Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (41)

Тридесет и девета глава

Уилърд, който си почиваше в салона на стюардите в съседство с Библиотеката в тайната квартира на АНС, се наслаждаваше в късната сутрин на чашата си подсладено кафе с мляко и четеше „Вашингтон Поуст“, когато мобилният му телефон забръмча. Беше синът му Орен. Разбира се, всъщност не беше от Орен, но Уилърд единствен знаеше, че е така.

Той остави вестника и изчака, докато снимката се появи на дисплея. На нея имаше двама души, които стояха пред енорийска църква с висока камбанария. Той нямаше представа кои са хората или къде са, но тези неща не бяха от значение. В главата му имаше шест шифъра. Тази снимка му казваше кой от тях да използва. Двете фигури плюс камбанарията означаваха, че трябва да използва шифър три. Ако например двамата мъже бяха пред арка, той щеше да извади едно от две, вместо да ги събира. Имаше и други визуални намеци. Тухлена сграда означаваше да раздели броя на фигурите на две, мост — да умножи по две, и така нататък.

Уилърд изтри снимката от телефона си, после взе третата притурка на „Поуст“ и започна да чете първата статия от страница трета. Като започна от третата дума, той се зае да дешифрира съобщението, което за него беше призив за действие. Докато минаваше през статията и заместваше определени букви с други според предписанието на протокола, той почувства как нещо у него се раздвижи. От три десетилетия беше очите и ушите на Стария в АНС и внезапната му смърт миналата година дълбоко го беше натъжила. После стана свидетел на последния набег на Лутър Лавал срещу ЦРУ и очакваше телефонът му да звънне, но желанието му поредната снимка да изпълни екрана с месеци остана неосъществено без обяснение. Той просто не можеше да разбере защо новата директорка не се възползва от него. Да не би да беше пропаднал между пукнатините? Възможно ли беше Вероника Харт да не знае за неговото съществуване? Определено така изглеждаше, особено след като Лавал хвана в капана Сорая Мур и нейния колега, който още беше затворен в трюма, както Уилърд тайно наричаше арестантските килии в мазето. Беше направил каквото му бе възможно за младия човек на име Тайрон, макар че само Господ знаеше колко малко е това. И все пак Уилърд беше наясно, че дори и най-нищожната надежда — да знаеш, че не си сам — беше достатъчна, за да даде нови сили на едно смело сърце, а Уилърд можеше да преценява човешките характери и знаеше, че Тайрон има смело сърце.

Уилърд винаги беше мечтал да стане актьор — от много години Лорънс Оливие беше негов идол, — но и в най-необузданите си мечти не си беше представял, че актьорската му кариера ще бъде на политическата сцена. Първата му изява бе с колежанската трупа — игра Хенри Пети, един от великите трагични политици на Шекспир. Както му каза Стария, когато дойде зад кулисите, за да поздрави Уилърд, предателството на Хенри към Фалстаф е по-скоро политическо, отколкото лично, и завършва с успех. „Какво ще кажеш да правиш това в реалния живот?“, попита го Стария. Беше дошъл в колежа на Уилърд, за да вербува за ЦРУ. Каза, че често открива хората си на най-невероятните места.

Завършил дешифрирането, Уилърд имаше своите незабавни инструкции и благодари на всевишния, че не са го изхвърлили заедно с боклука на Стария. Чувстваше се като стария си приятел Хенри Пети, макар да бяха минали повече от тридесет години, откакто за последно стъпи на театрална сцена. За пореден път го викаха да изиграе коронната си роля, която носеше такава лекота, сякаш беше негова втора кожа.

Той сгъна вестника и го сложи под мишница, взе телефона си и излезе от помещението. Оставаха му още двайсет минути почивка — повече от достатъчно време, за да направи каквото се искаше от него. Бяха му наредили да намери дигиталния фотоапарат, намерен у Тайрон, когато го хванаха. Като пъхна глава в Библиотеката, Уилърд остана доволен, че Лавал още седи на обичайното си място срещу Сорая Мур, и тръгна по коридора.

