Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (38)

Тридесет и шеста глава

Питър Маркс, шефът на мисиите, беше в кабинета при Вероника Харт и двамата прехвърляха куп служебни характеристики, когато дойдоха за нея. Лутър Лавал, придружен от двама федерални съдии, профучал покрай охраната на ЦРУ, въоръжен със съдебното разпореждане. Едва бяха успели да предупредят Харт — с телефонно обаждане от първия охранителен пост на долния етаж.

Едва й стигна времето да уведоми Маркс, после да стане и да посрещне лице в лице своите обвинители, когато тримата мъже влязоха в нейния кабинет и й представиха федералната заповед за арест.

— Вероника Роуз Харт — монотонно заговори по-старшият от безличните федерални съдии. — Вие сте поставена под арест за конспирация с лицето Джейсън Борн, отлъчен агент, с намерения, които нарушават устава на Централното управление.

— На какво основание? — попита Харт.

— Фотографии от наблюдение на АНС, според които в двора на „Фриър“ подавате пакет на Джейсън Борн — произнесе съдията със същия зомбиран глас.

Маркс, който също беше станал на крака, каза:

— Това е лудост. Не може наистина да вярвате…

— Млъкнете, господин Маркс — каза Лутър Лавал. — Още една дума и ще ви погна с официално разследване.

Маркс се канеше да отвърне, но пронизващият поглед на директорката го принуди да преглътне думите си. Стисна челюсти, но яростта в очите му не стихна.

Харт заобиколи иззад бюрото и по-младшият съдебен служител закопча с белезници ръцете й зад гърба.

— Това наистина ли е необходимо? — попита Маркс.

Лавал насочи пръст към него, без да продума. Докато извеждаха Харт от кабинета, тя каза:

— Заеми мястото ми, Питър. Сега ти си директорът на ЦРУ.

Лавал се ухили.

— Не за дълго, ако трябва да кажа нещо по въпроса.

След като излязоха, Маркс рухна на стола си. Като разбра, че ръцете му треперят, той ги стисна като при молитва. Сърцето му блъскаше толкова силно, че затрудняваше мислите му. Подскочи, отиде до прозореца зад директорското бюро и остана загледан в нощния Вашингтон. Всички паметници бяха осветени, всички улици и булеварди бяха пълни с коли. Всичко си беше както преди и все пак му изглеждаше непознато. Чувстваше се така, сякаш е попаднал в паралелна вселена. Не му се вярваше, че е станал свидетел на това, което току–що се случи, АНС не можеше да погълне ЦРУ в гигантския си корпус. Но после се обърна и видя, че кабинетът е празен. Обзе го ужас, като си спомни как извеждат арестуваната директорка, закопчана с белезници, коленете му омекнаха, той потърси големия стол зад бюрото и седна на него.

После мисълта къде е и защо седи тук стигна съзнанието му. Вдигна телефона и набра Стю Голд, главният съветник на ЦРУ.

— Стой кротко. Ей сега идвам — каза му Голд с обичайния си невъзмутим глас. Нищо ли не можеше да го извади от равновесие?

После Маркс се обади още на няколко телефона. Нощта щеше да е дълга и мъчителна.

* * *

Родни Фиър изживяваше нощта на живота си. След като придружи Африк до една от стаите в задната част на „Стъклената пантофка“, той изпита чувството, че е на върха. Всъщност, след като беше глътнал хапче виагра, той реши да я помоли за няколко неща, които никога преди не беше опитвал. „Защо пък не, по дяволите?“, каза си той.

Докато се събличаше, мислеше за информацията, която Питър Маркс му беше пратил по вътрешната поща за полевите агенти на „Тифон“. Фиър умишлено беше казал на Маркс да не му я праща по електронен път, защото е прекалено несигурно. Информацията беше сгъната във вътрешния джоб на палтото му, за да я даде на генерал Кендъл, преди да си тръгнат от „Стъклената пантофка“ тази вечер. Можеше да му я предаде още докато вечеряха, но прецени, че един тост с шампанско, след като са изпитали всички наслади, ще е подходящ начин да завършат нощта.

