Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (45)

Четиридесет и трета глава

— Мъртъв ли е? — Север се взираше в Борн, който почистваше раната на гърдите му.

— Имаш предвид Семьон?

— Да. Семьон. Мъртъв ли е?

— Икупов и шофьорът. И двамата.

Борн придържаше Север легнал, докато спиртът изгаряше всичко, което би причинило гноене на раната. Нямаше засегнати органи, но поражението сигурно беше извънредно болезнено.

Борн сложи антисептичен крем от тубичката в първата аптечка.

— Кой ви простреля?

— Аркадин. — По бузите на Север се стичаха сълзи от болката. — По някаква причина съвсем беше полудял. Може би винаги е бил луд. Поне аз така мислех. Аллах, как боли! — Преди да продължи, той си пое няколко пъти дъх съвсем повърхностно. — Изникна от нищото. Шофьорът каза: „Зад нас е спряла полицейска кола.“ След това свали стъклото и един пистолет стреля право в лицето му от упор. Нито Семьон, нито аз имахме време да мислим. Аркадин беше в колата. Простреля ме, но съм сигурен, че беше дошъл за Семьон.

Като отгатна по интуиция какво е станало в апартамента на Кирш, Борн каза:

— Икупов уби онази жена, Девра.

Север стисна очи. Беше му трудно да диша нормално.

— И какво? Аркадин никога не го е било грижа за жените му.

— За тази го е било грижа — каза Борн, докато го превързваше с бинт.

Север се вторачи в Борн, сякаш отказваше да повярва на нещо.

— Странното беше, че май го чух да казва на Семьон „татко“. Семьон не можеше да разбере.

— А сега вече никога няма да разбере.

— Престани да се суетиш, остави ме да умра, по дяволите! — сърдито каза Север. — Вече няма значение дали ще живея или ще умра.

Борн приключи.

— Каквото станало, станало. Съдбата ми е решена. Нито вие, нито който и да е може да я промени.

Борн се настани на една седалка срещу Север. Беше наясно, че Мойра стои отстрани, гледа и слуша. Предателството на професора само идваше да докаже, че никога не си в безопасност, когато допускаш лични чувства в живота си.

— Джейсън — гласът на Север отслабваше, — изобщо не съм искал да те заблуждавам.

— Искали сте, професоре, само това знаете как се прави.

— Започнах да гледам на теб като на свой син.

— Както Икупов гледаше на Аркадин.

Север с мъка поклати глава.

— Аркадин е луд. А може би и двамата бяха луди, може би споделената лудост ги привлече един към друг.

Борн седна по-напред.

— Ще ви задам един въпрос, професоре. Смятате ли, че сте здравомислещ?

— Разбира се, че съм здравомислещ.

Север прикова непоколебим поглед в Борн — отново предизвикателство, макар и на толкова късен етап.

За момента Борн нищо не направи, после стана и двамата с Мойра тръгнаха напред към пилотската кабина.

— Полетът е дълъг — загрижено каза тя. — А ти имаш нужда да си починеш.

— И двамата имаме нужда.

Седнаха един до друг и дълго мълчаха. От време на време чуваха как Север тихо простенва. Но монотонното бръмчене на двигателите ги унесе и те заспаха.

 

 

В багажното отделение беше страшно студено, но Аркадин не го беше грижа. Зимите в Нижни Тагил бяха свирепи. През една такава зима го беше намерил Миша Тарканян да се укрива от хората на Стас Кузин. Миша, твърд като острие на нож, имаше сърце на поет. Разказваше толкова красиви истории, че бяха достойни за поеми. Аркадин беше очарован, ако такава дума може да се приложи към него. Талантът на Миша да разказва истории притежаваше силата да отнася Аркадин далеч от Нижни Тагил и когато Миша тайно го измъкна от вътрешния обръч комини, през външния обръч строго охранявани затвори, неговите истории отведоха Аркадин на места отвъд Москва, в земи отвъд Русия. Тези истории дадоха на Аркадин първата бегла представа за широкия свят.

Сега, докато седеше, подпрял гръб на един сандък, с колене, свити към брадата, за да задържа телесната топлина, той имаше основателна причина да мисли за Миша. Икупов си беше платил, че уби Девра, сега Борн трябваше да си плати, че уби Миша. Но още не, мрачно премисляше Аркадин, макар че кръвта му кипеше за отмъщение. Ако убиеше Борн сега, планът на Икупов щеше да се осъществи, а той не можеше да го позволи, иначе отмъщението на Аркадин към него нямаше да е пълно.

Аркадин облегна глава върху сандъка и затвори очи. Възмездието беше станало като една от поемите на Миша, неговият смисъл разцъфваше и го обгръщаше с нещо като безплътна красота, единствената форма на красота, която му въздействаше, единствената красота, която оставаше. Да зърне тази обещана красота, самото очакване за нея, това му позволяваше да седи търпеливо, свит между сандъците, и да чака своя миг на отмъщение, своя миг на безценна красота.

* * *

Борн сънува ад на име Нижни Тагил, сякаш беше роден там, и когато се събуди, знаеше, че Аркадин е наблизо. Отвори очи и видя, че Мойра го гледа.

— Какво изпитваш към професора? — попита тя и Борн помисли, че с този въпрос има предвид „Какво изпитваш към мен?“.

— Мисля, че годините обсебване са го докарали до лудост. Не смятам, че прави разлика между добро и зло, между правилно и неправилно.

— Затова ли не го попита защо е поел по пътя на разрушението?

