Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (36)

Тридесет и четвърта глава

Сорая влезе в „Стъклената пантофка“ след Кики и преди Дерон. Кики се беше обадила предварително и съвсем скоро всички бяха там, а собственикът Дрю Дейвис дойде при тях с клатушкане като Чичо Скруч. Той беше побелял старец с настръхнала коса, сякаш беше шокирана, че го вижда още жив. Имаше изразително лице с дяволит поглед, нос като топче сдъвкана дъвка и широка усмивка, наточена до съвършенство за дебнещите телевизионни репортери и агитираща за местните политици и добрите му дела из по-бедните квартали в града. Но притежаваше сърдечност, която не беше престорена. Когато човек говореше с Дрю, той така го гледаше сякаш слушаше единствено и само него.

Той прегърна Кики, а тя го целуна по двете бузи и го нарече „Папа“. По-късно, след като се представиха един на друг и ги настаниха на предна маса, която Дрю Дейвис беше резервирал за тях, след като им сервираха шампанско и лакомства, Кики обясни какво я свързва с него.

— Когато бях малка, в нашето племе връхлетя толкова тежка суша, че много от по-възрастните и новородените се разболяха и умряха. След известно време при нас пристигна малка група бели хора, за да ни помогне. Казаха ни, че са от организация, която ще ни праща пари всеки месец, тъй като са започнали своя програма за нашето село. Бяха донесли вода, но, разбира се, нямаше достатъчно.

След като си заминаха, помислихме, че няма да изпълнят обещанието си, и се отчаяхме, но те удържаха на думата си и водата пристигна. После дойдоха дъждовете и ние вече нямахме нужда от водата им, но те никога не ни изоставиха. Парите им отиваха за лекарства и образование. Всеки месец аз и всички други деца получавахме писма от нашия спонсор — от човека, който пращаше парите.

Когато пораснах достатъчно, започнах да отговарям на писмата на Дрю и ние завързахме кореспонденция. Години по-късно, когато исках да продължа образованието си, той уреди да замина за Кейптаун, за да ходя на училище, после ме спонсорира и ме доведе в Щатите, за да уча в колеж и в университет. Никога не поиска нищо в замяна, освен да се уча добре в училище. Той ми е като втори баща.

Пиеха шампанско и гледаха танца на пилон, който за голяма изненада на Сорая изглеждаше по-изкусен и по-малко вулгарен, отколкото си беше представяла. Но в тази зала имаше толкова много жени, подложили се на хирургическа намеса, и тя не можеше да разбере защо една жена може да иска гърди, които изглеждаха като балони.

Тя продължи да пие шампанско, като се стараеше да отпива на малки глътки. На драго сърце би приела съвета на Кики да забрави проблемите си за два часа, да се отпусне, да се напие и да даде воля на чувствата си. Според нея единственият проблем беше, че това никога няма да се случи. Беше Прекалено сдържана, прекалено затворена в себе си. „Това, което трябва да направя — мрачно си мислеше тя, докато гледаше едно червенокосо момиче, чиито гърди не се подчиняваха на гравитацията и бедра, които изглеждаха отделени от тялото, — е да се отрежа, да си сваля блузата и сама да изиграя някой танц на пилона.“ После се изсмя на абсурдната си мисъл. Никога не е била такъв човек, дори когато вероятно е било подходящо за възрастта. Винаги е била доброто момиче — хладнокръвна, преценяваща до степен на свръх анализ. Тя погледна към Кики, чието великолепно лице беше озарено не само от цветните трептящи светлини, а също и от страстно изживявана радост. Животът на доброто момиче не беше ли лишен от цвят, от вкус? Такива неща се питаше Сорая.

Тази мисъл я потисна още повече, но това беше само за миг, защото малко по-късно вдигна поглед и видя Роб Бат. „Да му се не види!“, каза си тя. Беше я видял, да, и си търсеше най-прекия път да стигне до нея.

