Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (31)

Двадесет и девета глава

Мъжът, който слезе от самолета на мюнхенското летище и послушно мина през митницата и имиграционния контрол с всички други пътници от многото полети, пристигащи горе-долу по същото време, изобщо не приличаше на Семьон Икупов Името му беше Франц Рихтер, според паспорта си беше по народност германец, но под всичкия грим и лицеви протези си беше все същият Семьон Икупов.

Въпреки това Икупов се чувстваше като гол, изложен на любопитните погледи на своите врагове, които знаеше, че са навсякъде. Те го чакаха търпеливо като собствената му смърт. Откакто се беше качил на самолета, го преследваше предчувствието за надвиснала смърт. Не успя да се отърси от него по време на полета, не можеше и сега. Чувстваше се така, сякаш беше дошъл в Мюнхен, за да погледне в очите собствената си смърт.

Неговият шофьор го очакваше до багажното отделение. Тежковъоръжен, мъжът взе от хромираната количка единствената чанта, която Икупов му посочи, и я понесе, докато извеждаше Икупов през тълпящото се множество навън в мъгливата мюнхенска вечер. Не беше толкова мразовито, колкото в Швейцария, но беше по-влажно и студът се просмукваше като предчувствието на Икупов.

Усещаше не толкова страх, колкото тъга. Тъга, че може да не види края на тази битка, че омразният му отмъстител може да победи, че старата злоба няма да се уталожи, а паметта на неговия баща ще остане опетнена и убийството му ще остане неотмъстено.

Беше сигурен, че и двете страни са изтощени. Така си мислеше, докато се настаняваше на задната седалка в гълъбовосивия мерцедес. Решителната схватка беше започнала и той вече усещаше как недалеч го чака пълното поражение. Беше му трудно да признае, че е бил надхитрен във всяка стъпка. Може би не притежаваше достатъчно прозорливост, за да поддържа визията, която баща му имаше за Източното братство. Може би покварата и разпадането на идеалите бяха отишли твърде далеч. Независимо как стояха нещата, Икупов беше отстъпил голяма територия на врага и беше стигнал до мрачното заключение, че има само една възможност да спечели. Неговият шанс се осланяше на Аркадин, плановете за нападението на Черния легион над Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк и на Джейсън Борн. Защото сега разбра, че неговият отмъстител е прекалено силен. Без помощта на американеца Икупов се боеше, че каузата му е изгубена.

Той се загледа през опушеното стъкло към мержелеещия се хоризонт на Мюнхен. Изтръпна, че е пак тук, където започна всичко, където Източното братство беше спасено от съюзническите военни процеси след падането на Третия райх.

По онова време баща му — Фарид Икупов — и Ибрахим Север заедно бяха отговорни за това, което беше останало от Източните легиони. Допреди капитулацията на нацистите Фарид, интелектуалецът, ръководеше разузнавателната мрежа, внедрена в Съветския съюз, докато Ибрахим, воинът, командваше легионите, които се биеха на Източния фронт.

Шест месеца преди капитулацията на райха двамата мъже се бяха срещнали край Берлин. Те виждаха края, макар откачената нацистка йерархия да не го съзнаваше. Затова съставиха план как да осигурят оцеляването на своите хора в следвоенните условия. Първото нещо, което Ибрахим направи, беше да изтегли войниците си на безопасно място. В този критичен момент нацистката бюрократична инфраструктура се унищожаваше от бомбардировките на съюзниците, затова не беше трудно да прехвърли хората си в Белгия, Дания, Гърция и Италия, където щяха да останат незасегнати от ответното насилие на първата вълна нахлуващи съюзници.

Понеже Фарид и Ибрахим ненавиждаха Сталин, понеже бяха свидетели на зверства в огромен мащаб, разпоредени от него, те бяха в уникалната позиция да разбират страха на съюзниците от комунизма. Фарид привеждаше убедителни доводи, че войниците няма да са от полза на съюзниците, но разузнавателната мрежа, която вече беше разпростряна из Съветския съюз, ще е безценна. Той прекрасно разбираше колко противоположни са комунизмът и капитализмът, че американците и Съветският съюз са съюзници само по необходимост. Смяташе за неизбежно превръщането на неудобните съюзници в непримирими врагове.