Макар че Стария го беше вербувал, обучи го Алекс Конклин. Стария му беше казал, че Конклин е най-добрият в професията си, а именно да подготвя агенти за полеви акции. Не му отне много време, за да разбере, че макар Конклин да беше известен в ЦРУ като обучаващ агенти за мокри поръчки, той беше и специалист в подготовката на спящи агенти. Уилърд прекара почти година с Конклин и макар никога да не ходеше в централата на ЦРУ, той беше част от „Тредстоун“ — проектът на Конклин. Проектът беше толкова секретен, че дори повечето служители на ЦРУ не знаеха за съществуването му. Беше от първостепенна важност да не бъде явно свързан с ЦРУ. Тъй като ролята, която Стария му беше определил, беше в АНС, проверката на неговото обкръжение трябваше да може да издържи и най-сериозните подозрения.

Всичко това мина през ума на Уилърд, докато крачеше по фоайетата и коридорите в тайната квартира на АНС. Подминаваше агент след агент и знаеше, че е вършил перфектно работата си. Той беше задължителният никой, човекът, който винаги присъстваше и когото никой не забелязваше.

Уилърд знаеше къде е фотоапаратът на Тайрон, защото беше там, когато Лавал и Кендъл говориха къде да го съхраняват, но дори и да не беше присъствал, подозираше къде го е скрил Лавал. Например знаеше, че няма да позволят да бъде изнесен от тайната квартира дори и лично от Лавал, освен ако компроматните снимки, които Тайрон беше заснел в арестантските килии и резервоарите за симулирано удавяне, не се пренесяха на вътрешен компютърен сървър или не се изтриеха от картата на фотоапарата. Всъщност имаше вероятност снимките да са изтрити, но той се съмняваше. През краткия период от време, откакто фотоапаратът беше в ръцете на АНС, Кендъл вече не работеше там, а Лавал беше обсебен от желанието си да застави Сорая Мур да му предаде Джейсън Борн.

Уилърд знаеше всичко за Борн. Беше чел документацията на „Тифон“, дори и онези папки, които вече не съществуваха, защото бяха накъсани и после изгорени, когато информацията, съдържаща се в тях, беше станала прекалено опасна за Конклин, а и за ЦРУ. Знаеше, че там има много повече за „Тредстоун“, отколкото дори Стария знаеше. Това бе дело на Конклин. Той беше човек, за когото думата секретност беше Свещеният граал. Какъв беше крайният му план за „Тредстоун“, никой не знаеше.

Като пъхна своя секретен ключ във вратата на кабинета на Лавал, той набра верния електронен код. Уилърд знаеше кодовете на всички. Вратата се отвори и той се вмъкна вътре, като затвори и заключи след себе си.

Отиде до бюрото на Лавал и отвори чекмеджетата едно по едно, като проверяваше за фалшиви гърбове и дъна. Не откри нищо и премина към библиотеката, бюфета с наредените папки и бутилките алкохол до тях. Повдигна репродукциите от стените, като търсеше зад тях тайник, но нямаше нищо.

Той седна на ръба на бюрото, огледа стаята, като несъзнателно клатеше крака си напред-назад и се опитваше да познае къде е скрил фотоапарата Лавал. Изведнъж се вслуша в звука, който токът на обувката му произвеждаше върху гърба на бюрото. Подскочи, заобиколи, пропълзя в отвора за краката и похлопа на дъската, докато не чу същия звук. Да, сега беше сигурен: беше кухо.

Като опипа мястото с пръсти, той откри малкото резе, бутна го настрани и отвори вратичката. Ето къде беше фотоапаратът на Тайрон. Тъкмо посягаше към него, когато чу скърцане на метал върху метал.

Лавал беше на вратата.

 

 

— Кажи ми, че ме обичаш, Леонид — усмихна му се Девра, щом той коленичи над нея.

— Какво стана, Девра? Какво стана? — само това можеше да каже.

Накрая се беше измъкнал изпод скулптурата и щеше да хукне след Борн, но чу изстрелите, които идваха от апартамента на Кирш, а после някой се затича. Всекидневната беше оплискана с кръв. Той видя Девра да лежи на пода, а пистолетът още беше в ръката й. Блузата й беше цялата червена.

— Леонид — беше го извикала по име, когато той влезе в ограниченото й зрително поле, — аз те чаках.

Започна да му разказва какво се е случило, но в ъгълчетата на устата й се появиха мехурчета кръв и гласът й страшно почна да клокочи. Аркадин вдигна главата й от пода и я подпря върху бедрата си. Отметна от челото и бузите й сплъстената коса, която остави червени дири като цветове на войната.

Тя се опита да продължи, но спря. Погледът й помътня и той помисли, че я е изгубил. После се проясни, усмивката й се върна и тя каза:

— Обичаш ли ме, Леонид?

