Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (27)

Двадесет и пета глава

Сорая не знаеше какво е паника, макар да бе израснала с леля, която имаше склонност да изпада в паника. Когато пристъпите връхлитаха леля й, тя казваше, че сякаш някой е сложил найлонова торба на главата й, чувстваше се така, сякаш я задушаваха до смърт. Сорая я гледаше как се свива на някой стол или се сгушва в леглото си и се чудеше как е възможно да изпитва подобно нещо. В къщата им не бяха разрешени никакви найлонови торби. Как можеше човек да чувства, че се задушава, когато нямаше нищо на лицето?

Сега вече разбра.

Когато излезе с колата си извън тайната квартира на АНС без Тайрон и високите подсилени железни врати се затвориха зад нея, ръцете й трепереха върху кормилото, а сърцето й болезнено подскачаше в гърдите. Върху горната й устна, под мишниците и по тила й беше избила пот. А най-лошото бе, че не можеше да си поеме дъх. Умът й се щураше като плъх в клетка. Тя изпъшка, поемайки въздух на пресекулки.

Накратко, чувстваше се така, сякаш я задушаваха до смърт. После стомахът й се разбунтува.

Бързо отби встрани от пътя, излезе и се препъна в дърветата. Падна на ръце и колене и повърна сладкия цейлонски чай.

Джейсън, Тайрон и Вероника Харт сега са изложени на страшна опасност заради прибързаните решения, които беше взела. Разтрепери се при тази мисъл. Едно беше да си шеф на клона в Одеса, съвсем друго да си директор. Може би се беше нагърбила с повече, отколкото можеше да се справи може би нямаше железните нерви, които се изискваха, за да взимаш трудни решения. Къде беше превъзнасяната й самоувереност. Беше останала в килията за разпити на АНС при Тайрон.

Някак успя да стигне до Александрия и там паркира. Седеше приведена в колата, лепкавото й чело беше опряно в кормилото. Опита се да мисли последователно, но мозъкът й сякаш беше зазидан в бетонен блок. Накрая горчиво се разплака.

Трябваше да се обади на Дерон, но мисълта за неговата реакция, когато му съобщи, че е позволила да заловят и измъчват неговото протеже, я парализираше. Жестоко се беше провалила. И нямаше представа как да оправи положението. Възможността, която Лавал й беше дал — Вероника Харт за Тайрон, — беше неприемлива.

След известно време тя се успокои достатъчно, за да излезе от колата. Вървеше като сомнамбул сред множеството хора, неподозиращи за нейната агония. Някак несправедливо й се струваше, че светът продължава да се върти както винаги, напълно безразличен и нехаен.

Тя се пъхна в една малка чайна и докато ровеше в чантата си за мобилния телефон, видя пакета с цигари. Една цигара щеше да успокои нервите й, но да стои навън, на студената улица, докато пуши, щеше да я накара да се чувства съвсем като изгубена душа. Реши да пуши, докато се връща обратно към колата си. Остави телефона си на масата и се вгледа в него, сякаш беше жив. Поръча си чай от лайка, който я успокои достатъчно, че да вземе телефона. Набра номера на Дерон, но щом чу гласа, езикът й залепна за небцето.

Накрая успя да си каже името. Преди Дерон да успее да я как е минала мисията, тя помоли да говори с Кики, приятелката на Дерон. Откъде й хрумна това, нямаше представа. Беше виждала Кики само два пъти. Но Кики беше жена и инстинктивно, с някакво атавистично чувство, Сорая осъзна, че ще е по-лесно да си признае пред нея, отколкото пред Дерон.

Когато Кики се обади, Сорая я попита дали може да дойде до малката чайна в Александрия. Кики попита кога и Сорая отвърна:

— Сега. Моля те.

 

 

— Първото нещо, което трябва да направиш, е да спреш да се самообвиняваш — каза Кики, след като Сорая привърши мъчително подробния си разказ какво се е случило в тайната квартира на АНС. — Точно вината ти те парализира, а повярвай ми, ще ти трябват всички мозъчни клетки до последната, ако ще измъкваме Тайрон от онази дупка.

Сорая вдигна поглед от бледожълтия си чай.

Кики се усмихна и поклати глава. В тази тъмночервена рокля и вдигната къдрава коса, с обиците от ковано злато, които висяха на ушите й, тя изглеждаше по-царствена, по-чуждоземна от всякога. Извисяваше се над всички в чайната поне с петнайсет сантиметра.

— Знам, че трябва да кажа на Дерон — промълви Сорая. — Просто не знам как ще реагира.

— Няма да реагира толкова зле, колкото се опасяваш — отвърна Кики. — В края на краищата Тайрон е възрастен човек.

Знаеше какви са рисковете не по-зле от всеки друг. Той избра да участва, Сорая. Можеше да откаже.

Сорая поклати глава.

— Точно там е работата. Не мисля, че можеше, поне от неговата гледна точка. — Тя разбърка чая си по-скоро за да предотврати това, което трябваше да каже. После вдигна поглед и облиза устни. — Разбираш ли, Тайрон има чувства към мен.

