Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (44)

Четиридесет и втора глава

— Изглежда те поставям в доста неудобно положение, скъпи Семьон. — Доминик Спектър гледаше как Икупов се справя с болката, докато седи с изправен гръб.

— Трябва да ме прегледа лекар. — Икупов се задъхваше като задавен двигател, който се бъхти по стръмен наклон.

— На тебе ти трябва хирург, Семьон — каза Спектър. — За съжаление, няма време за такъв. Трябва да стигна до Лонг Бийч, а не мога да си позволя да те оставя след себе си.

— Това беше моя идея, Ашер. — След като беше подпрял гърба си на седалката, бузите на Икупов започнаха да си възвръщат малко цвят.

— Значи използва Пьотър. Как наричаше сина ми? О, да, безполезна брадавица върху задника на съдбата, така беше, нали?

— Той беше безполезен, Ашер. Интересуваше го само да се чука и да се друса. Беше ли отдаден на каузата, знаеше ли изобщо какво значи тази дума? Съмнявам се, както и ти.

— Ти го уби, Семьон.

— А ти ликвидира Илиев.

— Мислех, че си променил своето решение — каза Север. — Допуснах, че си го пратил след Борн, за да ме разкриеш, да си осигуриш предимство, като му разкажеш за мишената в Лонг Бийч. Не ме гледай така. Толкова ли е странно? В края на краищата, били сме врагове по-дълго, отколкото сме били съюзници.

— Станал си параноик — каза Икупов, макар че тогава беше изпратил своя заместник, за да разкрие Север. Временно беше изгубил вяра в плана на Север, накрая беше почувствал, че рисковете за всички тях са твърде големи. Още от самото начало беше спорил със Север да не замесва Борн в играта, но се беше примирил, когато Север възрази, че рано или късно ЦРУ ще включат Борн в играта. „За нас е много по-добре да ги изместим, сами да въвлечем Борн“, беше казал Север в заключение на спора и това беше сложило точка до този момент.

— И двамата сме станали параноици.

— Тъжен факт — каза Икупов, като изпъшка от болка. Беше вярно: тяхната най-голяма сила, да работят заедно, без някой и в двата лагера да знае за това, беше също и слабо място. Защото техните режими на управление привидно се противопоставяха един на друг, защото отмъстителят на Черния легион в действителност беше неговият най-близък съюзник, всички други потенциални съперници се отдръпваха и оставяха Черния легион да функционира, без да се намесват. Въпреки това действията, които и двамата мъже понякога бяха длъжни да предприемат заради външния облик, причиняваха подсъзнателна разруха на доверието между тях.

Икупов усещаше, че нивото на недоверие между тях е достигнало връхната си точка и все пак се стремеше да го тушира.

— Пьотър се самоуби… и всъщност аз само се защитавах. Ти знаеше ли, че е наел Аркадин да ме убие? Какво според теб трябваше да направя?

— Имаше други варианти — отвърна Север. — Но твоето чувство за справедливост е око за око. За мюсюлманин носиш у себе си голяма доза от еврейския Стар завет. И сега излиза, че тъкмо тази справедливост ще се обърне срещу теб. Аркадин ще те убие, ако успее да се докопа до теб. — Север се разсмя. — Аз съм единственият, който може да те спаси сега. Каква ирония, нали? Ти убиваш сина ми, а сега аз владея живота и смъртта ти.

— Всеки от нас винаги е владял живота и смъртта на другия. — Икупов още се бореше да постигне равноправие в разговора. — Имаше жертви и от двете страни — непростими, но необходими. Колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите. С изключение на Лонг Бийч.

— Точно там е проблемът — каза Север. — Току-що се връщам от разпита на Артур Хойзер, нашия вътрешен човек. Като такъв той беше следен от моите хора. По-рано днес се е уплашил от плана; срещнал се е с член на „Блек Ривър“. Отне ми известно време да го убедя да говори, но накрая пропя. Казал е на онази жена — Мойра Тревър — за дефекта в софтуера.

— Значи в „Блек Ривър“ знаят.

