Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (26)

Двадесет и четвърта глава

В Старата ботаническа градина беше неприятно горещо и влажно като в тропическа гора. Огромните стъклени панели бяха замъглени от капчиците вода, които се стичаха по повърхността им. Мойра, която вече беше свалила ръкавиците и дългото си зимно палто, сега се отърва и от дебелия английски пуловер, който щеше да я пази от сутрешната мюнхенска влага и студ.

Когато ставаше дума за германски градове, тя предпочиташе Берлин пред Мюнхен. От една страна, Берлин от много години беше на гребена на вълната по отношение на поп музиката. Тъкмо в Берлин възстановяваха творческата си енергия поп икони като Дейвид Бауи, Брайън Ино и Лу Рийд, които идваха да чуят какво свирят музикантите от новото поколение. От друга страна, градът не беше забравил завещаното от войната. Берлин беше като жив музей, който се преобразяваше с всяка глътка въздух.

Но имаше и съвсем лична причина Мойра да предпочита Берлин. Тя идваше тук горе-долу по същата причина като Бауи — за да се избави от баналните навици, да подиша свежия въздух на град, който не приличаше на другите познати на Мойра градове. Още от детството си тя се отегчаваше от обичайното. Всеки път се чувстваше принудена да бъде в компания, защото от онова, което правеха нейните приятели, на нея й се струваше, че губи част от себе си. Постепенно осъзна, че приятелите й престанаха да бъдат личности и попадаха в едно стеснено „те“, което тя смяташе за отблъскващо. Единственият начин да избяга беше да напусне Съединените щати.

Можеше да избере Лондон или Барселона, както бяха направили някои други второкурсници от колежа, но тя беше луда по Бауи и „Велвет Ъндърграунд“, затова избра Берлин.

Ботаническата градина е построена в средата на деветнайсети век като изложбена зала, но осемдесет години по-късно била унищожена от пожар и възродена за нов живот като обществен парк. Грамадата на предвоенния Фонтан на Нептун навън хвърляше сянка върху мястото, на което тя се разхождаше.

Многообразието от великолепни образци, изложени в остъкленото пространство, само подчертаваше факта, че самият Мюнхен беше без жизненост и духовна искра. Той беше сив град на Untermenschen^[1], бизнесмени, безлични като града, и фабрики, които бълваха дим в схлупеното, навъсено небе. Освен това беше средоточие на мюсюлманската дейност в Европа, което според класическата формула действие-противодействие го беше превърнало в разсадник на неонацистки скинхедове.

Мойра погледна часовника си. Беше точно девет и половина сутринта и с широки крачки към нея се приближаваше Ноа. Изглеждаше невъзмутим, делови и сдържан, но не беше лош човек. Ако той беше инструктор, би го отхвърлила — беше достатъчно високопоставена, за да внушава респект. А Ноа имаше респект към нея, тя беше сигурна в това.

В много отношения той й напомняше за Йохан, човекът, който я вербува, докато беше в университета. Всъщност Йохан не се свърза с нея в колежа — беше твърде предпазлив, за да го направи. Помоли приятелката си да се обърне към Мойра, като правилно беше преценил, че тя ще бъде по-отзивчива към своя състудентка. Накрая Мойра се срещна с него и остана заинтригувана от онова, което й предлагаше, а останалото беше история. Е, не точно. Тя никога не разказа на никого, включително на Мартин и на Борн, за кого всъщност работеше. Ако го направеше, щеше да наруши договора си с фирмата.

Тя спря пред нежнорозовите цветове на една орхидея, пръснати като лунички по носа на момиче. Берлин беше и мястото на първата й страстна любов, когато ти се подкосяват краката и се замъглява бъдещето и чувството за отговорност. Тази история почти я съсипа, подхвана я като вихър и докато траеше, Мойра изгуби всякакво усещане за реалност. Превърна се в сексуален инструмент, на който свиреше нейният любовник. Каквото поискаше той, искаше го и тя, до пълно обезличаване.

Накрая тъкмо Йохан я спаси, но процесът беше безкрайно болезнен. Особено защото два месеца по-късно любовникът й умря. Яростта й към Йохан беше безмерна; тя възненавидя приятелството им, пренебрегна доверието, което хранеха един към друг. Мойра никога нямаше да забрави този урок. Това беше една от причините, заради които не си позволи да се влюби в Мартин, макар понякога да копнееше за неговата ласка. Джейсън Борн беше съвсем друга история, защото Мойра отново беше завладяна от вихъра. Но този път не беше слаба. Сега беше зряла и знаеше повече. Но и Борн не искаше нищо от нея. Не се стремеше нито да води, нито да доминира над нея. Всичко с него беше ясно и открито. Тя се премести до друга орхидея, този път тъмна като нощ, с малко жълто фенерче, скрито в средата. Помисли си, че никога досега не беше срещала мъж, който така добре владее себе си въпреки личните си проблеми. Тя откриваше в неговата самоувереност неустоим афродизиак, а също и мощна противоотрова за вътрешната си меланхолия.

