Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (43)

Четиридесет и първа глава

Лутър Лавал седеше на тръни и чакаше обаждането от шефа на своя екип в Мюнхен. Беше се настанил на обичайния си стол с лице към прозореца, който гледаше навън към хълмистите поляни вляво от широката, покрита с чакъл алея. Тя се виеше през шпалира от брястове и дъбове. След като на думи я постави на мястото й, щом се върна от своя кабинет, Лавал съумя да отхвърли исканията на Сорая Мур. Прогони и Уилърд, който след втория път се беше отказал да го пита иска ли втори скоч. Не искаше питие, нито искаше да чува и дума от тази Мур. Единственото му желание беше мобилният му телефон да звънне и шефът на екипа да му каже, че Джейсън Борн е заловен. Само това искаше за днес. Не смяташе, че е чак толкова много.

Въпреки това, в интерес на истината, нервите му бяха опънати по-здраво и от изтеглена тетива. Идеше му да крещи, да удари някого. Едва не налетя на Уилърд като снаряд, когато стюардът го приближи последния път — беше толкова сервилен. До него Мур седеше, прехвърлила крак връз крак, и пиеше своя проклет цейлонски чай. Как може да е толкова спокойна!

Той се пресегна и изби чашката и чинийката от ръцете й. Те изхвърчаха и паднаха върху дебелия килим, но не се счупиха. Лавал скочи и злобно започна да тъпче порцелана с подметки, докато не го натроши на сол. Като знаеше, че Сорая се е вторачила в него, той се сопна:

— Какво? Какво гледаш?

Мобилният му телефон забръмча и той го грабна от масата. Сърцето му подскочи, по лицето му разцъфна триумфална усмивка. Но беше охранител от главния вход, а не шефът на екипа в Мюнхен.

— Сър, съжалявам, че ви безпокоя — каза охранителят. — Но директорката на ЦРУ е тук.

— Какво? — направо изкрещя в отговор Лавал. Заля го горчиво разочарование. — Дръжте я далеч, по дяволите!

— Опасявам се, че това е невъзможно, сър.

— Разбира се, че е възможно — Той отиде до прозореца. — Това е заповед!

— Води федерални съдии — додаде охранителят. — Вече са на път за централната сграда.

Вярно беше, Лавал виждаше как конвоят напредва по алеята. Изправи се, онемял от объркване и гняв. Как смееше директорката на ЦРУ да нахлува в личното му убежище! Щеше да я вкара в затвора за това безчинство!

Той се сепна, усетил, че някой стои до него. Беше Сорая Мур. Широките й устни се закривиха в загадъчна усмивка.

После се обърна към него и каза:

— Наистина вярвам, че това е краят.

 

 

Тълпата около Борн и Мойра се сгъстяваше. Спокойната преди минути демонстрация сега се беше превърнала в меле от хора. Той чуваше викове и крясъци, сипеха се ругатни, а после се надигна и познатият усилващ се и затихващ вой на полицейските сирени, които приближаваха от различни посоки. Борн беше съвсем сигурен, че ударният отряд на АНС няма желание да влиза в конфликт с мюнхенската полиция, следователно агентите вече нямаха много време. Противникът близо до него също чу сирените и с осакатените си от бухалката ръце сграбчи Мойра за гърлото.

— Пусни бухалката и ела с мен, Борн — каза той, като надвикваше усилващата се вълна от викове и крясъци. — Иначе ще й счупя врата като вейка.

Борн пусна бухалката, но в този миг Мойра ухапа агента по ръката. Борн заби юмрук в слънчевия му сплит и като го хвана за китката, изви ръката му под ъгъл. После със светкавичен удар му счупи лакътя. Онзи изпъшка и се свлече на колене.

Борн извади документите и слушалката му и метна портфейла към Мойра, докато нагласяваше електронната слушалка в ухото си.

— Име — каза той.

Мойра вече беше отворила портфейла.

— Уилям К. Зондърс.

— Тук Зондърс — включи се в безжичната мрежа Борн. — Борн и момичето се измъкват. Насочват се на север-северозапад покрай пагодата.

После я хвана за ръката.

— Да го ухапеш по ръката — каза той, щом прескочиха падналия агент. — Това беше доста професионален ход.

Тя се засмя.

— Номерът мина, нали?

Проправиха си път през тълпата в южна посока. Зад тях агентите на АНС се мъчеха да пробият в противоположната. Отпред по алеята препускаше корпус униформени полицаи, оборудвани за борба с безредици, със заредени автомати. Минаха край Борн и Мойра, без да ги погледнат.

Мойра погледна часовника си.

— Да побързаме към колата ми. Имаме да хващаме самолет.