— Дори и да знаят — отвърна Север, — не правят нищо по въпроса. Хойзер ми каза също, че са се оттеглили от „Некст Джен“. „Блек Ривър“ вече не се грижи за тяхната безопасност.

— А кой?

— Няма значение — каза Север. — Проблемът е, че танкерът е на по-малко от един ден път от крайбрежието на Калифорния. Моят програмист е на борда и на място. Въпросът сега е дали тази агентка на „Блек Ривър“ ще действа на своя глава.

Икупов се навъси.

— Защо да го прави? Познаваш „Блек Ривър“ толкова добре, колкото и аз, те работят в екип.

— Вярно е, но тази Тревър досега трябваше да е на следващата си задача, а моите хора ми казват, че още е в Мюнхен.

— Може би има някакво свободно време.

— А може би — отбеляза Север — ще действа по информацията, която Хойзер й даде.

Приближаваха летището и с известно затруднение Икупов каза:

— Единственият начин да се разбере, е да проверим дали е в самолета на „Некст Джен“, който пренася свързващото звено за терминала. — Той леко се усмихна. — Изглеждаш изненадан, че знам толкова много. И аз си имам шпиони и за много от тях ти нищо не знаеш. — Той изпъшка от болка, докато ровеше под палтото си. — Беше адресирано до мен, но явно не мога да намеря телефона си. — Той се огледа. — Трябва да е паднал от джоба ми, когато твоят шофьор ме замъкваше в колата.

Север махна с ръка и не обърна внимание на укорителния намек.

— Няма значение. Хойзер ми даде всички подробности, ако успеем да минем през охраната.

— Имам хора в имиграционната служба, за които не знаеш.

В усмивката на Север имаше доза жестокост, характерна и за двамата.

— Скъпи ми Семьон, има полза от теб в края на краищата.

 

 

Аркадин намери мобилния телефон на Икупов в канавката, където беше паднал, докато натикваха Икупов в мерцедеса. Той овладя импулса да го строши на парчета и го отвори, за да види на кого е звънял последно Икупов. Забеляза, че последното дошло съобщение е текст. Той го отвори и прочете информацията за самолет на „Некст Джен“, който трябваше да излети след двайсет минути. Зачуди се защо това ще е важно за Икупов. Част от него искаше да се върне при Девра — същата част, която се уплаши да я остави сама с Икупов. Но домът на Кирш гъмжеше от ченгета; отцепваха цялото каре, затова Аркадин не погледна назад и се опита да не мисли как тя лежеше свита на пода, как празните й очи се взираха в него дори след като спря да диша.

Обичаш ли ме, Леонид?

Какво й отговори той? Дори и сега не можеше да си спомни. Смъртта й беше като сън — нещо ярко и нелогично. Може би символизираше нещо, но какво, той не можеше да каже.

Обичаш ли ме, Леонид?

Нямаше значение, но той знаеше, че за нея има. Тогава излъга, със сигурност излъга, за да облекчи секундите преди смъртта й, но той знаеше, че лъжата му към нея заби нож в така нареченото му сърце.

Погледна към съобщението и разбра, че на това място ще намери Икупов. Той се завъртя и се върна към отцепения район. Представи се за криминален репортер от вестник „Абендцайтунг“ и самонадеяно заговори един от младшите униформени полицаи, като му задаваше въпроси за стрелбата. Както подозираше, ченгето просто охраняваше и не знаеше почти нищо. Но целта беше друга. Сега той беше влязъл в отцепения район и се беше облегнал на една полицейска кола, докато провеждаше своето фалшиво, безплодно интервю.

Накрая повикаха ченгето и то остави Аркадин, като му каза, че комисарят ще даде пресконференция в шестнайсет часа и там ще може да задава каквито си поиска въпроси. Аркадин остана сам, облегнат на радиаторната решетка. Не му отне много време да заобиколи предницата на колата и когато дойде микробусът на съдебна медицина, който отклони вниманието по съвършен начин, Аркадин отвори страничната врата на шофьора и се пъхна зад волана. Ключовете вече бяха в контакта. Той запали колата и потегли. Когато стигна аутобана, включи сирената и отпраши с пределна скорост към летището.