Сорая се извини, стана и тръгна към дамската тоалетна. Бат успя да се провре между масите и застана пред нея. Тя се обърна рязко и заобиколи дансинга. Бат се втурна по пътеката на сервитьорите от кухнята и я догони.

— Сорая, трябва да говоря с теб.

Тя го отблъсна, продължи да върви и излезе навън. На паркинга го чу как бяга след нея. Валеше лека суграшица, вятърът беше спрял и заледените капки падаха и се топяха върху раменете и непокритата й глава.

Не знаеше защо беше излязла навън; Кики ги беше докарала от къщата на Дерон и Сорая беше без кола. Може би беше отвратена, че видя човек, на когото е имала доверие и е харесвала, човек, който предаде това доверие. Той беше преминал към тъмната страна, както Сорая тайно наричаше АНС на Лавал, защото тя вече не можеше да произнася думите Агенция за национална сигурност, без стомахът й да се свие АНС стана символ на цялото объркване в Америка през последните няколко години — заграбването на власт, чувството на някои от управляващите, че могат да правят абсолютно всичко, а законите на демокрацията да вървят по дяволите. Според нея всичко се свеждаше до презрението. Тези хора бяха толкова сигурни в правотата си, че чувстваха само презрение и вероятно дори съжаление към онези, които се опитваха да им се противопоставят.

— Сорая, чакай! Спри се!

Бат я беше догонил.

— Махни се — каза тя, без да спре.

— Но аз трябва да говоря с теб.

— Нямаме за какво да говорим.

— Става въпрос за националната сигурност.

Сорая поклати невярващо глава, горчиво се засмя и продължи да върви.

— Слушай, ти си единствената ми надежда. Ти си единственият искрен човек, който да ме изслуша.

Тя се обърна към него.

— Ужасно си нахален, Роб. Връщай се да лижеш ботушите на господаря си.

— Лавал ме отсвири, Сорая, знаеш го. — В погледа му се четеше молба. — Слушай, направих ужасна грешка. Мислех, че това, което правя, ще спаси ЦРУ.

Сорая беше толкова скептично настроена, че едва не се изсмя в лицето му.

— Какво? Нали не очакваш да ти повярвам?

— Аз съм продукт на Стария. Нямах вяра в Харт. Аз…

— Не използвай номера със Стария върху мен. Ако наистина беше негов продукт, никога нямаше да ни предадеш. Щеше да си държиш на работата, да станеш част от решението, а не да влошаваш още повече проблема.

— Не познаваш министър Холидей. Той е като някаква проклета природна стихия. Всмукаха ме в неговата орбита. Сгреших, чуваш ли? Признавам си.

— Няма извинение, че изгуби вярата си.

Бат вдигна ръце с дланите навън.

— Абсолютно си права, но, за Бога, виж ме сега. Наказан съм във всяко едно отношение, нали?

— Не знам, Роб, ти ми кажи.

— Нямам работа и няма перспектива да си намеря друга. Приятелите ми не вдигат, когато им звъня, а когато се срещна с тях на улицата или в ресторант, постъпват като теб, обръщат ми гръб. Жена ми се изнесе и взе децата със себе си. — Той прокара ръка през влажната си коса. — Ад, откакто това се случи, живея в колата си. При мен кашата е пълна, Сорая. Има ли по-лошо наказание?

Дали не беше дефект на характера й това, че в сърцето си изпита състрадание към него? Сорая не знаеше. Но не прояви и намек от съчувствие, просто остана безмълвна и чакаше той да продължи.

— Чуй ме — примоли се той. — Чуй…

— Не искам да чувам.

Когато тя понечи да се обърне, той пъхна дигитален фотоапарат в ръката й.

— Поне прегледай тези снимки.

Сорая се канеше да му върне фотоапарата, после осъзна, че няма какво да губи. Апаратът на Бат беше включен и тя натисна бутона за преглед. Там видя серия снимки на генерал Кендъл.

— Какво е това, по дяволите? — каза тя.

— Ето това правя, откакто ме уволниха — отвърна Бат. — Опитвам се да намеря начин да сразя Лавал. Осъзнах, че той може и да е прекалено костелив орех, за да го строша бързо, но Кендъл е друга работа.

