Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (40)

Тридесет и осма глава

Вероника Харт гледаше „Дръдж Рипорт“, когато Стю Харт съпроводи генерал Кендъл до кабинета й. Тя седеше пред бюрото си, мониторът беше обърнат към вратата, за да може Кендъл ясно да види снимките с него и жената от „Стъклената пантофка“.

— Това е само един от сайтовете — каза тя, като посочи към трите стола, подредени срещу нея. — Има още толкова много. — Щом гостите й седнаха, тя се обърна към Кендъл. — Какво ще каже семейството ви, генерале? Вашият свещеник и паството? — Изражението й остана неутрално. Тя внимаваше да не допуска злорадство в гласа си. — Ясно ми е, че порядъчен брой от тях не си падат по афроамериканки дори като прислужници и бавачки. Предпочитат източноевропейките — млади руси полякини и рускини. Така ли е?

Кендъл нищо не каза, седеше с изправен гръб като глътнал бастун, ръцете му бяха грижливо прибрани между коленете, сякаш беше пред военен съд.

На Харт й се искаше Сорая да е тук, но тя не се беше върнала от тайната квартира на АНС, а това беше доста обезпокоително. Освен това не отговаряше на обажданията й.

— Предположих, че най-доброто, което той може да направи сега, е да ни помогне да свържем Лавал с плана за кражбата на тайни от ЦРУ — каза Голд.

Сега Харт се усмихна доста мило на Кендъл.

— И какво мислите за това предложение, генерале?

— Да се вербува Родни Фиър беше изцяло моя идея — сковано отвърна Кендъл.

Харт седна по-напред.

— Искате да повярваме, че сте поели по такъв рискован курс, без да уведомите началника си?

— След провала с Бат трябваше да направя нещо, за да докажа, че ме бива. Сметнах, че имам най-добри шансове, като ухажвам Фиър.

— Това доникъде не ни води — каза Харт.

Голд се изправи.

— Съгласен съм. Генералът не се е решил да обърне меча си срещу човека, който го изхвърли в реката. — Той отиде до вратата. — Не съм сигурен как го е пресметнал, но всякакви ги има.

— Това ли е? — Кендъл гледаше право напред. — Приключихте ли с мен?

— Ние приключихме — каза Харт. — Но Роб Бат не е.

Името на Бат накара генерала да реагира.

— Бат? Какво общо има той? Той вече не участва.

— Не мисля така. — Харт се изправи и застана зад стола му. — Бат ви е държал под наблюдение от мига, в който съсипахте живота му. Снимките ви заедно с Фиър на влизане и излизане от фитнес клуба, пред павилиончето за барбекю и в „Стъклената пантофка“ са направени от него.

— Но това не е всичко, което има — Голд вдигна многозначително куфарчето си.

— Тоест — каза Харт — опасявам се, че престоят ви в ЦРУ малко ще се проточи.

— Колко малко?

— Какво ви е грижа? — отвърна Харт. — Вече нямате живот, в който да се върнете.

Кендъл остана с двама въоръжени агенти, а Харт и Голд отидоха в съседната стая, където седеше Родни Фиър, пазен от други двама агенти.

— Генералът все пак забавлява ли се? — попита Фиър, докато сядаха с лице срещу него. — Този ден е черен за него. — Той се изкикоти на собствената си шега, но никой друг не реагира.

— Имаш ли представа колко сериозно е положението ти? — каза Голд.

Фиър се усмихна.

— Всъщност вярвам, че владея положението.

Голд и Харт размениха погледи. Никой от тях не можеше да разбере безгрижното отношение на Фиър.

Голд каза:

— Отиваш в затвора за много дълго време, господин Фиър.

Фиър кръстоса крак връз крак.

— Не мисля.

— Грешиш — отвърна Голд.

— Родни, хванахме те да крадеш тайните на „Тифон“ и да ги предаваш на висш служител от конкурентна разузнавателна служба.

— Моля ви! — каза Фиър. — Абсолютно съм наясно какво направих и че ме хванахте. Само казвам, че това няма никакво значение. — Той продължи да гледа като Чеширския котарак, сякаш държеше роял флаш над карето им аса.

— Обясни поведението си — рязко каза Голд.