 

 

— Няма да имам проблеми да те кача на самолета — каза Мойра, щом отби по четирилентовия подстъп към товарния терминал. Тя показа своите документи от „Некст Джен“ на будката с охраната, след това потегли към паркинга извън терминала. Докато шофираше към летището, тя дълго и мъчително премисляше дали да каже на Джейсън за кого работи всъщност. Ако разкриеше, че е от „Блек Ривър“, директно щеше да наруши своя договор и точно сега се молеше да няма причина да му казва.

След като минаха през охраната, митницата и имиграционната служба, стигнаха до пистата и приближиха 747. Серия подвижни стълби се издигаха до високата пасажерска врата, която стоеше отворена. До далечния край на самолета беше паркиран камионът от фабрика „Калер Гезелшафт“ заедно с подемник от летището, който вдигаше опакованите части от свързващото звено за терминала до товарния отсек на самолета. Камионът очевидно беше закъснял, а процесът на товарене по необходимост беше бавен и досаден. Нито „Калер“, нито „Некст Джен“ можеха да си позволят инцидент на този късен етап.

Мойра показа документите си от „Некст Джен“ на един от членовете на екипажа, който стоеше в основата на стълбата. Той се усмихна и кимна, като ги покани на борда. Мойра въздъхна с облекчение. Сега единственото, което стоеше между тях и атаката на Черния легион, беше десетчасовият полет до Лонг Бийч.

Но щом доближиха горния край на стълбата, от вътрешността на самолета се появи нечия фигура. Застана на прага и погледна надолу към нея.

— Мойра — каза Ноа, — какво правиш тук? Защо не си тръгнала за Дамаск?

* * *

Манфред Холгер, човекът на Икупов в имиграционната служба, ги посрещна на пропускателния пункт към товарните терминали, влезе в колата при тях и те продължиха напред. Икупов му се беше обадил от мобилния телефон на Север.

Холгер тъкмо свършваше своята смяна, но за техен късмет още не беше съблякъл униформата си.

— Няма проблем — заговори Холгер по официалния маниер, който му беше наложен от неговите началници. — Само трябва да проверя последните имиграционни регистрации, за да видя дали е минала през системата.

— Не е достатъчно — каза Икупов. — Може да пътува под псевдоним.

— Добре тогава, ще се кача на борда и ще проверя паспортите на всички. — Холгер седеше отпред до шофьора. Завъртя се, за да погледне Икупов. — Ако разбера, че тази жена, Мойра Тревър, е на борда, какво искате да направя?

— Свали я от самолета — веднага каза Север.

Холгер погледна въпросително Икупов и той кимна. Лицето на Икупов пак беше посивяло и вече му беше по-трудно да държи болката настрани.

— Доведи я тук при нас — каза Север.

Холгер беше взел дипломатическите им паспорти и бързо ги прекара през охраната. Сега мерцедесът стоеше до самолета 747 с логото на „Некст Джен“, изрисувано от двете му страни и на опашката. Камионът на „Калер“ още товареше в него. Шофьорът на мерцедеса беше спрял така, че камионът ги закриваше от всеки, който се качваше на самолета или вече беше в него.

Холгер кимна, излезе от мерцедеса и тръгна по специалната настилка към подвижната стълба.

 

 

— Kriminalpolizei^[1] — каза Аркадин, щом спря полицейската кола на пропускателния пункт пред товарния терминал. — Имаме причини да смятаме, че човек, който днес следобед уби двама души, е избягал тук.

Охраната го пропусна през митническата и имиграционната служба, без да му поиска документи. Самата кола беше достатъчно доказателство за тях. Щом Аркадин мина край паркинга и навлезе на пистата, видя самолета, видя пакетите от камиона на „Калер“, които се издигаха в товарния отсек, и черния мерцедес, който работеше на празен ход на известно разстояние от тях. След като веднага разпозна колата, той насочи полицейската патрулка към място, директно зад мерцедеса. За момент той остана зад кормилото и се взираше в мерцедеса, сякаш самата кола беше неговият враг.