Африк вече беше в леглото, изтегната, изпълнена с копнеж, огромните й очи бяха полупритворени, но тя веднага се хвана на работа, щом Фиър отиде при нея. Той опита да задържи вниманието си върху действията й, но като видя колко всеотдайно участва тялото му в тях, предпочете да се пренесе към нещата, които го правеха истински щастлив — например как надхитри Питър Маркс. Когато израстваше, тъкмо хора като Маркс — а всъщност и Бат — имаха всички предимства пред него, бяха изключителни мозъци, но и с мускули; с други думи — хора, които бяха направили живота му отвратителен. Тъкмо те имаха кръг от надути приятели, получаваха всички страхотни момичета, караха коли, докато той още се возеше на моторче. Той беше задръстеният, дебеланкото, детето, превърнало се в мишена на всичките им шеги, с когото се разпореждаха и отхвърляха, който — независимо от коефициента си на интелигентност — беше с толкова вързан език, че никога не успяваше да се защити.

Беше започнал работа в ЦРУ като канцеларски чиновник и наистина, изкатери се по професионалната стълбица, но не в оперативната работа или в контраразузнаването. Не, той беше шеф на полевата поддръжка, което означаваше, че отговаря за събиране и разпределение на документите, създадени от истинския персонал на ЦРУ, какъвто и той копнееше да бъде. Неговият кабинет беше централното ядро на снабдяването и имаше дни, в които успяваше да убеди себе си, че това е главният нерв на ЦРУ. Но повечето време се виждаше какъвто всъщност беше — човек, който разпределя електронни списъци, данни за формуляри, искания на директорите, разпределителни таблици, разбивки на бюджети, профили за назначение на персонала, товарителници на материални части, същинско свлачище от документи, които фучаха по вътрешната поща на ЦРУ. Монитор на информацията или, с други думи, господар на нищото.

Беше потънал в наслада; топлото, лепкаво триене се разстилаше от слабините към торса и крайниците му. Той затвори очи и въздъхна.

Отначало да бъде незначителна брънка в машината на ЦРУ го устройваше, но докато минаваха годините, докато се изкачваше в йерархията, само Стария виждаше неговите ценни качества, защото тъкмо Стария го повиши на няколко пъти. Но никой друг — във всеки случай никой от другите директори — не му казваше и дума, докато не им потрябваше нещо. Тогава искането долиташе през ЦРУ със скоростта на светлината, колкото бързо можеш да кажеш „Трябва ми за вчера“. Ако им доставеше онова, което искаха за вчера, не чуваше нищо, нямаше дори и кимване за благодарност по коридора, но ако закъснееше дори съвсем малко, без значение каква е причината, щяха да му налетят като кълвачи по дърво, пълно с буболечки. Никога не чуваше края на техния тормоз, докато не получат това, което искат, и после пак наставаше мълчание. Струваше му се тъжна ирония, че дори в ЦРУ — раят на вътрешните хора — той пак беше аутсайдер.

Беше унизително да си един от стереотипните американци, на които често им хвърляха прах в очите. Как се мразеше само, че е живо, дишащо клише. Тъкмо вечерите, прекарани с генерал Кендъл, придаваха на живота му цвят и значение, тайните срещи в сауната на фитнес клуба, вечерите в местни капанчета с барбекю на югоизток, а после възхитителните шоколадови коктейли преди заспиване в „Стъклената пантофка“, където този път беше вътрешен човек, вместо да притиска нос в нечий друг прозорец. Като знаеше, че не може да бъде преобразен, той трябваше да се приготви да потъне в леглото на Африк в „Стъклената пантофка“.