 

 

Кендъл така и не се появи пак, не дойде и никой друг да го разпитва. Всъщност храната му идваше регулярно, подносите бяха пълни с истинско ядене, което си беше благословия, защото не смяташе, че някога пак ще може да преглътне овесена каша.

Периодите, в които сваляха черната качулка, му изглеждаха все по-продължителни, но представата му за време беше разбита, затова всъщност не знаеше дали това е истина или не. Във всеки случай използваше тези периоди, за да се движи, да прави коремни преси, лицеви опори и клякания — опитваше се всячески да облекчи ужасната болка в ръцете, раменете и врата, които го пронизваха до мозъка на костите.

Не се предавай. Това послание със същия успех можеше да се тълкува и като Ти не си сам или Вярвай. Когато го получи, разбра, че Сорая не го е изоставила и че някой вътре в сградата, който има достъп до мазето, е на негова страна. И в този миг откритието го порази, сякаш — ако помнеше вярно наученото от Библията — той беше Павел на път за Дамаск, преобразен от Божията светлина.

Някой е на моя страна — не на страната на стария Тайрон, който блуждаеше из своя квартал и кипеше от гняв и желание за мъст, не онзи Тайрон, измъкнат от канавката, дори не беше Тайрон, който благоговееше пред Сорая. Не, още щом спонтанно помисли Някой е на моя страна, осъзна, че моя страна значи ЦРУ. Не само че завинаги беше напуснал квартала, но и беше излязъл от красивата сянка на Сорая. Сега принадлежеше само на себе си. Беше намерил своето призвание не като пазител на Дерон или като негов последовател, не като благоговеен асистент на Сорая. ЦРУ си беше на мястото — в служба на ефективността. Светът му вече не се определяше от разделението Тайрон от едната страна и Човекът от другата. Той вече не се бореше срещу това, в което се превръщаше.

Вдигна очи. А сега да се маха оттук. Но как? Най-добрият начин беше да опита да намери начин и да се свърже с човека, който му беше изпратил бележката. Той се замисли за момент. Бележката беше скрита в храната му, затова логичният отговор беше да напише своя бележка и някак да я скрие в остатъците от яденето. Разбира се, нямаше как да е сигурен, че този човек ще намери бележката или ще се досети къде да я търси, но това беше единственият му ход и той беше решил да го предприеме.

Тайрон се оглеждаше за нещо, което да използва за писане, когато металният звук на вратата го накара рязко да се изправи. Обърна се към нея, докато се отваряше. Дали Кендъл не се беше върнал за още садистични развлечения? Дали не беше пристигнал истинският мъчител? Боязливо погледна през рамо към резервоара за симулирано удавяне и кръвта му се смръзна. После се обърна и видя, че на прага стои Сорая. Беше ухилена до уши.

— Боже — каза тя. — Радвам се да те видя!

* * *

— Колко ми е приятно, че пак се виждаме — каза Вероника Харт. — Особено при тези обстоятелства.

Лутър Лавал се беше дръпнал от прозореца. Стоеше прав, когато директорката, заобиколена от федерални съдии и цял контингент агенти на ЦРУ, влезе в Библиотеката. Всички останали, които бяха в Библиотеката по същото време, се ококориха, после по повеля на съдиите набързо се оттеглиха. Сега той седеше като глътнал бастун на стола си с лице срещу Харт.

— Как смееш — каза Лавал. — Това нетърпимо поведение няма да се размине без наказание. Още щом информирам министър Холидей за твоето престъпно неспазване на протокола…

Харт разпери като ветрило снимките от затворническите килии в мазето.

— Прав си, господин Лавал, това нетърпимо поведение няма да остане без наказание, но смятам, че тъкмо министърът на отбраната Холидей ще те подведе под отговорност, за да те накаже за престъпните ти обноски.

— Това, което правя, е в защита на страната ми — високомерно каза Лавал. — Когато една страна е във война, трябва да се вземат изключителни мерки, за да се охраняват границите й. Точно теб и хората като теб с вашите малодушни левичарски пристрастия трябва да обвинят, а не мен. — Беше посинял от гняв, а бузите му пламтяха. — Аз съм патриотът тук, а ти… ти само пречиш. Тази страна ще се пропука и ще рухне, ако оставим хора като теб да я управляват. Аз съм единственото спасение на Америка.

— Седни — каза Харт тихо, но твърдо, — преди някой от моите „левичари“ да те събори.

Лавал свирепо я изгледа за момент, после бавно потъна в стола си.

— Хубаво е да си живееш в свой собствен свят, където ти определяш правилата и пет пари не даваш за реалността.

— Не съжалявам за това, което съм направил. Ако си очаквала да се разкайвам, горчиво си се излъгала.

— Честно казано — отвърна Харт, — не очаквам нищо от теб, докато не те подложат на симулирано удавяне. — Тя изчака, докато всичката кръв се отдръпна от лицето му, после добави: — Това би било решение — твоето решение, — но не и моето. — Тя пъхна снимките обратно в плика.