Ибрахим нямаше друг избор, освен да се съгласи с тезата на своя приятел, и наистина накрая така се оказа. На всяка крачка Фарид и Ибрахим блестящо надхитряваха следвоенните германски агенции, които искаха да задържат контрола над техните хора. В резултат на това Източните легиони не само оцеляха, но всъщност процъфтяваха в следвоенна Германия.

Фарид обаче доста бързо разкри тенденция на насилие, която го направи подозрителен. Германските държавни служители, които не бяха съгласни с неговите красноречиви аргументи за продължителен контрол, бяха заменени с такива, които се съгласяваха. Това беше много странно, но после той откри, че тези първоначални служители вече не съществуваха. Всички до един бяха изчезнали и никой повече не ги беше видял и не беше чул за тях.

Загриженият Фарид прескочи болнавата германска бюрокрация и отиде направо при американците, но не беше подготвен, че техният отговор ще е едно голямо свиване на рамене. Изглежда, никой ни най-малко не се тревожеше за изчезналите германци. Американците бяха прекалено заети да отстояват своето парче от Берлин, за да се безпокоят.

Горе-долу по това време Ибрахим отиде при него с идеята да преместят щаба на Източните легиони в Мюнхен, по-встрани от засилващия се антагонизъм между американците и Съветския съюз. Отблъснат от безразличието на американците, Фарид с готовност се съгласи.

Откриха, че следвоенният Мюнхен представлява развалина от бомбардировките и гъмжи от мюсюлмани емигранти. Ибрахим не си губи времето и привлече тези хора към организацията, която по онова време вече беше сменила името си на Източното братство. От своя страна Фарид откри, че американската разузнавателна общност в Мюнхен е далеч по-възприемчива към неговите разсъждения. Наистина те отчаяно се нуждаеха от него и мрежата му. Насърчен, той им каза, че ако искат да направят официално споразумение с Източното братство за разузнаване отвъд желязната завеса, трябва да разследват списъка на изчезналите бивши германски служители, които им беше дал.

Отне им три месеца, но на края на този период Фарид беше извикан да се яви пред човек на име Брайън Фолкс, чиято официална титла беше американски аташе по всякакви въпроси. Всъщност той беше шеф на мюнхенския клон на Управлението на стратегическите служби. Този човек получаваше от мрежата на Фарид разузнавателните данни, доставени от вътрешността на Съветския съюз.

Фолкс му каза, че неофициалното разследване, което Фарид го беше помолил да проведе, вече е приключило. Без нито дума повече той му подаде тънка папка и седна без други коментари, докато Фарид четеше. Папката съдържаше снимките на всеки германски служител от списъка, който Фарид беше дал. След всяка снимка имаше страница с подробности около разкритията. Всички бяха мъртви. Застреляни в тила. Фарид изчете целия оскъден материал с нарастващо чувство за безизходица. После вдигна поглед към Фолкс и каза:

— Това ли е? Това ли е всичко, което имате?

Фолкс погледна Фарид иззад очилата си с метални рамки.

— Това е всичко, което се съдържа в доклада — отвърна той. — Но там не са всички разкрития. — Той протегна ръка и си взе папката обратно. После се обърна и постави листовете един по един в машина за унищожаване на документи. Когато приключи, изхвърли празната папка в кошче за боклук, чието съдържание се изгаряше всяка вечер точно в пет часа.

След този важен ритуал той сложи ръце на бюрото и каза на Фарид:

— Откритието, което най-много ще ви заинтересува, е следното: събраните улики убедително показват, че убийствата на тези хора са извършени от Ибрахим Север.

 

 

Тайрон се намести върху голия бетонен под. Подхлъзна се на собствените си телесни течности и едното му коляно поддаде, при което тялото му се наклони болезнено и той извика. Разбира се, никой не дойде да му помогне. Беше сам в килията за разпити в мазето на тайната квартира на АНС дълбоко в провинцията на Вирджиния. Трябваше съвсем буквално да се намести в ума си, трябваше да проследи маршрута, който двамата със Сорая бяха изминали, когато шофираха до тайната квартира. Кога? Преди три дни? Преди десет часа? Какво? Мъченията, на които го бяха подложили, бяха изпили всяко усещане за време. Качулката на главата му заплашваше да заличи представата му за място, затова периодично се налагаше да си казва: „Аз съм в килия за разпити в мазето на тайната квартира на АНС в…“ — и тук изричаше името на последния град, който двамата със Сорая бяха преминали… кога?