 

 

Генерал Кендъл, който пушеше пура в „дворчето“ — разговорното име на приемната, където момичетата бяха представяни в услуга на клиентите, — се забавляваше извънредно много. Ако изобщо мислеше за шефа си, то беше за инфаркта, който щеше да му докара участието на Кендъл в тази сцена. А що се отнася до семейството му — те бяха най-далечното нещо в мислите му. За разлика от Фиър, който винаги отиваше при едно и също момиче, Кендъл беше мъж с разнообразни вкусове, когато ставаше дума за жените от „Стъклената пантофка“, и защо не? На практика нямаше избор в нито една друга област от живота си. Ако не тук, къде?

Той седеше на пурпурния плюшен диван, с една ръка преметната на облегалката, и през цепките на очите си гледаше флегматичния парад на плътта. Вече беше направил своя избор момичето беше в стаята си и се събличаше, но когато Бев дойде при него и му каза, че вероятно би искал нещо малко по-специално — още едно момиче, за да направят тройка, — той не се поколеба. Тъкмо се канеше да избере, когато я видя. Беше невероятно висока, с кожа като най-тъмния шоколад и красотата й беше толкова царствена, че по тялото му изби пот.

Той улови погледа на Бев и тя се приближи. Бев беше свикнала с неговите желания.

— Искам нея — каза той на Бев, като посочи царствената красавица.

— Опасявам се, че Кики не е свободна — отвърна тя.

Отговорът накара Кендъл да пожелае момичето още повече. Продажна кучка — Бев прекалено добре го познаваше. Той извади петстотиндоларови банкноти.

— А сега? — попита той.

Както се очакваше, Бев прибра парите в джоба си.

— Остави на мен — каза тя.

Генералът я гледаше как си проправя път край момичетата към Кики, някак отделена от останалите. Докато наблюдаваше разговора, сърцето му започна да бие в гърдите като барабан на война. Толкова силно се потеше, че се наложи да избърше дланите си в облегалката на плюшения пурпурен Диван. Ако откажеше, какво щеше да прави? Но тя не отказваше, а гледаше през дворчето към него с усмивка, която повиши температурата му с около два градуса. Боже, той я искаше!

Като в транс той я видя как прекосява стаята и върви към него, бедрата й се полюшваха и тази влудяваща полуусмивка на лицето й. Забеляза, че се изправя с известно усилие. Чувстваше се като седемнайсетгодишен девственик. Кики подаде ръката си и той я пое, ужасен, че ако ръката му е влажна, момичето ще се отврати, но нищо не промени нейната полуусмивка.

Имаше нещо крайно приятно в това да й позволи да го води покрай другите момичета и да се наслаждава на завистливите погледи по лицата им.

— В коя стая си? — промърмори Кики с меден глас.

Кендъл вдишваше нейния пикантен, мускусен аромат и не можа да отрони нито звук. Само махна с ръка и тя отново го поведе, сякаш той беше на каишка, докато не застанаха пред вратата.

— Сигурен ли си, че искаш две момичета тази вечер? — Тя отърка бедрото си в неговото. — Аз съм повече от достатъчна за всеки мъж, с който съм била.

Генералът усети възхитителна тръпка, която пролази надолу по гръбнака и се заби като нагорещена стрела между бедрата му. Той посегна и отвори вратата. Лена се изви на леглото, гола. Чу как вратата зад него се затвори. Без да мисли той се съблече, после излезе от купчината дрехи, хвана Кики за ръката и меко хлътна в леглото. Кендъл застана на колене, тя дръпна ръката си и той падна върху Лена.

Той усети ръцете на Кики върху раменете си и като простена, се изгуби в сочното тяло на Лена. Удоволствието се натрупваше заедно с предвкусването на издълженото, гъвкаво тяло на Кики, притиснато в лъщящия му гръб.