Виждаше два мъжки силуета на задната седалка. Нямаше нужда да се напряга, за да се сети, че единият е Семьон Икупов. Чудеше се кой от пистолетите, които носеше със себе си, трябва да използва, за да убие бившия си ментор: „Зиг Зауер“ девети калибър, „Лугера“ или „Зиг Москито“. Всичко зависеше от това каква вреда искаше да нанесе и на коя част от тялото. Беше прострелял Стас Кузин в коленете, за да го гледа как страда, но това беше друго време и най-вече друго място. Летището беше обществено пространство; близкият пътнически терминал гъмжеше от охрана. Само защото беше успял да стигне толкова далеч като член на Kriminalpolizei, знаеше, че е по-добре да не изпробва късмета си. Не, това убийство трябваше да е бързо и просто. Единственото му желание беше само да погледне в очите на Икупов, когато умира, за да разбере той кой е сложил край на живота му и защо.

За разлика от момента, в който погуби Кузин, Аркадин напълно съзнаваше този момент, заключен във важния факт, че синът настига баща си, че му отмъщава за психологическите и физическите предимства на възрастния над детето. Никога не му беше хрумвало, че всъщност не е бил дете, когато Миша изпрати Икупов да го възкреси. От момента, в който двамата се срещнаха, той винаги беше възприемал Икупов като баща. Подчиняваше му се като на баща, приемаше неговите преценки, целия му мироглед, остана му верен. А сега заради греховете, които Икупов му беше стоварил, той щеше да го убие.

* * *

— Когато не се появи за планирания полет, реших, че ще се появиш тук. — Ноа я гледаше, като напълно пренебрегваше Борн. — Няма да те пусна на самолета, Мойра. Ти вече не си част от това.

— Тя още работи за „Некст Джен“, нали? — попита Борн.

— Кой е това? — каза Ноа, като не сваляше поглед от нея.

— Името ми е Джейсън Борн.

По лицето на Ноа пропълзя флегматична усмивка.

— Мойра, ти не ни запозна. — Той се обърна към Борн и протегна ръка. — Ноа Петерсен.

Борн се здрависа с него.

— Джейсън Борн.

Като запази същата многозначителна усмивка на лицето си, Ноа каза:

— Знаеш ли, че тя те излъга, че се опита да те вербува за „Некст Джен“ под фалшив претекст?

Очите му стрелнаха Мойра, но остана разочарован, след като не видя нито шок, нито обида в изражението й.

— Защо да го направи? — попита Борн.

— Защото — каза Мойра — също като Ноа и аз работя за „Блек Ривър“ — частната фирма за сигурност. Бяхме наети от „Некст Джен“ да съблюдаваме безопасността на терминала за втечнен природен газ.

Тъкмо Ноа сега показа, че е шокиран.

— Мойра, достатъчно. Престъпваш договора си.

— Няма значение, Ноа. Напуснах „Блек Ривър“ преди половин час. Направиха ме шеф на сигурността в „Некст Джен“, така че в интерес на истината ти си този, който не е добре дошъл на борда.

Ноа остана неподвижен като камък, докато Борн не направи крачка към него. После тръгна надолу заднишком, като слизаше от подвижната стълба. На половината път се обърна към нея.

— Жалко, Мойра. Някога вярвах в теб.

Тя поклати глава.

— Жалкото е, че „Блек Ривър“ няма съвест.

Ноа я погледна за момент, после се обърна, изтрополи надолу по останалите стъпала и наперено се отдалечи по пистата, без да види мерцедеса или полицейската кола зад него.

* * *

Тъй като щеше да вдигне най-малко шум, Аркадин реши да използва пистолета „Москито“. Увил ръка около дръжката му, той излезе от полицейската кола и отиде право до шофьора на мерцедеса. Първо трябваше да разкара шофьора, който несъмнено беше и бодигард. Като криеше пистолета, той почука на прозореца на шофьора.

