюфет беше поставена кутийка от ахат с позлатени крака. До нея тиктакаше малък месингов корабен часовник. Снимките на френската провинция през лятото и есента го караха да изпитва и печал, и носталгия. По какво точно, не можеше да каже. Макар че съзнанието му се мъчеше да улови някой спомен, нито един не изплува. Миналото му беше замръзнало черно езеро.

— Да, така е. — Той взе чашата и седна до Мойра.

Тя издърпа една възглавница към гърдите си.

— Ще говорим ли за това, което избягваме да изречем цялата вечер?

— Не съм много по приказките.

На пълните й устни се изписа усмивка.

— Кой от двама ви не е много по приказките, Дейвид Уеб или Джейсън Борн?

Борн се засмя и отпи от кафето си.

— Ами ако кажа, че и двамата?

— Ще трябва да те нарека лъжец.

— Не можем да си го позволим, нали?

— Изборът няма да е мой. — Тя подпря брадичката на ръката си и зачака. След като Борн не каза нищо повече, Мойра продължи: — Моля те, Джейсън. Просто ми говори.

Старият страх от сближаване с някой пак надигна глава, но в същото време Борн усети някакво затопляне в себе си, сякаш смразеното му сърце започваше да се съживява. В продължение на няколко години беше усвоил желязно правило да се държи на разстояние от хората. Алекс Конклин беше убит, Мари беше мъртва, Мартин Линдрос не се беше измъкнал от Миран Шах. Всички си бяха отишли, единствените му приятели и първата му любов. Стреснат, осъзна, че не го е привличал никой, освен Мари. Не беше си позволявал чувства, но сега не можеше да им се противи. Дали това беше функция на личността Дейвид Уеб или на самата Мойра? Тя беше силна и самоуверена. Борн разпознаваше у нея сродна душа, човек, който гледаше на света като него — като аутсайдер.

Той се взря в лицето й и каза това, което мислеше:

— Всеки човек, с който се сближа, умира.

Тя въздъхна и леко сложи ръка върху неговата.

— Аз няма да умра. — Тъмнокафявите й очи просветваха на светлината от лампата. — Така или иначе не е твоя работа да ме защитаваш.

Това беше другата причина, поради която Мойра го привличаше. Беше непримирима, боец, по свой си начин.

— Тогава ми кажи истината. Наистина ли си щастлив в университета?

Борн се замисли за момент, раздиран от вътрешни противоречия.

— Мисля, че съм. — След кратка пауза, добави: — Мислех, че съм.

В живота му Мари беше златна светлина, но Мари вече я нямаше и този живот беше останал в миналото. След като тя си отиде, Борн беше принуден да се изправи пред ужасния въпрос: какво е Дейвид Уеб без нея? Вече не беше семеен човек. Сега виждаше, че е бил в състояние да отглежда децата си само с нейната любов и подкрепа. И за първи път осъзна какво действително означаваше оттеглянето му в университета. Беше опитал да си възвърне този златен живот, който имаше с Мари. Не искаше да разочарова не само професор Спектър, но и Мари.

— За какво мислиш? — нежно попита Мойра.

— За нищо — отвърна той. — Абсолютно нищо.

Тя го погледна внимателно. После кимна.

— Добре тогава. — Изправи се, наведе се и го целуна по бузата. — Ще приготвя дивана.

— Няма нужда, само ми кажи къде е шкафът със спалното бельо.

Тя му посочи.

— Ето там.

Борн кимна.

— Лека нощ, Джейсън.

— Ще се видим сутринта. Но рано. Трябва…

— Знам. Да закусваш с Доминик Спектър.

 

 

Борн легна по гръб, с едната ръка под главата си. Беше уморен и сигурен, че ще заспи веднага. Но и един час след като изгаси лампите, сънят му изглеждаше безкрайно далеч. От време на време червено-черните останки от огъня се стрелваха и леко се разпадаха от само себе си. Той се взираше в ивиците светлина, които се процеждаха през широките дървени щори, с надеждата, че ще го отведат на далечни места, което в неговия случай означаваше в миналото му. В известен смисъл беше като с ампутирана ръка, още я чувстваше, макар да беше отрязана. Усещането, че спомените са на косъм от способността му да ги извика, беше влудяващо, като сърбеж, който не можеше да облекчи. Често му се искаше да не си спомня абсолютно нищо и това беше една от причините предложението на Мойра да е толкова примамливо. Мислеше, че новото начало, без товара на тъгата и липсата, е голямо предимство. Това противоречие никога не го напускаше, заемаше голяма част от живота му, независимо дали е Дейвид Уеб или Джейсън Борн. И все пак, дали му харесваше или не, неговото минало беше там и го чакаше като вълк в нощта, само да успееше да прескочи мистериозната бариера, която мозъкът му беше издигнал. Не за първи път се чудеше какви други ужасни травми са го сполетели в миналото, че да накарат мозъка му да се защити от тях. Фактът, че отговорът се таеше в неговия собствен ум, смразяваше кръвта му, защото това беше неговият личен демон.

— Джейсън?

Вратата към стаята на Мойра беше отворена. Силното му зрение успя да различи и в мрака фигурата й, която бавно вървеше към него с боси ходила.

— Не можах да заспя — каза тя с дрезгав глас. Спря на няколко стъпки от мястото, на което беше легнал. Носеше копринен индийски халат, завързан на кръста, под който личаха сочните извивки на тялото й.