— Прецаках се — отвърна Фиър. — Но не съжалявам за това, което направих, а само, че ме хванаха.

— Това отношение със сигурност ще помогне в твоя случай — язвително каза Харт. Беше й дотегнало Лутър Лавал и неговата кохорта да я нагрубяват.

— По характер не съм склонен да се разкайвам, госпожо директор. Но също като вашите улики, моето отношение не е важно. Искам да кажа, ако бях се разкаял като Роб Бат, щеше ли да има някакво значение за вас? — Той поклати глава. — Затова хайде да не се заблуждаваме един друг. Какво съм направил, как се чувствам по въпроса, е минало. Да поговорим за бъдещето.

— Ти нямаш бъдеще — рязко каза Харт.

— Ще видим това. — Фиър продължаваше да я вбесява с досадната си усмивка. — Аз ви предлагам бартер.

Голд не можа да повярва.

— Искаш да сключиш сделка?

— Да го наречем честна размяна — отвърна Фиър. — Вие сваляте всички обвинения срещу мен, давате ми щедро обезщетение и препоръка, за да се вредя в частния сектор.

— Нещо друго? — попита Харт. — Какво ще кажеш за лятна вила в Чесапийк и яхта в комплект с нея?

— Щедро предложение — каза Фиър със съвършено сериозно изражение. — Но аз не съм свиня, госпожо директор.

Голд се изправи.

— Това държание е непоносимо.

Фиър го изгледа.

— Недей да се палиш, господин адвокат. Не си чул моята част от сделката.

— Не ме интересува. — Голд даде знак на двамата агенти. — Отведете го обратно в арестантската килия.

— Ако бях на твое място, нямаше да го направя. — Фиър не оказа съпротива, когато агентите го хванаха и го изправиха на крака. Той се обърна към Харт. — Госпожо директор, питала ли сте се някога защо Лутър Лавал не пробва да налети на ЦРУ, докато Стария още беше жив?

— Не се е налагало, защото знам. Стария беше прекалено влиятелен, имаше прекалено здрави връзки.

— Съвсем вярно, но има и друга, по-специална причина. — Фиър погледна от единия агент към другия.

Харт искаше да му извие врата.

— Пуснете го — каза тя.

Голд пристъпи напред.

— Госпожо директор, горещо ви препоръчвам…

— Няма да навреди, ако изслушаме човека, Стю. — Харт кимна. — Продължавай, Родни. Имаш една минута.

— Истината е, че Лавал няколко пъти се опита да налети на ЦРУ, докато Стария беше на длъжност. Всеки път се проваляше и знаете ли защо? — Фиър погледна от единия към другия, а физиономията на Чеширския котарак пак се върна на лицето му. — Защото от години Стария имаше къртица, дълбоко прикрита в АНС.

Харт се ококори насреща му.

— Какво?

— Това са глупости — каза Голд. — Той ни хвърля прах в очите.

— Добро предположение, господин адвокат, но грешно. Знам коя е къртицата.

— Откъде, за Бога, знаеш това, Родни?

Фиър се разсмя.

— Понякога — не много често, признавам си — има смисъл да си главен писар в ЦРУ.

— Ти едва ли си…

— Точно това съм, госпожо директор. — Моментално го разтърси буреносен облак от дълбоко стаяван гняв. — Нито една пъстра титла не може да прикрие това. — Той махна с ръка и гневната искра бързо се срина на пепел. — Но независимо от всичко, идеята е, че виждам в ЦРУ неща, които никой друг не вижда. Стария имаше резерви за непредвидени ситуации, в случай че го убият, но ти знаеш това по-добре от мен, господин адвокат, нали?

Голд се обърна към Харт.

— Стария остави няколко запечатани плика, адресирани до различни директори, в случай че внезапно умре.

— Един от тези пликове — каза Фиър, — този с посочената самоличност на къртицата в АНС, беше изпратен на Роб Бат, което по онова време беше оправдано, тъй като Бат беше шеф на операциите. Но той никога не стигна до Бат, погрижих се за това.

— Ти… — Харт беше толкова разярена, че едва можеше да говори.