Тя се взря в лицето му — то беше озарено от нещо, което преди не беше виждала.

— Как го проумя?

— Кендъл е неспокоен и озлобен, скърца със зъби под тиранията на Лавал. Иска по-голям дял от екшъна, отколкото и Холидей, и Лавал са склонни да му дадат. Това желание го прави глупав и уязвим.

Тя усети, че е заинтригувана.

— Какво си открил?

— Повече, отколкото предполагах. — Бат кимна към нея. — Давай нататък.

Сорая продължи да преглежда снимките и сърцето й лудо заби в гърдите. Тя се взря по-отблизо.

— Това да не е… мили Боже, това е Родни Фиър!

Бат кимна.

— Двамата с Кендъл се срещнаха във фитнес клуба на Фиър, после отидоха да вечерят и сега са тук.

Тя вдигна поглед към него.

— Двамата са тук, в „Стъклената пантофка“?

— Това са техните коли — посочи Бат. — Вътре има задно помещение. Не знам какво става там, но няма нужда човек да е гениален мислител, за да се досети. Генерал Кендъл е богобоязлив семеен човек, ходи на църква със семейството си и с това на Лавал всяка неделя като по часовник. Той е много деен в църквата.

Сорая видя светлината в края на собствения си тунел. Имаше начин да откачи и себе си, и Тайрон от куката.

— Два заека с едно натискане на фотоапарата — каза тя.

— Да, единственият проблем е как да влезем вътре и да ги щракнем. Става само с покани, проверих.

Върху лицето на Сорая бавно разцъфна усмивка.

— Остави това на мен.

 

 

Изглежда, много дълго време, откакто Кендъл го риташе, докато повърне, нищо не се беше случило. Но все пак Тайрон знаеше, че ходът на времето му се струваше забавен като мъчително влачене. Минутата се състоеше от хиляда секунди, един час имаше десет хиляди минути, а един ден — в един ден просто имаше прекалено много часове, за да ги преброи.

Когато сваляха качулката му, той крачеше напред-назад из тясната стая, като се стараеше да не се приближава до отсрещния край със злокобната вана за симулирано удавяне.

Някъде вътре в себе си знаеше, че е загубил усещане за времето, че това подхлъзване е част от плана да го сломят, да го разприказват и да го променят изцяло. С всяка изминала минута той усещаше как се пързаля надолу по хлъзгавия наклон, толкова стръмен, че каквото и да правеше, не можеше да се задържи. Той пропадаше в мрак, в бездна, което също беше изчислено. Представяше си как някой от подчинените на Кендъл е извел математическа формула за това до каква степен един субект трябва да се срива всеки час от всеки ден, в който се намира в затвора.

Още откакто беше подсказал на Сорая, че може да й бъде полезен, обмисляше как би се държал в най-лошата ситуация. Имаше вариант, който сега му вършеше работа — трябваше да намери място в ума си, където можеше да се оттегля, щом нещата наистина станат непоносими. Място, което беше неприкосновено и на което знаеше, че ще е в безопасност, без значение на какво го подлагат.

Вече имаше такова място. Възползва се от него няколко пъти, когато болката от стоенето на колене със заключени високо зад гърба му ръце ставаше непоносима. Но едно нещо го плашеше: проклетото корито в другия край на стаята. Ако решат да го подложат на симулирано удавяне, с него е свършено. Защото откакто се помнеше, изпитваше ужас от удавяне. Не можеше да плува, дори не можеше да се задържа на повърхността. Всеки път, когато се беше опитвал, се задавяше и трябваше да го вадят от водата като тригодишно дете. Скоро след това се беше отказал, като мислеше, че не е важно. Кога щеше да плава като моряк или пък изобщо да легне на плажа? Никога.

Но сега водата беше дошла при него. Проклетото корито чакаше и се зъбеше като кит, който се кани да го погълне целия. Но той знаеше, че не е Йона. Това гадно нещо нямаше да го изплюе жив.