За кратко двамата останаха смълчани.

— Преди малко те излъгах — каза тихо тя. — Не искам да спиш там.

Борн се повдигна на лакът.

— И аз излъгах. Мислех за това какво съм имал някога и как отчаяно се опитвах да се хвана за него. Но него го няма, Мойра. Изчезна завинаги. — Той изпъна единия си крак. — Не искам да те изгубя.

Тя леко помръдна и един сноп светлина улови проблясъка на сълзи в очите й.

— Няма, Джейсън. Обещавам ти.

Отново потънаха в мълчание, този път толкова дълбоко, сякаш бяха единствените останали на света хора.

Накрая Борн подаде ръка и Мойра се приближи към него. Той стана от дивана и я прегърна. Мойра ухаеше на лимон и здравец. Борн прокара ръце през гъстата й коса и я прегърна. Лицето й се изви към него и устните им се долепиха, а от сърцето му се откърти още един слой лед. След малко той отпусна ръцете си и отстъпи назад.

Тя развърза колана, халатът се разтвори и се смъкна от раменете й. Голата й плът светеше с тъмнозлатисто сияние. В тялото й нямаше нищо, което той да не харесва. Сега тя пое ръката му и го поведе към леглото, където настървено се строполиха един върху друг.

 

 

Борн сънуваше, че стои на прозореца в спалнята на Мойра и се взира през дървените щори. Светлината от уличните лампи падаше по тротоара и настилката и хвърляше дълги полегати сенки. Докато гледаше, една от сенките се изправи от паважа, тръгна право към него, сякаш беше жива и можеше да го види през широките дървени летви.

Борн отвори очи, без да може да преодолее границата между съня и будното съзнание. Сънят изпълваше ума му; усещаше как сърцето му бие в гърдите по-силно, отколкото трябва в момента.

Ръката на Мойра лежеше върху бедрото му. Отмести я и тихо се изтърколи от леглото. Гол отиде на пръсти във всекидневната. В камината се стелеше студената сива пепел. Корабният часовник с тиктакане приближаваше четири часа сутринта. Точно както в съня си Борн се загледа в ивиците улична светлина и надникна. И също като в съня му светлините хвърляха полегати сенки по тротоара и настилката. Нямаше и преминаващи коли. Всичко беше тихо и неподвижно. Нужни му бяха само минута или две, за да усети движението — беше незначително, мимолетно, сякаш някой изправен беше понечил да се отпусне от единия върху другия си крак, но после се отказа. Борн изчака да види дали движението ще се повтори. Вместо това на светлината се очерта облаче издишан въздух и почти моментално се изпари.

Той бързо се облече. Избягвайки и входната, и задната врата, той се измъкна от къщата през един страничен прозорец. Беше много студено. Задържа дъха си, за да не излезе пара и да издаде присъствието му, както беше станало с наблюдателя.

Спря се преди ъгъла на сградата и предпазливо надникна иззад тухлената стена. Успя да види извивката на нечие рамо, но толкова ниско, че можеше да се сбърка наблюдателят с дете. Във всеки случай, не беше помръднал. Като се сля отново със сенките, Борн тръгна по Тридесета улица и зави наляво по „Дент Плейс“, която беше успоредна на „Кеймбридж Плейс“. Когато стигна края на пресечката, зави наляво по „Кеймбридж“ при пряката на Мойра. Сега можеше да види къде е застанал наблюдателят и се сви между две паркирани коли почти срещу къщата на Мойра от другата страна на улицата.

Внезапен порив на влажен вятър накара наблюдателя да се свие и той скри глава между раменете си като костенурка. Борн използва момента да пресече улицата и се придвижи покрай сградата бързо и тихо. Наблюдателят го забеляза твърде късно. Той още обръщаше глава, когато Борн го сграбчи за раменете откъм гърба и го тръшна върху капака на паркираната кола.

Светлината го огря. Борн видя черното му лице и разпозна чертите за част от секундата. Веднага изправи младия мъж и го избута обратно в сенките, където беше сигурен, че няма да ги видят други любопитни очи.

— Боже Господи, Тайрон — каза той. — Какво правиш тук, по дяволите?

— Не мога да ти кажа. — Тайрон беше сърдит, вероятно защото го бяха разкрили.

— Какво значи не можеш да ми кажеш?

— Подписах споразумение за поверителност, затова.

Борн се навъси.

— Дерон не би те накарал да подпишеш такова нещо. — Дерон беше фалшификаторът, който Борн използваше за всички документи и понякога за уникални нови технологии или оръжия, с които Дерон експериментираше.

— Доун вече не работи за Дерон.

— Кой те накара да подпишеш споразумението, Тайрон? — Борн го хвана за реверите на сакото. — За кого работиш? Нямам време да играя игрички с теб. Отговори ми!

— Не мога! — Тайрон можеше да проявява магарешки инат, когато искаше, страничен ефект от това, че беше израснал по улиците на североизточните бедняшки квартали на Вашингтон. — Но сигурно мога да те заведа сам да се убедиш.

И той поведе Борн по алеята зад къщата на Мойра и спря до един най-обикновен черен шевролет. Като остави Борн, Тайрон почука на прозореца на шофьора. Стъклото се спусна. Борн се приближи и бутна Тайрон настрани, за да погледне вътре. Това, което видя, удиви дори и него. Човекът, който седеше зад волана, беше Сорая Мур.