Шофьорът смъкна стъклото, Аркадин пъхна пистолета в лицето му и натисна спусъка. Главата на шофьора се изметна назад толкова силно, че шийният прешлен се строши. Аркадин отвори вратата, избута трупа настрани и застана на колене върху седалката с лице към двамата мъже отзад. Той разпозна Север от стара снимка, на която Икупов му беше показал лицето на своя враг. После каза:

— Не навреме и не на място. — И простреля Север в гърдите.

Щом Север се свлече, Аркадин насочи вниманието си към Икупов.

— Не мислеше, че можеш да ми избягаш, татко, нали?

Икупов, който между внезапното нападение и непоносимата болка в рамото изпадаше в закъснял шок, каза:

— Защо ме наричаш татко? Твоят баща отдавна умря, Леонид.

— Не — отвърна Аркадин. — Той седи тук, пред мен, като ранена птица.

— Да, като ранена птица. — С голямо усилие Икупов разтвори палтото си, чиято подплата беше подгизнала от кръвта му. — Твоята любима ме простреля, преди да я застрелям при самоотбрана.

— Това не е съдебна зала. Въпросът е, че тя е мъртва. — Аркадин бутна дулото на пистолета под брадата на Икупов и се наведе напред, — а ти, татко, си още жив.

— Не те разбирам. — Икупов с мъка преглътна. — Никога не съм те разбирал.

— Означавах ли нещо за теб, освен средство да постигаш целите си? Убивах, когато ми заповядваше. Защо? Защо правех това, можеш ли да ми кажеш?

Икупов не отговори. Не знаеше какво да каже, за да се спаси от страшния съд.

— Правех го, защото бях обучен за това — каза Аркадин. — Ето защо ме прати в Америка, във Вашингтон, не за да се излекувам от самоубийствените мании, както казваше ти, а за да ги впрегнеш в своя полза.

— Какво от това? — най-после успя да проговори Икупов. — Каква друга полза имаше от теб? Когато те открих, ти беше на косъм да се самоубиеш. Аз те спасих, неблагодарен боклук.

— Спаси ме, за да ме осъдиш на този живот, който, ако изобщо мога да съдя, не е никакъв живот. Виждам, че всъщност така и не съм избягал от Нижни Тагил. И никога няма да избягам.

Икупов се усмихна с надеждата, че може да успокои своето протеже.

— Ти не искаш да ме убиеш, Леонид. Аз съм единственият ти приятел. Без мен ти си едно нищо.

— Аз винаги съм бил едно нищо — каза Аркадин, докато натискаше спусъка. — Сега и ти си едно нищо.

После той излезе от мерцедеса и отиде до пистата, където служителите на „Некст Джен“ почти бяха привършили с товаренето на пакетите. Без да го видят, той се качи в подемника. Там приклекна зад кабината на оператора и след като последният пакет беше натоварен на самолета, когато товарачите на „Некст Джен“ излязоха от товарното помещение по вътрешната стълба, той скочи в самолета и седна долу, търпеливо изчаквайки, докато вратите се затваряха и го заключваха вътре.

Борн видя германския служител да идва и заподозря, че има нещо нередно: човек от имиграционната служба не можеше да ги разпитва сега. После разпозна лицето му. Каза на Мойра да влезе в самолета и застана, препречил вратата, докато служителят качваше стълбата.

— Трябва да проверя всички паспорти — каза служителят, щом се приближи до Борн.

— Паспортните проверки вече са направени, майн хер.

— Независимо от това сега трябва да се направи още един оглед за безопасност. — Служителят подаде ръка. — Вашият паспорт, моля. А после ще проверя самоличността на всички други в самолета.

— Не ме ли познавате, майн хер?

— Моля ви. — Служителят сложи ръка върху дръжката на своя „Лугер“ в кобура. — Възпрепятствате официална правителствена задача. Повярвайте ми, ще ви арестувам, ако не ми покажете своя паспорт и после не се отдръпнете.