Той се надвеси и й прошепна в ухото. Дали каза „Обичам те“? В главата му имаше толкова много шумове, че не можа да чуе думите си. Дали я обичаше и ако беше така, какво значеше това? Дали изобщо имаше значение? Той беше обещал да я защитава и се провали. Взираше се в очите й, в усмивката й, но виждаше само собственото си минало, което пак се надигаше, за да го погълне.

 

 

— Трябват ми повече пари — каза една нощ Елена, докато лежеше сгушена в него.

— За какво? Давам ти достатъчно.

— Мразя това място, като затвор е, момичетата плачат през цялото време, все са пребити, а после изчезват. Преди си намирах приятелки, за да минава времето, за да имам нещо за правене през деня, но сега не си правя труда. Какъв е смисълът? След една седмица ги няма.

Аркадин вече беше наясно с привидно ненаситната нужда на Кузин от още момичета.

— Не виждам как тези неща се връзват с това, че ти трябват повече пари.

— Ако не мога да имам приятелки — отвърна Елена, — искам дрога.

— Казах ти, без дрога — викна Аркадин, докато се дръпваше по-далеч от нея, и седна в леглото.

— Ако ме обичаш, ще ме измъкнеш оттук.

— Да те обичам? — Той се обърна да я погледне. — Кой е казал нещо за обич?

Тя заплака.

— Искам да живея с теб, Леонид. Искам винаги да бъда с теб.

Като усети, че нещо непознато го стяга за гърлото, Аркадин се изправи и се отдръпна.

— Боже — каза той, като събираше дрехите си. — Откъде ти хрумват такива идеи?

Остави я жално да плаче и излезе да достави още момичета. Преди да стигне до входната врата на бордея, го пресрещна Стас Кузин.

— Плачът на Елена безпокои другите момичета — каза той със съскащия си глас. — Лошо е за бизнеса.

— Иска да живее с мен — отвърна Аркадин. — Можеш ли да си представиш?

Кузин се разсмя със звук на нокти, които стържат по черна дъска.

— Чудя се кое е по-лошо — заядливата жена, която иска да знае къде си бил цяла нощ, или ревящите хлапета, които не ти дават да спиш.

И двамата се засмяха на коментара и Аркадин повече не помисли за това. През следващите три дни работиха упорито и методично претърсваха Нижни Тагил за още момичета, с които да презаредят бордея. После спа в продължение на двайсет часа, а накрая отиде право в стаята на Елена. Намери друго момиче, от онези, които наскоро беше отвлякъл от улицата, да спи в леглото на Елена.

— Къде е Елена? — каза той, като отметна завивките.

Тя го погледна и запримигва.

— Коя е Елена? — попита с пресипнал от съня глас.

Аркадин излезе от стаята и нахлу в офиса на Стас Кузин. Мъжагата седеше зад сиво метално бюро и говореше по телефона, но направи знак на Аркадин да седне, докато си довърши разговора. Аркадин предпочете да остане прав, грабна един дървен стол за облегалката и се приведе напред.

Накрая Кузин остави слушалката и каза:

— Какво мога да направя за теб, приятелю?

— Къде е Елена?

— Коя? — Навъсената физиономия на Кузин сключи веждите му и той заприлича на нещо като циклоп. — О, да, ревлата. — Той се усмихна. — Няма начин вече да те безпокои.

— Какво значи това?

— Защо задаваш въпрос, на който вече знаеш отговора? — Телефонът на Кузин звънна и той го вдигна. — Изчакай, по дяволите! — каза той в слушалката. После погледна към партньора си. — Довечера ще идем на вечеря, за да празнуваме твоята свобода, Леонид. Страхотна нощ ще си изкараме, а?

После се върна на телефона.

Аркадин се почувства вкопчен в примката на времето, сякаш сега беше осъден да преживява този момент до края на живота си. Без да промълви и дума, той излезе като автомат от офиса, от бордея, от сградата, на която бяха собственици с Кузин. Без дори да мисли, влезе в колата си и подкара на север, към гората с капещи ели и плачещи хвойни. На небето нямаше слънце, хоризонтът беше очертан от комини. Въздухът беше замъглен от въглеродни и серни частици, със зловеща оранжево-червена отсянка, сякаш всичко беше подпалено.