Това всъщност беше проблемът. Чувството му за дезориентация беше толкова обсебващо, че на моменти не можеше да различи горе от долу. По-лошо — тези периоди ставаха и по-продължителни, и по-чести.

Болката не беше голям проблем, защото той беше свикнал да го боли, макар и не толкова силно и продължително. Но дезориентацията пъплеше и си проправяше път през мозъка му като хирургически свредел. Изглеждаше, че с всеки промеждутък губеше все повече от себе си, сякаш беше направен от зрънца сол или пясък, които на струйки се ронеха от него. И какво щеше да стане, ако всичките изчезнеха? В какво щеше да се превърне?

Мислеше за Ди Джей Танк и останалите от бившата му група. Мислеше за Дерон, за Кики, но никоя от тези хитрини не помагаше. Изплъзваха се като мъгла и той оставаше в пустотата, в която беше все по-сигурен, че ще потъне. После мислеше за Сорая, извикваше я частица по частица, сякаш беше скулптор, който я извайва от парче глина. И той откри, че докато умът му с обич пресътворява всяка миниатюрна част от нея, той чудодейно остава цялостен.

Докато се бореше да заеме позиция, при която болката да се търпи, чу метално стържене и вдигна глава. Преди да се открои нещо друго, до него стигна ароматът на прясно приготвени яйца с бекон и устата му се напълни със слюнка. Откакто го доведоха тук, не му бяха давали нищо, освен проста овесена каша. И в моменти на противоречие — понякога две яденета едно след друго, за да поддържат пълното му объркване.

Той чу тътрене на кожени подметки — двама мъже — подсказаха му ушите.

После чу гласа на генерал Кендъл повелително да казва:

— Остави храната на масата, Уилърд. Точно там, благодаря ти. Това е всичко.

Един чифт подметки изтрака по пода, последван от звука на затварящата се врата. След това скърцане на стол, който влачеха по бетонния под. Кендъл сядаше, предположи Тайрон.

— Какво имаме тук? — каза Кендъл очевидно на себе си. — А, любимите ми рохки пържени яйца, бекон, овес с масло, горещи крекери и сос. — Задрънчаха прибори. — Обичаш ли овес, Тайрон? Обичаш ли крекери и сос?

Тайрон беше на крачка да избухне.

— Единственото, което обичам повече, е диня, сър.

— Този крекер е невероятно вкусен, Тайрон. — Очевидно говореше, докато дъвчеше. — Ужасно вкусна храна. Искаш ли малко?

Стомахът на Тайрон изкъркори толкова силно, че Кендъл със сигурност го чу.

— Само трябва да ми кажеш всичко, което двамата с Мур бяхте намислили.

— Аз не съм порта — ядно отвърна Тайрон.

— Хм. — Чу се как Кендъл преглъща. — Всички казват така в началото. — Той подъвка още малко. — Ти си знаеш, че това е само началото, нали, Тайрон? Разбира се, че знаеш. Точно както знаеш, че онази Мур няма да те спаси. Ще те остави да съхнеш като парцал, така както аз седя тук и ям най-вкусните крекери, които някога съм пробвал. Знаеш ли защо? Защото Лавал й даде шанс: ти или Джейсън Борн. Знаеш историята й с Джейсън Борн. Тя може и да се кълне, че не го е чукала, ние с теб знаем, че не е така.

— Никога не е спала с него — изстреля Тайрон, преди да успее да се спре.

— Сигурно така ти е казала. — Челюстите на Кендъл продължаваха да жвакат и смилаха на парченца хрупкавия бекон. — Какво очакваше да ти каже?

Кучият му син играеше психологическа игра с него и Тайрон го усещаше. Проблемът беше, че не лъжеше. Тайрон знаеше какви чувства изпитва Сорая към Борн — изписваше се на лицето й всеки път, когато го видеше или чуеше името му. Макар че тя отричаше, въпросът, който Кендъл току-що повдигна, го загриза.

Трудно беше да не завиждаш на Борн за неговата свобода, за енциклопедичните му знания, за приятелството му с Дерон, с когото бяха като равни. Но с всички тези неща Тайрон се справяше по свой си начин. Само с любовта на Сорая към Борн му беше много трудно да живее.

Той чу как столът проскърцва и усети присъствието на Кендъл, който приклякваше до него. Невероятно, помисли си Тайрон, колко много топлина излъчва едно човешко същество.