Той погледна надолу и видя, че ръката му трепери.

Стресна се, щом звукът от отключването на вратата рикошира из тясното пространство. Вътре влезе едно от зомбитата на АНС с мъртвешки очи и мъртвешко дихание. Той остави подноса с храна и излезе, без дори да погледне Тайрон. Всичко това беше част от втория етап на плана да го сломят: да го накарат да мисли, че не съществува.

Той се приближи до подноса. Както винаги храната му се състоеше от студена овесена каша. Това нямаше значение — беше гладен. Вдигна пластмасовата лъжица и хапна малко от кашата. Беше лепкава и абсолютно безвкусна. Едва не му се пригади на втората лъжица, защото дъвчеше нещо друго, а не овесена каша. Като си даваше сметка, че всяко негово движение се наблюдава, той се наведе над храната и изплю хапката. После използва вилицата, за да разгъне някакво сгънато парченце хартия. На него беше написано нещо. Той се наведе още по-ниско, за да различи буквите.

НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ, пишеше там.

Отначало Тайрон не можа да повярва на очите си. После пак го прочете. След третия път той загреба посланието с поредната хапка овесена каша, сдъвка го много бавно и методично и го глътна.

После отиде до тоалетната от неръждаема стомана и седна на ръба й, като се чудеше кой е написал бележката и как би могъл да комуникира с него. Едва малко по-късно Тайрон осъзна, че това кратко съобщение, дошло отвън в неговата малка килия, бе успяло да възстанови равновесието, което беше изгубил. Времето в главата му се разложи на нормални секунди и минути и кръвта отново започна да циркулира във вените му.

* * *

Аркадин позволи на Девра да го издърпа от бара, преди да е успял напълно да го унищожи. Не че го беше грижа за отрепките клиенти, които седяха в мълчаливо вцепенение и гледаха сякаш по телевизията поразиите, които причини. Просто не забравяше ченгетата, които имаха значително присъствие в този долнопробен квартал. Докато седяха в бара, той беше забелязал три полицейски патрулки бавно да минават по улицата.

Караха по огрените от ниското слънце улици. Той чуваше как лаят кучета, как се надигат гласове. Беше благодарен за топлината на бедрото и рамото й, опрени до него. Присъствието й го караше да стъпи на земята, преборваше яростта му и я сваляше до лесно управляемо ниво. Той я притисна по-силно до себе си, а умът му се върна с трескава интензивност към миналото.

 

 

За Аркадин ужасът на ада започна съвсем ненадейно, след като Стас Кузин потвърди, че бизнесът му е свързан с проституция и наркотици. Лесни пари, си беше помислил Аркадин, обзет от измамното чувство за сигурност.

Отначало ролята му беше толкова проста, колкото ясно беше дефинирана: щеше да предоставя място в своите сгради, за да се разширява империята от бордеи на Кузин. Аркадин правеше това с обичайната си изпълнителност. Нямаше нищо по-просто и няколко месеца, докато рублите се трупаха, той се поздравяваше, че е сключил изгодна бизнес сделка. Освен това сдружаването с Кузин му носеше един куп допълнителни преимущества — от безплатни питиета в местните кръчми до безплатни сесии с разширяващия се кръг тийнейджърки на Кузин.

Но тъкмо това — младите проститутки — стана хлъзгавият наклон, по който Аркадин слезе в най-ниското ниво на ада. Когато се държеше настрана от бордеите или правеше своите бегли седмични проверки, за да се увери, че апартаментите не са съсипани, беше лесно да си затваря очите пред онова, което всъщност ставаше. Преди всичко беше прекалено зает си брои парите. Обаче когато се възползваше от някоя безплатна услуга, нямаше как да не забележи колко са малки момичетата, колко много се страхуват, колко са посинени ръцете им, колко празни очите им и най-често от всичко, колко дрогирани бяха повечето от тях. Сякаш бяха тълпа зомбита.