— Можех да кажа, че вече съм подозирал Бат в сътрудничество с АНС — каза Фиър. — Но това би било лъжа.

— Значи го задържа при себе си дори след като ме назначиха.

— Послужи ми за опорна точка, госпожо директор. Проумях, че рано или късно ще ми потрябва билет за освобождаване от затвора.

Тъкмо заради тази негова усмивка Харт изпита желание да го цапардоса по лицето. Тя с мъка се въздържа.

— И междувременно оставяш Лавал да ни тъпче. Заради теб ме изведоха от кабинета ми с белезници, заради теб завещанието на Стария е на косъм да бъде погребано.

— Е, ами, стават такива неща. Какво можеш да направиш.

— Ще ти кажа какво мога да направя — отвърна Харт, като даде знак на агентите, които пак сграбчиха Фиър. — Мога да ти кажа да вървиш по дяволите. Мога да ти кажа, че ще прекараш остатъка от живота си в затвора.

Дори и сега Фиър изглеждаше невъзмутим.

— Казах, че знам коя е къртицата. Още повече — и вярвам, че това особено ще ви заинтригува, — знам къде е позициониран.

Харт беше прекалено вбесена, за да я интересува.

— Махнете го от очите ми.

Докато го водеха към вратата, Фиър каза:

— Той е в тайната квартира на АНС.

Директорката усети как сърцето й силно задумка в гърдите. Проклетата усмивчица на Фиър сега вече беше не само разбираема, но и оправдана.

* * *

След трийсет и три часа и двайсет и шест минути. Зловещите думи на Икупов още свистяха в ушите на Борн, когато долови движение. Двамата с Икупов стояха в антрето, външната врата още беше отворена и за миг върху отсрещната стена в коридора падна сянка. Отвън имаше някой, закрит от полуотворената врата.

Като продължи да говори, Борн хвана Икупов за лакътя и го поведе навътре във всекидневната, по килима, към коридора със спалните и банята. Докато минаваха край един от прозорците, той се строши към тях от силата на човек, който нахлува през него. Борн светкавично се извъртя и насочи пистолета, който беше взел от Икупов, към натрапника.

— Остави долу пистолета — каза женски глас зад него. Той обърна глава и видя, че фигурата в коридора — млада, бледна жена — е прицелила „Лугер“ в главата му.

— Леонид, какво правиш тук? — Икупов изглеждаше вбесен. — Дадох ти изрични заповеди…

— Борн е бил — Аркадин се приближи сред бъркотията от стъкла, нападали по пода. — Борн е убил Миша.

— Вярно ли е? — обърна се Икупов към Борн. — Ти ли уби Михаил Тарканян?

— Той не ми остави друг избор — отвърна Борн.

Насочила своя „Лугер“ право в главата на Борн, Девра каза:

— Пусни пистолета. Повече няма да повтарям.

Икупов посегна към Борн.

— Аз ще го взема.

— Стой на мястото си — нареди Аркадин. Беше прицелил своя „Лугер“ в Икупов.

— Леонид, какво правиш?

Аркадин не му обърна внимание.

— Направи каквото казва дамата, Борн. Пусни пистолета.

Борн направи каквото поискаха. В момента, в който пусна оръжието, Аркадин хвърли своя „Лугер“ настрани и скочи върху Борн. Борн вдигна предната част на ръката си навреме, за да се предпази от коляното на Аркадин, но усети сътресението с цялата му сила върху рамото си. Продължиха да си разменят удари, хитри финтове и защитни блокажи. Всеки ход, който Борн прилагаше, беше посрещан перфектно от Аркадин, и обратно. Когато се взря в очите на руснака, видя своите най-тъмни дела, отразени в него, цялата смърт и унищожение, които беше оставил след себе си. В тези непреклонни очи имаше пустота, по-черна и от беззвездна нощ.

Придвижиха се през всекидневната, докато Борн отстъпваше, и накрая минаха под свода, който разделяше всекидневната от останалия апартамент. В кухнята Аркадин грабна касапски нож и го размаха към Борн. Като се отдръпна от смъртоносната заплаха на екзекутора, Борн се пресегна към една дървена поставка, в която бяха пъхнати няколко ножа за месо. Аркадин стовари касапския нож върху кухненския плот, но пропусна пръстите на Борн с няма и сантиметър. Препречи достъпа до ножовете и размаха сатъра като коса.