— Трябва да кажа, Тайрон, че ти наистина понесе мъжки боя — каза Кендъл. — Мисля, че заслужаваш награда за добро държание. Да му се не види, имали сме заподозрени, които след двайсет и четири часа, прекарани тук, са плакали за майките си. Но не и ти. — Бързо изтракаха метални прибори по порцеланова чиния. — Какво ще кажеш за малко яйца и бекон? Човече, тая огромна чиния е пълна с храна, със сигурност не мога да я изям сам. Така че, хайде. Хапни с мен.

Качулката беше вдигната достатъчно високо, за да открие устата му, и Тайрон се почувства раздвоен. Умът го съветваше да откаже предложението, но свирепо свитият му стомах копнееше за истинска храна. Вдишваше великолепния аромат на бекона и яйцата и усети храната топла като целувка върху устните си.

— Хей, човече, какво чакаш?

„По дяволите“, изруга наум Тайрон. Вкусът на храната се взриви в устата му. Искаше му се да вие от удоволствие. Погълна лакомо първите няколко хапки от вилицата, после се насили да дъвче бавно и методично, като извлича и най-финия аромат от пушеното на хикория месо и от разкошния жълтък.

— Вкусно е — каза Кендъл. Явно се беше изправил на крака, защото гласът му идваше над Тайрон: — Много е вкусно нали?

Тайрон понечи да кимне одобрително, когато стомахът му се сгърчи от болка. И миг по-късно пак. Бяха го ритали и преди, така че знаеше какво прави Кендъл. Последва трети ритник. Опита да задържи храната, но неволевата реакция беше започнала. Повърна всичката вкусна храна, която Кендъл му беше дал.

 

 

Мюнхенският куриер е последният в мрежата — каза Девра. — Името му е Егон Кирш, но само това знам. Никога не съм го виждала и не познавам никого, който се е срещал с него. Пьотър направи така, че тази връзка да е напълно засекретена. Доколкото знам, Кирш работеше директно с Пьотър и с никой друг.

— На кого предава своите данни Кирш? — попита Аркадин. — Кой е от другия край на мрежата?

— Нямам представа.

Повярва й.

— Хайнрих и Кирш имаха ли определено място за срещи?

Тя поклати глава.

По време на полета на „Луфтханза“ от Истанбул за Мюнхен той седеше рамо до рамо с нея и се чудеше на себе си какво, по дяволите, прави. Тя му беше дала всичката информация, която той можеше да измъкне от нея. Плановете бяха у него. Намираше се на последния етап от своята мисия. Само оставаше да предаде плановете на Икупов, да намери Кирш и да го убеди да заведе Аркадин до края на мрежата. Детска игра.

Което поставяше въпроса какво да прави с Девра. Вече се беше отказал да я убива, както беше убил Марлийн и толкова други хора. Това беше свършен факт, фиксирано положение, огледано детайлно в ума му, диамант, който само трябваше да се полира, за да заблести. Както седеше в самолета, чу бързия изстрел от пистолета, върху тялото й нападаха листа и я покриха като с одеяло.

Девра, която седеше откъм пътеката, стана и тръгна към тоалетните. Аркадин затвори очи и се пренесе в мрачното зловоние на Нижни Тагил. Видя мъжете с изронени зъби и размазани татуировки, преждевременно състарените жени, прегърбени, лочещи домашна водка от пластмасови бутилки за газирана вода, хлътналите очи на момичетата, лишени от бъдеще. И тогава — масов гроб…

Рязко отвори очи. Беше му трудно да диша. Като се повдигна на крака, той последва Девра. Беше последна от чакащите пътници. Вратата хармоника отдясно се отвори, бързо излезе по-възрастна жена и се промъкна край Девра, после покрай Аркадин. Девра влезе в тоалетната, затвори вратата и я заключи. Знакът ЗАЕТО светна.

Аркадин отиде до вратата и постоя известно време пред нея. После леко почука.

— Един момент — достигна до него гласът й.

Като допря глава на вратата, той каза:

— Девра, аз съм. — И след малко добави: — Отвори вратата.

Миг по-късно вратата се нагъна. Девра застана пред него.

— Искам да вляза — каза той.

Очите им се срещнаха за няколко секунди, докато всеки се опитваше да отгатне намерението на другия.

Тогава тя се облегна на малката мивка, Аркадин пристъпи вътре, с известно затруднение затвори вратата зад себе си и завъртя ключалката.