Аркадин отби от пътя и тръгна пеш по изровения път, като следваше маршрута, по който преди беше минал микробусът. Някъде по пътя усети, че бяга колкото може по-бързо през елхите, а вонята на разложено все повече се усилваше, сякаш нетърпелива да го посрещне.

Той внезапно се озова пред ръба на изкопа. На места бяха изсипани торби с негасена вар, която обаче не можеше да скрие какво има отдолу. Потърси я с очи между труповете и накрая я намери. Елена лежеше на кълбо там, където беше паднала, след като я бяха изритали в трапа. Няколко гигантски плъха си проправяха път към нея.

Аркадин, втренчен в пастта на ада, изскимтя тихо като настъпено пале. Той се свлече от ръба, като не обръщаше внимание на ужасната смрад, и с насълзени очи издърпа тялото горе и я положи върху ложе от кафяви иглички, меки като нея. После се замъкна до колата, отвори багажника и извади лопата.

Погреба я на половин километър от трапа, в малко сечище, което беше усамотено и спокойно. Пренесе я на рамо и щом приключи, вонеше на смърт. В този момент, както клечеше с лице, размазано от струйки пот и кал, имаше чувството, че никога няма да може да изстърже зловонието от себе си. Ако знаеше молитва, би я казал. Но той не беше праведен, беше проклет.

Като бизнесмен трябваше да вземе решение. Аркадин обаче не беше бизнесмен, затова от този ден съдбата му беше решена. Той се върна в Нижни Тагил със своите два заредени пистолета „Стечкин“ и с допълнителни патрони в горните джобове. Щом влезе в бордея, застреля двамата вампири от охраната. Не им даде шанс да си извадят оръжието.

Стас Кузин се появи на прага с пистолет „Коровин ТК“ в ръка.

— Леонид, какво става, мамка му?

Аркадин го простреля по веднъж във всяко коляно. Кузин се свлече с крясъци. Щом се опита да вдигне своя „Коровин“, Аркадин скочи върху китката му. Кузин силно изсумтя. След като онзи не пусна пистолета, Аркадин го изрита в коляното. Последвалият крясък подгони момичетата от стаите им.

— Махайте се — извика им Аркадин, без да отделя поглед от чудовищното лице на Кузин. — Вземете каквито пари намерите и се връщайте при семействата си. Разкажете им за варната яма на север от града.

Той ги чу как се щурат, бърборят една на друга, после всичко утихна.

— Проклет кучи син — изруга Кузин, втренчен в него.

Аркадин се разсмя и го простреля в дясното рамо. После като напъха пистолетите си в кобурите, повлече Кузин по пода. Трябваше да избута един от мъртвите гардове от пътя си, но накрая успя да слезе по стълбите и да мине през входната врата със стенещия Кузин след себе си. На улицата с пронизително стържене спря един от микробусите на Кузин. Аркадин извади пистолетите и ги изпразни в купето. Колата се разклати от сътресението, стъклата се пръснаха, клаксонът засвири, щом мъртвият шофьор падна върху него. Никой не излезе.

Аркадин завлече Кузин до колата си и го стовари на задната седалка. После подкара извън града към гората, отби по изровения черен път. В края на пътя спря и завлече Кузин до ръба на трапа.

— Мамка ти, Аркадин! — изкрещя Кузин.

Аркадин го простреля в лявото рамо, което стана на пихтия. После блъсна Кузин във варната яма. Надникна отгоре. Чудовището беше там, проснат върху труповете.

От устата на Кузин потече кръв.

— Убий ме! — изкрещя той. — Мислиш, че ме е страх от смъртта? Давай, направи го веднага!

— Не аз ще те убия, Стас.

— Убий ме ти казах. Да му се не види, довърши ме сега!

Аркадин махна с ръка към труповете.

— Ще умреш в прегръдките на своите жертви и ще слушаш как проклятията им отекват в ушите ти.

— Ами всичките твои жертви? — изкрещя Кузин, когато Аркадин изчезна от погледа му. — Ще умреш задавен в собствената си кръв!

Аркадин не му обърна внимание. Той вече беше зад волана и излизаше на заден от гората. Заваля дъжд, от бледото небе като куршуми падаха капки с оловен цвят. Тежкото бумтене, идващо откъм запалените леярни, напомняше гръм на оръдия, които оповестяваха началото на война. Тя със сигурност щеше да го унищожи, освен ако не намереше начин да се измъкне от Нижни Тагил, и то не в чувал, пълен с трупове.