Аркадин можеше да подмине всичко това, без да размишлява, ако не беше започнал да харесва една от тях. Елена беше момиче с плътни устни, кожа, бяла като сняг, и очи които горяха като жарава. Лесно се усмихваше и за разлика от другите момичета нямаше навика да избухва в плач без видима причина. Смееше се на шегите му, лягаше до него след това с лице, заровено в гърдите му. Харесваше му да я усеща в ръцете си. Топлината й проникваше в него като пречистена водка и той постепенно свикна с начина, по който тя намираше точното положение, така че извивките на тялото й прилягаха идеално към неговите. Можеше да заспи в прегръдките й, което за него беше чудо. Не можеше да си спомни кога за последен път беше спал цяла нощ.

Някъде по това време Кузин го извика на среща. Каза, че Аркадин се справя много добре и иска да увеличи партньорския му дял.

— Разбира се, ще искам да играеш по-активна роля — каза Кузин със своя полуразбираем глас. — Бизнесът върви толкова добре, че сега много се нуждая от повече момичета. Ето тук влизаш ти.

Кузин направи Аркадин водач на група за привличане на девойки от Нижни Тагил. Аркадин вършеше това с обичайната си изпълнителност. Посещенията му при Елена бяха пак толкова чести, но не така идилични. Тя започна да се страхува, така му каза, от изчезването на някои момичета. Един ден ги виждала, на другия ден изчезвали, сякаш изобщо не са съществували. Никой не говорел за тях, никой не отговарял на въпросите й, когато питала къде са. Аркадин пренебрегваше страховете й — в края на краищата, момичетата бяха млади, не заминаваха ли постоянно? Но Елена беше сигурна, че изчезването на момичетата нямаше нищо общо с тях самите, а със Стас Кузин. Каквото и да й казваше Аркадин, страховете й не стихнаха, докато не й обеща да я защитава, да напра ви така, че нищо да не й се случи.

След шест месеца Кузин го извика настрана.

— Вършиш страхотна работа. — Комбинацията от кокаин и водка запалваха думите му. — Но аз искам повече.

Бяха в един от бордеите, който според Аркадин изглеждаше странно рядко населен.

— Къде са момичетата? — попита той.

Кузин махна с ръка.

— Няма ги, избягаха, кой, по дяволите, знае къде? Тези кучки слагат малко пари в джоба си и се разбягват като зайци.

Прагматичният Аркадин предложи:

— Ще взема моята група и ще ида да ги намеря.

— Ще си изгубиш времето. — Дребната глава на Кузин се олюля на раменете му. — Просто намери още.

— Почва да става трудно — отбеляза Аркадин. — Някои момичета се страхуват, не искат да идват с нас.

— Въпреки това ги доведи.

Аркадин се навъси.

— Не те разбирам.

— Добре, малоумнико, ще ти обясня. Вземи шибаната си група в микробуса и грабвай кучките от улицата.

— Ти говориш за отвличане.

Кузин се разсмя.

— Дяволите да ме вземат, той схваща!

— Ами ченгетата?

Кузин се разсмя още по-силно.

— Ченгетата са в джоба ми. А дори и да не бяха, мислиш ли, че им плащат, за да работят? Изобщо не им пука.

През следващите три седмици Аркадин и групата му работиха нощна смяна и доставяха момичета за бордея, независимо дали искаха да дойдат или не. Тези момичета бяха враждебни, често войнствено настроени, докато Кузин не ги отведеше в задната стая, където никоя от тях не искаше да се връща втори път. Кузин не закачаше лицата им, понеже щеше да е лошо за бизнеса; удряше ги само по ръцете и краката.

Аркадин наблюдаваше това насилие сякаш от обратната страна на телескоп. Знаеше, че това се случва, но се преструваше, че то няма нищо общо с него. Продължи да брои парите си, които сега се трупаха с по-голяма скорост. Нощем го топлеха парите му и Елена. Всеки път, когато беше с нея проверяваше ръцете и краката й за синини. Когато я накара да обещае, че няма да взима дрога, тя се засмя.

— Леонид Данилович, кой има пари за дрога?