— Кой ги е виждал? — попита Лавал.

Директорката видя как Лавал трепна, когато тя каза:

— Всички, които трябва.

— Добре тогава. — Той беше непобеден, непокаял се. — Всичко свърши.

Харт погледна покрай него към входа на Библиотеката.

— Не съвсем. — Тя кимна. — Ето, идват Сорая и Тайрон.

 

 

Семьон Икупов седна на площадката на сграда, недалеч от мястото на престрелката. Палтото му скриваше кръвта, която изтичаше под него, така че не привличаше множеството, а само любопитния поглед на един–двама забързани минувачи. Чувстваше се замаян и му се гадеше, несъмнено заради шока и загубата на кръв, което значеше, че не мисли ясно. Огледа се наоколо със силно зачервени очи. Къде е колата, която го доведе? Трябваше да се махне оттук, преди Аркадин да се появи от сградата и да го забележи. Беше хванал тигър от джунглата и се беше опитал да го опитоми — грандиозна грешка, откъдето и да го погледнеш. Колко опити са правени преди и винаги се е получавал същият резултат. Тигрите не ставаха за опитомяване, Аркадин също. Той си беше такъв и никога нямаше да се промени — машина за убиване с почти свръхестествени способности. Икупов беше разпознал таланта му и алчно се беше опитал да го впрегне за собствени нужди. Сега тигърът се беше обърнал срещу него. Икупов имаше предчувствие, че ще умре в Мюнхен, а сега знаеше защо, знаеше и как.

Като погледна назад към жилищната сграда на Егон Кирш усети внезапен пристъп на страх, сякаш смъртта всеки момент щеше да се появи оттам и да го издебне на улицата. Икупов опита да се вземе в ръце, опита да се изправи на крака, но го порази ужасна болка, коленете му се огънаха и той пак рухна на студения камък.

Минаха още хора, вече съвсем не му обръщаха внимание. Минаваха коли. Небето се схлупи, денят помръкна, сякаш покрит със саван. Внезапен порив на вятъра докара дъжд, режещ като лед. Той сгуши глава между раменете си и силно затрепери.

И тогава чу да го викат по име и като обърна глава, видя кошмарната фигура на Леонид Данилович Аркадин да слиза по стълбите от сградата на Кирш. Сега Икупов имаше още по-силен подтик и пак се опита да стане. Изстена, щом успя да се задържи на крака, но несигурно се олюля, щом Аркадин хукна към него.

В същия момент на тротоара спря черен мерцедес. Шофьорът бързо излезе и като хвана Икупов, почти го понесе над плочките. Икупов се бореше, но напразно. Беше слаб, изгубил беше кръв и всеки миг ставаше все по-уязвим. Шофьорът отвори задната врата и го натика на задната седалка. Извади пистолет ХК 1911, калибър 45, и с него предупреди Аркадин да стои настрана, после заднишком заобиколи до предницата на мерцедеса, пъхна се зад волана и потегли.

Свлечен в единия ъгъл на задната седалка, Икупов издаваше ритмични болезнени стенания — като пухтене на парен локомотив. Беше наясно с лекото друсане от сътресенията, докато колата ускоряваше по мюнхенските улици. По-бавно осъзна друго, че не беше сам на задната седалка. Той примигна с усилие, като се опитваше да проясни зрението си.

— Здравей, Семьон — каза познат глас.

И тогава зрението на Икупов се проясни.

— Ти!

— Отдавна не сме се виждали, нали? — каза Доминик Спектър.

 

 

— Емпайър Стейт Билдинг — каза Мойра, докато изучаваше плановете, които Борн беше успял да измъкне от апартамента на Кирш. — Не мога да повярвам, че съм сгрешила.

Бяха паркирали на една отбивка отстрани на аутобана по посока към летището.

— Какво имаш предвид, че си сгрешила? — попита Борн.

Тя му каза как Артур Хойзер, програмистът, нает от фабрика „Калер“, й беше признал за пробива в софтуера на терминала за природен газ.

Борн се замисли за момент.

— Ако някой терорист използва този дефект, за да установи контрол върху софтуера, какво може да направи?

— Танкерът е толкова голям, а терминалът е толкова сложен, че откарването на док се управлява електронно.

— Чрез софтуерната програма.

Мойра кимна.

— Значи може да накара танкера да се удари в терминала. — Той се обърна към нея. — Това ще освободи ли цистерните с втечнен газ?

— Да, много вероятно.

Борн трескаво мислеше.

— Все пак терористът трябва да знае за дефекта, как да го използва и как да преконфигурира софтуера.

— Звучи по-просто, отколкото да се опитват да взривят сграда от първостепенно значение в Манхатън.