— В известен смисъл — отвърна Борн. — Какъвто и отговор да беше дал, за нас нямаше да е разбираем.

— При фанатиците никога няма разумна логика — каза тя. — Затова е толкова трудно да им се противодейства. Рационалният отговор, който винаги избираме, рядко е ефективен. — Тя рязко вдигна глава. — Той те предаде, Джейсън. Подхрани вярата ти в него, а после се възползва от нея.

— Ако се покатериш на гърба на скорпион, трябва да очакваш, че ще те ужили.

— Нямаш ли желание да си отмъстиш?

— Може би трябва да го удуша в съня му или да го застрелям, както Аркадин постъпи със Семьон Икупов. Наистина ли смяташ, че така ще се почувствам по-добре? Ще си отмъстя, като спра атаката на Черния легион.

— Звучи толкова рационално.

— Не чувствам нищо рационално, Мойра.

Тя схвана значението на думите му и бузите й се зачервиха.

— Може и да те излъгах, Джейсън, но не те предадох. Никога не бих го направила. — Тя улови погледа му. — Имаше толкова много случаи през последната седмица, в които се мъчех да ти кажа, но имах дълг към „Блек Ривър“.

— Дългът е нещо, което разбирам, Мойра.

— Да разбираш, е едно, но ще ми простиш ли?

Борн разпери ръка.

— Ти не си скорпион — каза той. — Не е в природата ти.

Пъхна ръката си в нейната, вдигна я до устата си и я притисна до бузата.

В този момент чуха как Север извика, приближиха се и го видяха да лежи свит на една страна като малко дете, изплашено от тъмното. Борн застана на колене и обърна нежно Север да легне по гръб, за да не притиска раната.

Професорът се втренчи в Борн, а после, щом Мойра заговори, се загледа в нея.

— Защо го направихте? — попита тя. — Защо нападате страната, която приехте като своя родина?

Север не можеше да си поеме дъх. Той конвулсивно преглътна.

— Никога няма да разбереш.

— Защо не опитате да ми обясните?

Север затвори очи, сякаш по-добре да си представя всяка дума, която излизаше от устата му.

— Мюсюлманската секта, към която принадлежа, към която принадлежеше и Семьон Икупов, е много стара — дори древна. Основана е в Северна Африка. — Той млъкна, за да си поеме дъх. — Нашата секта е много строга, ние вярваме в толкова благоговеен фундаментализъм, че не може да бъде обяснен на друговерци по никакъв начин. Но мога да ви кажа, че ние не можем да живеем в съвременния свят, защото съвременният свят престъпва всеки наш закон. Следователно трябва да бъде унищожен. Въпреки това… — Той облиза устни и Борн наля вода, вдигна главата му и му даде да пие. — Изобщо не трябваше да те използвам, Джейсън. През годините между мен и Семьон имаше много разногласия… а това беше най-скорошното, то счупи гърба на камилата. Той каза, че ти ще ни донесеш неприятности, и беше прав. Мислех, че мога да манипулирам реалността, че мога да те използвам да убедиш американските разузнавателни агенции, че ще атакуваме Ню Йорк. — Той тихо и с ирония се изсмя. — Изгубих поглед върху основния принцип на живота, че реалността не може да бъде контролирана, прекалено е произволна, прекалено хаотична. Така че, виждаш, аз тръгнах за зелен хайвер, Джейсън, не ти.

— Професоре, всичко свърши — каза Мойра. — Няма да позволим на танкера да влезе в дока, докато не се поправи програмата.

Север се усмихна.

— Добра идея, но с нищо няма да ви помогне. Знаете ли какви вреди може да причини голямо количество втечнен газ? Десет квадратни километра поражения и хиляди убити, Америка е покварена, ненаситният начин на живот докара смазващия удар, за който аз и Семьон от десетилетия мечтаем. Това е единственото ми призвание в живота. Загубата на човешки живот и физическото унищожение са само черешката на тортата.

Той млъкна, за да си поеме дъх, вече дишаше много по-повърхностно и насечено.

— Когато най-голямото национално пристанище се превърне в пепел, с него ще изчезне и американската икономика. Почти половината ви внос ще пресъхне. Навсякъде ще има недостиг на храни и стоки, фирмите ще фалират, борсите ще се сриват, ще цари всеобща паника.

— Колко от хората ви са на борда? — попита Борн.

Север немощно се усмихна.

— Обичам те като син, Джейсън.

— Остави да убият вашия син — каза Борн.

— Пожертвах го, Джейсън. Има разлика.

— Не и за него. Колко души са, професоре? — настояваше Борн.

— Един, само един.

— Един човек не може да установи контрол над танкера — каза Мойра.

Усмивката играеше по устните му, дори след като очите му се затвориха и съзнанието му се замъгли.

— Ако човек не е направил машините, за да върши своята работа…

Мойра се обърна към Борн.

— Какво означава това?

Борн разтърси раменете на стареца, но той беше изпаднал в пълно безсъзнание.

Мойра прегледа очите му, челото и сънната артерия.

— Едва ли ще оцелее без интравенозни антибиотици. — Тя погледна Борн. — Вече сме близо до Ню Йорк. Можем да кацнем тук, да поискаме да ни чака линейка…

— Няма време — каза Борн.

— Знам, че няма време. — Мойра го хвана за ръката. — Но искам да ти дам този шанс.

Борн се загледа в лицето на своя ментор, набраздено от бръчки и белези, много по-състарено от съня.

— Или ще се справи сам, или няма.

Той се отдалечи заедно с Мойра, после каза:

— Обади се на „Некст Джен“. Това ми е нужно.