Отне му известно време да разбере, че внезапните ярки светкавици не са резултат от ускореното възпламеняване на нервните окончания зад очите му. Омаян от секса и от желанието, твърде бавно обърна главата си право срещу друг сноп проблясъци. Дори и тогава, с негативните изображения, които танцуваха пред ретините му, неговият замъглен мозък не успя съвсем да осъзнае какво става и тялото му продължи да се движи ритмично над меката плът на Лена.

Когато апаратът пак проблесна, той със закъснение вдигна ръка, за да закрие очите си, и застана очи в очи с грубата реалност. Кики, още облечена, продължи да му прави снимки с Лена.

— Усмихни се, генерале — каза тя с чувствения си, меден глас. — Нищо друго не можеш да направиш.

 

 

— Натрупала съм прекалено много гняв — каза Петра. — Също като някоя от онези изяждащи плътта болести, за които четем.

— Сега Дахау е отровен за теб, както и Мюнхен — отвърна Борн — Трябва да се махнеш.

Тя премина в лявото платно на аутобана и доста ускори. Връщаха се обратно в Мюнхен с колата, която племенникът на Пелц му беше купил, регистрирана на името на племенника. Полицията може би още търсеше и двамата, но единствената им следа беше мюнхенският апартамент на Петра, а никой от тях нямаше намерение да го посещава. Тъй като тя не излезе от колата, Борн сметна, че е относително безопасно за нея да го закара обратно в града.

— Къде ще отида аз? — попита тя.

— Напусни изобщо Германия.

Тя се усмихна горчиво.

— Искаш да кажеш, да подвия опашка и да избягам.

— Защо го виждаш по този начин?

— Защото съм германка; защото тук ми е мястото.

— Мюнхенската полиция те търси — каза той.

— И ако ме намерят, ще си излежа присъдата, че убих твоя приятел. — Тя примигна с фарове на една по-бавна кола да й освободи пътя. — Междувременно имам пари. Мога да живея.

— Но какво ще правиш?

— Ще се погрижа за Виргил. Има нужда от детоксикация, има нужда от приятел. — Като приближиха града, тя се престрои в друго платно, за да може да излезе от магистралата. — Ченгетата няма да ме намерят — каза тя, странно сигурна. — Защото ще го отведа далеч оттук. Аз и Виргил ще бъдем двама бегълци, които наново ще се учат да живеят.

 

 

Егон Кирш живееше в северния район на Швабинг, познат като квартала на младите интелектуалци заради множеството студенти, които заливаха улиците, кафенетата и барове му.

Щом се изравниха с главния площад на Швабинг, Петра отби встрани.

— Когато бях по-млада, се мотаех тук с приятелите си. Всички бяхме активисти тогава, агитирахме за промяна и се чувствахме свързани с това място, защото точно оттук „Freiheitsaktion Bayern“^[1], една от най-известните групи от съпротивата, завзема радио „Мюнхен“ към края на войната. Излъчвали послания към хората да залавят и арестуват всички местни нацистки лидери и да демонстрират отказа си от режима, като размахват бели чаршафи от прозорците си — действие, наказвано със смърт, между другото. И успели да спасят живота на голям брой цивилни, когато нахлула американската армия.

— Най-после откриваме в Мюнхен нещо, с което дори и ти можеш да се гордееш — каза Борн.

— Сигурно — малко тъжно се засмя Петра. — Но само аз от всичките ми приятели останах революционерка. Другите сега са корпоративни функционери на „Hausfraen“^[2]. Водят тъжен, скучен живот. Виждам ги от време на време на отиване и връщане от работа. Вървя до тях, а те дори не вдигат поглед. Накрая всичките ме разочароваха.

Домът на Кирш беше на последния етаж в красива къща с пясъчен цвят на мазилката, сводести прозорци и червени керемиди на покрива. Между два от прозорците имаше ниша с каменна статуя на Дева Мария, прегърнала малкия Исус.

Петра спря до бордюра пред сградата.

— Всичко хубаво, американецо — каза тя, като нарочно използва израза на Виргил Пелц. — Благодаря ти… за всичко.