Борн беше близо до мивката. Като измъкна една чиния от рафта, я запрати като фризби и принуди Аркадин да се дръпне от пътя й. Щом чинията се разби в стената зад Аркадин, Борн издърпа един нож за месо. Стоманата се сблъска със стомана, докато Борн не опита да намушка с ножа Аркадин. Аркадин стовари секирата точно там, където Борн стискаше ножа, и той по принуда го пусна. Острието издрънча в пода, после Аркадин се хвърли върху Борн и двамата се вкопчиха един в друг.

Борн успя да държи секирата настрани, а и при такова близко разстояние не беше възможно да се размахва напред-назад. Като осъзна, че вече му пречи, Аркадин я пусна.

Цели три дълги минути двамата бяха здраво вкопчени един в друг в смъртоносна хватка. И двамата бяха разкървавени и контузени и никой не успяваше да вземе предимство. Борн никога не се беше сблъсквал с човек с физическите и умствени способности на Аркадин, с толкова достоен съперник. Да се бие с Аркадин беше като да се изправи пред своя огледален образ. Струваше му се, че стои пред пропаст, пълна с безкраен ужас, където ничий живот не можеше да оцелее. Струваше му се, че Аркадин се е пресегнал да го бутне в тази пропаст, сякаш да му покаже опустошението, което се таеше зад неговите собствени очи, зловещия образ на неговото забравено минало, отразено обратно в него.

С неистово усилие Борн се изтръгна от хватката на Аркадин и стовари юмрук в ухото му. Руснакът отскочи назад към някаква колона и Борн се изстреля по коридора. Застигна го познатият звук от плъзгане на затвор и той с цял ръст се хвърли в голямата спалня. Един изстрел точно над главата му направи на трески дървената рамка на вратата.

Изправи се на крака и хукна към килера на Кирш, макар да чу, че Аркадин извика на бледата жена да не стреля. Борн отметна провесените на закачалки дрехи и започна да дращи по преградата от шперплат върху задната стена на килера, за да намери скобите, които Кирш му беше описал в музея. Точно когато чу как Аркадин се втурна в спалнята, той завъртя скобите, отмести преградата и като пропълзя почти превит одве, попадна в свят, изцяло потънал в мрак.

Когато Девра се обърна след опита си да рани Борн, откри, че гледа в дулото на пистолета „Зиг Зауер“, който Икупов беше вдигнал от пода.

— Глупачка — каза Икупов. — Ти и твоят приятел всичко ще прецакате.

— Какво прави Леонид, си е негова лична работа — отвърна тя.

— Така се раждат грешките — каза Икупов. — Леонид няма своя лична работа. Всичко, което представлява, го дължи на мен.

Тя излезе от сенките на коридора и стигна до всекидневната. Пистолетът на бедрото й беше насочен към Икупов.

— Той приключва с теб — каза Девра. — Край на робията му.

Икупов се засмя.

— Така ли ти каза?

— Аз му казах така.

— Значи си по-голяма глупачка, отколкото си мислех.

Обикаляха се един друг, нащрек за най-малкото движение. Въпреки това Девра успя да покаже ледена усмивка.

— Променил се е, откакто напусна Москва. Сега е друг човек.

От гърлото на Икупов излезе презрително сумтене.

— Първото нещо, което трябва да си набиеш в главата, е, че Леонид не е способен на промяна. Знам това по-добре от всеки, защото прекарах много години в опити да го направя по-добър човек. Не успях. Всеки, който се е опитал, се е провалил и знаеш ли защо? Защото Леонид не е цял. Някога в дните и нощите на Нижни Тагил той е бил разкъсан. Всичките хора и коне на царя да дойдат, пак не могат да го съберат наново; парчетата вече не пасват. — Той размаха оръжието. — Махни се сега, махни се, докато можеш, иначе, гарантирам ти, той ще те убие, както уби всички други, опитали да се доближат до него.