Той се усмихна на тези думи, като знаеше какво има предвид. Всъщност тя имаше повече пари от всички други момичета, взети заедно. Знаеше го, защото той й ги даваше.

— Вземи си нова рокля, нови обувки — казваше й той, но каквато беше пестелива, само се усмихваше и го целуваше по бузата с голяма обич. Той осъзна, че е права с нищо да не привлича вниманието към себе си.

Една нощ, не много дълго след това, Кузин го пресрещна, докато излизаше от стаята на Елена.

— Имам неотложен проблем и се нуждая от помощта ти — каза ненормалникът.

На улицата чакаше голям микробус с работещ двигател. Кузин се качи отзад, след него и Аркадин. Двама от личните вампири на Кузин пазеха две момичета от бордея.

— Опитаха се да избягат — каза Кузин. — Току-що ги хванахме.

— Трябва да им дадем урок — отвърна Аркадин, защото предположи, че това искаше да чуе от него партньорът му.

— Прекалено е късно за това — Кузин даде знак на шофьора и микробусът потегли.

Аркадин се настани на седалката, като се чудеше къде отиват. Мълчеше, защото знаеше, че ако задава въпроси сега, ще изглежда като глупак. Трийсет минути по-късно микробусът забави и отби по непавиран път. Следващите няколко минути подскачаха по изровен черен път, който сигурно беше много тесен, защото клоните постоянно драскаха микробуса отстрани.

Накрая спряха, вратите се отвориха и всички изскочиха. Нощта беше много тъмна, светеха само фаровете на микробуса, но в далечината огънят на леярните беше като кръв в небето или, по-скоро, по дъното на бликащата миазма, произведена от стотиците комини. Никой не виждаше небето в Нижни Тагил и когато валеше сняг, снежинките ставаха сиви, понякога дори черни, докато минаваха през индустриалната мъгла.

Аркадин последва Кузин, а двамата вампири блъскаха момичетата през гъстия храсталак. Смолистият дъх на бор насищаше въздуха толкова силно, че почти потушаваше ужасяващото зловоние от разграждането.

Сто метра по-навътре вампирите дръпнаха момичетата за яките на палтата и ги накараха да спрат. Кузин извади пистолета си и застреля едното момиче в тила. То се строполи по лице в нападалите мъртви листа. Другото момиче изпищя и започна да се мята в хватката на вампира, като отчаяно се мъчеше да избяга.

Тогава Кузин се обърна към Аркадин и сложи пистолета в ръката му.

— Щом натиснеш спусъка — каза той, — ставаме равноправни партньори.

В очите на Кузин имаше нещо, което от това близко разстояние накара Аркадин да потрепери. Стори му се, че те се усмихват, както се усмихва дяволът — без топлина, без човечност, защото удоволствието, което подтикваше усмивката, имаше нечестив и извратен произход. В този момент Аркадин помисли за затворите, които обграждаха Нижни Тагил, защото сега той без никаква сянка от съмнение знаеше, че е заключен в свой собствен затвор, без да има ключ и без да знае как да го използва.

Оръжието — стар „Лугер“ с щампа на нацистка свастика върху него — беше мазно от ръката на Кузин. Аркадин вдигна пистолета до височината на момичешката глава. Момичето скимтеше и плачеше. Аркадин беше правил много неща в краткия си живот, някои от тях непростими, но не беше застрелвал момиче хладнокръвно. Въпреки това сега, за да просперира, за да оцелее в затвора на Нижни Тагил, трябваше да направи точно това.

Беше наясно, че ненаситните очи на Кузин го пронизват червени като леярните на Нижни Тагил, и тогава усети дулото на пистолет в тила си. Знаеше, че шофьорът стои зад него без съмнение по заповед на Кузин.

— Направи го — меко каза Кузин. — Защото така или иначе в следващите десет секунди някой ще стреля със своя пистолет.

Аркадин насочи лугера. Пукотът от изстрела отекваше отново и отново в дълбоката, страшна гора, а момичето се подхлъзна на листата и падна в ямата с приятелката си.