Тя беше права, разбира се, и заради въпросите, над които беше размишлявал, той веднага схвана връзката.

Мойра погледна часовника си.

— Джейсън, самолетът на „Некст Джен“ със свързващото звено по разписание трябва да излети след трийсет минути. — Тя включи колата на скорост и излезе на аутобана. — Трябва да вземем решение, преди да стигнем до летището. В Ню Йорк ли отиваме или в Лонг Бийч?

Борн каза:

— Опитвах се да проумея защо и Спектър, и Икупов толкова настървено искаха да си върнат плановете. — Той се взря в чертежите, сякаш искаше да му проговорят. — Проблемът е — бавно и замислено каза той, — че бяха поверени на сина на Спектър, Пьотър, който повече се интересуваше от момичета, дрога и московския нощен живот, отколкото от работата си. В резултат от това мрежата му беше населена с отрепки, наркомани и неудачници.

— Защо, за Бога, Спектър ще поверява толкова важен документ на такава мрежа?

— Точно там е въпросът — отвърна Борн. — Не го е поверил.

Мойра го погледна.

— Какво значи това? Мрежата да не е лъжлива?

— Не, що се отнася до Пьотър — каза Борн. — Но както Спектър е гледал на нея, да, всеки, който е бил част от нея, е можело да се пожертва.

— Значи тогава и плановете са фалшиви.

— Не, аз мисля, че са истински, и на това разчиташе Спектър — продължи Борн. — Но когато обмислиш ситуацията логично и хладнокръвно — а никой не прави това, щом се отнася до заплаха от надвиснала терористична атака, — вероятността бойна група да успее да получи каквото иска от Емпайър Стейт Билдинг, е много малка. — Той сви плановете. — Не, мисля, че това беше добре изпипана схема за дезинформация — да изтичат разговори към „Тифон“, да ме вербуват заради лоялността ми към Спектър. Всичко е било с цел американските сили за безопасност да се мобилизират на погрешното крайбрежие.

— Значи, мислиш, че истинската мишена на Черния легион е терминалът за втечнен природен газ в Лонг Бийч.

— Да — каза Борн. — Така мисля.

 

 

Тайрон стоеше и гледаше надолу към Лавал. Ужасна тишина беше надвиснала над Библиотеката, когато той и Сорая влязоха. Той гледаше как Сорая взима мобилния телефон на Лавал от масата.

— Добре — каза тя със звучна въздишка на облекчение. — Никой не се е обаждал. Джейсън сигурно е в безопасност. — Тя се опита да го набере от своя телефон, но той не отговаряше.

Харт, която беше станала, щом те влязоха, каза:

— Изглеждаш малко изтощен, Тайрон.

— Нищо не би ме излекувало така, както курс в професионалното училище на ЦРУ — отвърна той.

Харт погледна към Сорая, преди да каже:

— Мисля, че си заслужи това право. — Тя се усмихна. — В твоя случай ще забравя обичайното предупреждение за това колко е сурова подготвителната програма и колко много вербувани изпадат още през първите две седмици. Знам, няма какво да се тревожим, че ще изпаднеш.

— Няма, мадам.

— Просто ме наричай директоре, Тайрон. И това си заслужи.

Той кимна, но не можеше да свали очи от Лавал.

Настойчивият му поглед не остана незабелязан. Директорката каза:

— Господин Лавал, мисля, че е справедливо Тайрон да реши съдбата ви.

— Ти си се побъркала. — Лавал изглеждаше вбесен. — Не можеш…

— Напротив — каза Харт. — Мога. — Тя се обърна към Тайрон. — Изцяло зависи от теб, Тайрон. Нека наказанието е според престъплението.

Като изгаряше Лавал с поглед, Тайрон видя това, което винаги беше виждал в очите на белите хора, които се конфронтираха с него: отровна смесица от презрение, отвращение и страх. Някога това щеше да го хвърли в яростно безумие, но това беше заради собственото му невежество. Вероятно това, което виждаше у тях, е било отражение на чувствата върху собственото му лице. Но не и днес и никога вече, защото по време на този арест той най-после разбра на какво се беше опитвал да го научи Дерон: че собственото му невежество е най-големият му враг. Знанието му позволяваше да променя очакванията на другите хора за него, а не да им се противопоставя с нож или пистолет.

Огледа се и видя, че върху лицето на Сорая се чете очакване. Като се обърна към Лавал, каза:

— Мисля, че нещо публично би било подходящо, нещо достатъчно неудобно, че да стигне до министъра на отбраната Холидей.

Вероника Харт не можа да не се разсмее, смя се, докато не й потекоха сълзи, и чу как в ума й се появиха репликите на Гилбърт и Съливан: „Целта си толкова възвишена той навреме ще постигне — нека наказанието е според деянието!“