— Колко си заблуден! — злобно изрече Девра. — И ти си като всички от твоя вид, покварен от власт. Прекарал си толкова много години отделен от живота на улицата, че си създал своя собствена реалност, която следва само размаха на твоята ръка. — Тя направи крачка към него и това го накара да се напрегне. — Мислиш, че можеш да ме убиеш, преди аз да те убия? Не бих разчитала на това. — Тя тръсна глава. — Както и да е, ти имаш да губиш повече, отколкото имам аз. Когато Леонид ме откри, вече бях наполовина мъртва.

— А, сега разбирам — кимна Икупов. — Спасил те е от теб самата, спасил те е от улицата, така ли?

— Леонид е мой пазител.

— Боже Господи, кой говори за заблуди!

Ледената усмивка на Девра стана по-широка.

— Един от нас фатално греши. Остава да видим кой е той.

 

 

„Стаята е пълна с манекени, беше казал Егон Кирш, когато описваше ателието си на Борн. Закривам светлината с непроницаеми щори, защото тези манекени са мое творение. Изработих ги от нула, така да се каже. Те са моята компания, освен че са мои творби. В този смисъл могат да виждат или ако предпочитате, вярвам, че имат способността да виждат, а кое творение може да погледне създателя си, без да полудее или да ослепее, или и двете?“

С картата на стаята в ума си, Борн пропълзя през студиото, като избягваше манекените, за да не вдига шум или както Кирш би казал, да не смущава процеса на тяхното раждане.

„Мислите, че съм луд, беше казал той на Борн в музея. Не че има значение. За всички хора на изкуството — успели или не! — техните творби са живи. Аз не се различавам. Просто след като години наред се борих да вдъхна живот на абстракциите си, придадох на работите си човешка форма.“

Борн чу звук и за миг застина, после надникна иззад бедрото на един манекен. Очите му се бяха приспособили към извънредния мрак и вече можеше да вижда движение. Аркадин беше намерил преградата и беше влязъл в ателието след него.

Борн смяташе, че тук шансовете му са много по-големи, отколкото в апартамента на Кирш. Знаеше, че разположението и тъмнината ще му помогнат и ако удареше бързо, щеше да има предимството, че вижда там, където Аркадин не може.

С така намислена стратегия той излезе иззад манекена и се запровира към руснака. Ателието беше като минно поле. Между него и Аркадин имаше три манекена, всичките поставени под различен ъгъл и поза; единият седеше и държеше малка картина, сякаш четеше книга, друг стоеше изправен с разкрачени крака в позата на стрелец, третият бягаше, приведен напред, сякаш се беше протегнал да пресече финиша.

Борн заобиколи бегача. Аркадин се беше привел, опрян на бедрата си, и стоеше на едно място, докато очите му привикнат. Същото направи Борн, когато влезе в ателието.

Борн още веднъж се сблъска със зловещия си огледален образ. Не изпитваше нито удоволствие, нито безпокойство.

Като премери крачките, прецени пространството до седящия манекен с картината. С изострено чувство, че времето му изтича, Борн безшумно се изравни със стрелеца. Тъкмо когато се канеше да удари Аркадин, мобилният му телефон забръмча и на екрана засвети номерът на Мойра.

Борн безмълвно изруга и скочи. Аркадин, нащрек за всяко движение, се завъртя към звука и Борн беше посрещнат от масивна стена мускули, зад която се таеше пламтящата сила на убийствена воля. Аркадин се извъртя, Борн се плъзна назад между краката на манекена стрелец. Щом Аркадин се втурна към Борн, налетя право в бедрата на манекена. Отскочи и се метна върху манекена. Острието удари акрилната кожа и се заби в металния лист отдолу. Докато Аркадин се опитваше да издърпа ножа, Борн започна да рита и го улучи отляво по гърдите. Аркадин опита да се изтърколи настрани. Борн стовари рамото си в гърба на стрелеца. Манекенът беше изключително тежък, затова Борн го блъсна с всичка сила и го събори върху Аркадин, който остана заклещен отдолу.

— Твоят приятел не ми остави избор — каза Борн. — Щеше да ме убие, ако не го бях спрял. Беше прекалено далеч, а аз трябваше да метна ножа.

Откъм Аркадин дойде пукащ звук. След миг Борн разбра, че това е смях.