— Ето го паспорта ми, майн хер — Борн го отвори на последната страница и посочи мястото в подвързията. — А ето тук вие поставихте електронно проследяващо устройство.

— Какво е това обвинение? Нямате доказателство…

Борн извади счупения бръмбар.

— Не вярвам, че сте тук по служебна работа. Мисля, че който ви е заповядал да ми прикачите това, сега ви плаща да проверявате паспортите. — Борн хвана служителя за лакътя. — Да отидем до началника на имигрантската служба и да го питаме дали ви е пратил тук.

Служителят се дръпна и застана неподвижно.

— Никъде няма да ходя с вас. Имам да върша работа.

— Аз също.

Щом Борн го завлече надолу по подвижната стълба, служителят понечи да извади оръжието си.

Борн заби пръсти в нервния възел точно над лакътя му.

— Извадете го, ако трябва — каза Борн, — но бъдете готов за последствията.

Хладната отчужденост на служителя отстъпи пред стаения страх. Кръглото му лице беше пребледняло и мокро от пот.

— Какво искате от мен? — каза той, докато вървяха по пистата.

— Заведи ме при истинския си работодател.

Служителят пробва с последна, безсмислено храбра реакция.

— Всъщност не мислите, че той е тук, нали?

— В интерес на истината, не бях сигурен, докато не каза това. Сега знам, че е тук — Борн разтърси служителя. — Заведи ме веднага при него.

Победен, служителят мрачно кимна. Без съмнение обмисляше своето най-близко бъдеще. С ускорена крачка той поведе Борн покрай самолета. В този момент камионът на „Некст Джен“ изръмжа със запален двигател и тръгна да се отдалечава от самолета, обратно в посоката, от която беше дошъл. Тогава Борн видя черния мерцедес и една полицейска кола зад него.

— Откъде дойде тази полицейска кола? — Служителят се изтръгна от Борн и хукна да бяга към паркиралите коли.

Борн, който видя, че вратите откъм шофьора и на двата автомобила зеят отворени, се втурна по петите на служителя. В полицейската кола нямаше никой, а в мерцедеса видяха падналия шофьор, който беше избутан към съседната седалка.

Борн отвори задната врата и видя, че горната част от главата на Икупов е отнесена. Върху облегалката на предната седалка беше паднал още един мъж. Борн предпазливо го повдигна и позна Доминик Спектър — или Ашер Север — и всичко му стана ясно. Под прикритието на публичната вражда двамата мъже бяха тайни съюзници. Това отговаряше на много въпроси, от които немаловажен беше защо всички, с които Борн беше говорил за Черния легион, имаха различно мнение кой е негов член и кой не е.

Север изглеждаше дребен и крехък, по-стар от годините си. Беше прострелян в гърдите с калибър 22. Борн премери пулса му и прослуша дишането. Север още беше жив.

— Ще извикам линейка — каза служителят.

— Направи каквото трябва — каза Борн, докато подхващаше Север. — Аз взимам този с мен.

Той остави имиграционния служител да се оправя с кашата, прекоси пистата и се качи по подвижната стълба.

— Да се махаме оттук — каза той, докато слагаше Север да легне върху три седалки.

— Какво е станало? — попита Мойра задъхана. — Жив ли е, или умрял?

Борн коленичи до стария си ментор. Той разкопча ризата му и каза на Мойра:

— Още диша. Трябва да излитаме, може ли? Трябва да се махнем оттук веднага.

Мойра кимна. Тя тръгна по пътеката и заговори един от обслужващите полета, който хукна за комплекта медицински принадлежности. Вратата към пилотската кабина още беше отворена и тя нареди на капитана и помощник-пилота да вдигнат самолета.

След пет минути подвижната стълба беше махната и 747 се понесе към края на пистата. Миг по-късно контролната кула му разреши излитане. Спирачките бяха освободени, двигателите форсираха и с все по-голяма скорост самолетът профуча по пистата. После се издигна, колесникът се прибра, свалиха задкрилките и той се извиси в небето, изпълнено с пурпур и злато от залязващото слънце.