— Нима?

Сорая беше изненадана.

— Ти знаеш?

— Всеки, който го познава, знае, мила. Просто трябва да го погледнеш, когато двамата сте заедно.

Сорая усети как бузите й пламват.

— Мисля, че би направил всичко, за което го помоля, независимо колко е опасно, дори и да не иска.

— Но ти знаеш, че в случая искаше.

„Истина е“, помисли си Сорая. Той беше развълнуван. Нервен, но определено развълнуван. Сорая знаеше, че откакто Дерон го взе под крилото си, Тайрон нямаше търпение да се включи в отбора. Беше умен и Дерон го знаеше. Но нито се интересуваше, нито имаше склонност към онова, което правеше Дерон. После се появи Сорая. Тайрон й беше казал, че тогава я е помислил за билета, с който ще се махне от гетото.

Но тя още имаше буца в гърлото и чувстваше гадене в стомаха. Не можеше да се избави от видението на коленичилия Тайрон, с ръце зад гърба върху плота на масата.

— Изведнъж пребледня — каза Кики. — Добре ли си?

Сорая кимна. Искаше да каже на Кики какво е видяла, но не можеше. Усещаше, че ако заговори за това, то ще се превърне отново в толкова ужасяваща реалност, че пак ще я хвърли в паника.

— Тогава трябва да тръгваме.

Сърцето на Сорая подскочи.

— Няма по-подходящ момент от този — каза тя.

Щом излязоха през вратата, тя извади пакета цигари и ги хвърли в едно кошче наблизо. Вече нямаше нужда от тях.

 

 

Както беше по план, Гала взе Борн с колата на Яков и заедно се върнаха в апартамента на Лорейн. Беше малко след десет сутринта, а срещата с Маслов беше чак към обяд. Боря имаше нужда от душ, бръснене и малко почивка.

Лорейн беше достатъчно мила, за да му предостави всичко необходимо. Даде на Борн комплект хавлии, еднократна самобръсначка и каза, че ще изпере и изсуши дрехите му. Борн се съблече в банята, а после отвори вратата само колкото да подаде мръсните дрехи на Лорейн.

— След като ги сложа в пералнята, двете с Гала ще идем да купим храна. Да ти донесем ли нещо?

Борн й благодари.

— Каквото и да вземете, ще е хубаво.

Той затвори вратата, отиде до душа и пусна най-силната струя. Отвори шкафчето с лекарства, извади спирт за разтриване, лейкопласт и антибиотичен крем. После се върна към тоалетната чиния, спусна седалката и почисти одраната си пета, която изглеждаше зачервена и възпалена. Като изстиска от крема върху марлята, той сложи лейкопласта върху раната и го залепи.

После взе мобилния си телефон от ръба на мивката, където го беше оставил, докато се събличаше, и набра дадения от Борис Карпов номер.

 

 

— Имаш ли нещо против да излезеш без мен? — попита Гала, когато Лорейн посегна да вземе коженото си палто от гардероба в коридора. — Изведнъж се почувствах зле.

Лорейн се върна при нея.

— Какво ти е?

— Не знам. — Гала потъна в белия кожен диван. — Малко съм замаяна.

Лорейн подпря отзад главата й.

— Наведи се. Сложи си главата между коленете.

Гала направи каквото й каза. Лорейн отиде до бюфета, извади бутилка водка и наля малко в стъклена чаша.

— Ето, пийни си. Ще те успокои.

Гала се изправи предпазливо като пияница, който трябва да върви. Взе водката и я изля в гърлото си толкова бързо, че едва не се задави. Огнената течност стигна стомаха й и топлината започна да се разлива по тялото й.

— По-добре ли си? — попита Лорейн.

— Да.

— Хубаво. Ще купя малко горещ борш. Трябва да сложиш в устата си някаква храна. — Тя облече палтото си. — Защо не си полегнеш?

Гала отново направи каквото я посъветва Лорейн, но след като приятелката й излезе, стана. Диванът беше неудобен, а тя имаше нужда да легне в нормално легло. Като се увери, че може да пази равновесие, тръгна по коридора.

Докато минаваше край банята, чу, че някой говореше, но Борн беше вътре сам. Любопитна, тя се приближи, после сложи ухо на вратата. Сега чуваше падащата вода по-ясно, но различаваше и гласа на Борн. Той сигурно говореше по телефона.

Чу го да казва:

— Какво е направил Медведев? — Той говореше за политика с човека от другата страна на линията. Гала тъкмо реши да отлепи ухо от вратата, когато чу Борн да казва: — С Тарканян беше лош късмет… Не, не, аз го убих… Наложи се, нямах друг избор.

Гала се дръпна, сякаш беше сложила ухо върху гореща ютия. Известно време стоя втренчена в затворената врата, после се махна. Борн беше убил Миша! „Боже мой“, каза си тя. Как е могъл? А после помисли за Аркадин, най-добрият приятел на Миша. „Боже мой!“