— Обзалагам се, че преди да умре, Миша ти е казал, че си обречен.

Борн се канеше да му отговори, когато видя мътния блясък на „Зиг Зауер Москито“ в ръката на Аркадин. Той се сви точно преди куршумът двайсет и втори калибър да профучи над главата му.

— Бил е прав.

Борн се извърна встрани, като заобикаляше другите манекени и ги използваше за прикритие, докато Аркадин изстреля още три куршума. Преди да успее да се пъхне зад работната маса на Кирш, покрай лявото рамо и ухото на Борн се разхвърча мазилка, дърво и акрил. Зад себе си чуваше сумтенето на Аркадин, примесено със стържене на метал, докато се бореше да излезе изпод падналия стрелец.

От описанието на Кирш Борн знаеше, че входната врата се пада отляво. Стъпи на крака и се спусна край ъгъла, докато Аркадин изстрелваше поредния куршум, който се вряза в ръба и откъсна голямо парче мазилка и дърво. Борн се пресегна към вратата и я отключи, дръпна я и изхвърча в коридора. Отворената врата към апартамента на Кирш висеше отляво.

* * *

— Нищо хубаво няма да направим, ако се стреляме взаимно — каза Икупов. — Нека опитаме да разрешим тази ситуация рационално.

— Това ти е проблемът — отвърна Девра. — Животът не е рационален, той е един шибан хаос. Това е част от твоята заблуда. Властта те кара да мислиш, че можеш да контролираш всичко. Но не можеш, никой не може.

— Вие с Леонид мислите, че знаете какво правите, но грешите. Никой не действа във вакуум. Ако убиете Борн, това ще има ужасни последствия.

— Последствия за теб, а не за нас. Ето това прави властта: мислиш по кратката процедура. Лична изгода, политически облаги, разложение без край.

Точно в този момент и двамата чуха изстрелите, но само Девра знаеше, че идват от пистолета „Москито“ на Аркадин. Тя усети как пръстът на Икупов се стегна върху спусъка на неговия пистолет и леко се наведе, защото знаеше, че ако се появи Борн вместо Аркадин, ще го застреля.

Ситуацията беше максимално напрегната и Икупов беше явно притеснен.

— Девра, моля те да премислиш. Леонид няма представа за цялостната картина. Борн ми трябва жив. Това, което стори с Миша, е много жалко, но личните чувства нямат място в това уравнение. Толкова сериозно планиране, толкова пролята кръв ще отиде на вятъра, ако Леонид убие Борн. Трябва да ме оставиш да го спра. Ще ти дам всичко, всичко, което поискаш.

— Мислиш си, че можеш да ме купиш? Парите не значат нищо за мен. Искам само Леонид — каза Девра точно когато Борн се появи през входната врата.

Девра и Икупов се обърнаха. Тя изпищя, защото знаеше — или предполагаше, — че Аркадин е мъртъв и затова пренасочи лугера от Икупов към Борн.

Борн се скри в коридора и тя изстреля няколко поредни куршума след него, докато отиваше към вратата. Тъй като вниманието й изцяло бе насочено към Борн, тя отмести поглед от Икупов и пропусна критичния момент, в който той завъртя „Зиг Зауера“ към нея.

— Предупредих те — каза той. Куршумът се заби в гърдите й.

Тя падна по гръб.

— Защо не ме послуша? — продължи Икупов и я простреля втори път.

Девра издаде тих звук, докато тялото й се извиваше. Икупов стоеше над нея.

— Как можа да се оставиш да те прелъсти такова чудовище? — каза той.

Девра го гледаше със зачервени очи. Кръвта изтичаше от нея на тласъци.

— Точно това го попитах за теб. — Всяко от накъсаните вдишвания я изпълваше с неописуема болка. — Той не е чудовище, но дори и да е, ти трябва да си много по-лош.

Ръката й потрепна. Заслушан в думите й, Икупов изобщо не забеляза, когато тя стреля. Куршумът от лугера го улучи в дясното рамо. Той се извъртя към стената. Пистолетът изпадна от ръцете му. Като видя, че тя пак се кани да стреля, Икупов се обърна и избяга от апартамента, затича се надолу по стълбите и излезе на улицата.