— Може и да не повярваш, но си помогнахме взаимно — отвърна Борн, докато излизаше от колата. — Дано имаш късмет, Петра.

Когато тя потегли, Борн се обърна, изкачи стъпалата към сградата и набра кода, който Кирш му беше дал, за да отвори входната врата. Вътре беше подредено и безупречно чисто. Дървената ламперия в коридора блестеше, наскоро излъскана с восък. Борн изкачи резбованото дървено стълбище до последния етаж. Като използва ключа на Кирш, той влезе в апартамента. Макар да беше светъл и просторен, с много прозорци, които гледаха към улицата, апартаментът беше потопен в дълбока тишина, сякаш се намираше на морското дъно. Нямаше телевизор, нито компютър. Цяла стена от всекидневната беше запълнена с книги, сред които томове на Ницше, Кант, Декарт, Хайдегер, Лайбниц и Макиавели. Имаше и книги на много от великите математици, биографи, писатели на художествена литература и икономисти. Другите стени бяха покрити с рамкирани и сложени в паспарту рисунки на Кирш. Те бяха толкова детайлни и сложни, че на пръв поглед приличаха на архитектурни планове, но после изведнъж се проясняваха и Борн осъзна, че рисунките са абстракции. Като всички добри творби те сякаш постоянно се движеха от реалност към въображаем, бленуван свят, където всичко беше възможно.

След като набързо огледа всички стаи, той седна на стола зад бюрото на Кирш. Мисли дълго и тягостно за професора. Дали той, Доминик Спектър, беше отмъстителят на Черния легион, както твърдеше, или всъщност беше Ашер Север, водачът на Черния легион? Ако беше Север, значи беше инсценирал нападение срещу себе си — с отработена схема, която струваше живота на много хора. Можеше ли професорът да е виновникът за това безразсъдно деяние? Ако той беше водачът на Черния легион, сигурно. Вторият въпрос, който си задаваше Борн, беше защо професорът би поверил откраднатите планове на изцяло несигурната мрежа на Пьотър, но имаше и друга загадка: ако професорът беше Север, защо с такова нетърпение искаше да вземе плановете? Не трябваше ли вече да ги има? Тези два въпроса за кой ли път се въртяха в ума на Борн, без да получат задоволителен отговор. В ситуацията, в която беше попаднал, нямаше логика, което значеше, че съществена част от картината липсва. И все пак Борн изпитваше досадното подозрение, че също като в рисунките на Егон Кирш му се показват две отделни реалности — само да можеше да отгатне коя е истинската и коя фалшивата.

Накрая той насочи мисълта си към нещо, което го тревожеше още от инцидента в Музея на египетското изкуство. Знаеше, че Франц Йенс беше единственият, който го последва в музея, затова как, за Бога, Аркадин беше разбрал къде е? Аркадин трябва да е бил човекът, застрелял Йенс. Освен това трябва да е получил заповед да убие Егон Кирш, но отново, как е разбрал къде е Кирш?

Отговорите и на двата въпроса здраво бяха свързани с времето и мястото. Никой не го проследи до музея, тогава… По тялото му полазиха студени тръпки и той застина на мястото си. След като физически никой не го проследи, значи трябваше някъде по него да има електронен предавател. Но как е бил поставен? Сигурно някой се беше допрял до Борн на летището. Той стана и бавно се разсъблече. След това провери всяка част от дрехите си, като проверяваше за електронен маркер. Нищо не намери, облече се и пак седна на стола, дълбоко замислен.

С перфектната си визуална памет той преповтори всяка стъпка на пътуването си от Москва до Мюнхен. Когато си спомни граничния служител, осъзна, че паспортът му не е бил у него почти половин минута. Извади го от горния си джоб и прелиствайки го, проверяваше всяка страница и на външен вид, и на допир. От вътрешната страна на задната корица, залепен в подгъва на подвързията, той откри миниатюрния предавател.