И пак видя в това ирония. Ако го попитаха, Борн със сигурност би казал, че е песимист, но тъй като и тя беше песимистка, веднага разпознаваше оптимистите. Борн би се заел с най-безизходната ситуация и някак би намерил решение. Само най-големите оптимисти бяха способни на това.

Тя чу тихите стъпки и се обърна, за да посрещне Ноа. Макар да беше роден в Израел, той вече можеше да мине за германец, може би защото дълго време беше живял в Берлин. Беше протеже на Йохан и двамата бяха много близки. Когато убиха Йохан, Ноа зае мястото му.

— Здравей, Мойра. — Имаше тясно лице и тъмна, преждевременно прошарена коса. Дългият му нос и сериозното изражение на устата създаваха усещане за нещо абсурдно. — Виждам, че Борн го няма.

— Направих всичко възможно да го кача на самолета на „Некст Джен“.

Ноа се усмихна.

— Сигурен съм, че е така.

Той направи знак и двамата тръгнаха да се разходят. В тази унила сутрин наоколо имаше малко хора и нямаше опасност да ги подслушват.

— Но за да съм честен, от това, което ми каза, залогът е бил много голям.

— Не съм разочарована — отвърна Мойра. — Отвратих се от цялата случка.

— Така е, защото имаш чувства към него.

— И какво от това? — Мойра зае отбранителна позиция.

— Ти ми кажи. — Ноа внимателно я наблюдаваше. — Общото мнение на нашите партньори е, че твоите емоции пречат на работата ти.

— Това пък откъде го измислиха, по дяволите? — ядоса се тя.

— Искам да знаеш, че съм на твоя страна. — Гласът му беше като на психоаналитик, който успокоява развълнуван пациент. — Проблемът е, че ти трябваше да дойдеш тук още преди няколко дни. — Те минаха покрай работничка, която прекопаваше леха с африкански теменужки. Когато я отминаха, Ноа продължи: — После идваш и водиш Борн със себе си.

— Казах ти. Все още се опитвах да го вербувам.

— Недей да лъжеш лъжец, Мойра. — Той скръсти ръце на гърдите си. Когато отново заговори, всяка негова дума тежеше на мястото си. — Има сериозна загриженост, че твоите приоритети не са правилни. Имаш задача, и то жизненоважна. Фирмата не може да си позволи вниманието ти да се отклонява.

— Да не казваш, че искаш да ме замениш?

— Такава възможност беше обсъждана — призна той.

— Глупости. На този късен етап никой не познава проекта по-добре от мен.

— Но после се появи друго мнение: да се оттеглим от проекта.

Мойра беше потресена.

— Не би го направил.

Ноа продължаваше да я гледа.

— Партньорите решиха, че в този момент е за предпочитане да се оттеглим, вместо да се провалим.

Мойра пламна.

— Не можеш да се оттеглиш, Ноа. Няма да се проваля.

— Опасявам се, че вече няма такъв вариант — отвърна той. — Защото решението беше взето. Що се отнася до нула седемстотин, тази сутрин официално уведомихме „Некст Джен“, че сме се оттеглили от проекта.

Той й подаде пакет.

— Ето новата ти задача. Днес следобед заминаваш за Дамаск.

 

 

Аркадин и Девра стигнаха до моста на Босфора, когато слънцето изгряваше. Докато слизаха от суровите, потънали в сняг планини, сваляха катове дрехи от себе си, а тук утрото беше ясно и топло. Яхти за разходка и заедно с тях огромни танкери пореха вълните на Босфора в различни посоки. Въздухът, свеж, влажен, наситен със соли и минерали, беше невероятно облекчение след сухата, тежка зима във вътрешността на страната.

През нощта спираха на всяка бензиностанция, западнал мотел или отворен магазин, търсейки Хайнрих, следващия куриер от мрежата на Пьотър.

Когато дойде ред на Аркадин да смени Девра, тя се премести на мястото до шофьора, опря глава на вратата и заспа дълбоко. В съня си тя беше кит, който плуваше в черна, ледена вода, в дълбините, където не проникваха слънчеви лъчи. Под нея имаше бездънна пропаст. Пред Девра стоеше тъмна фигура. Не знаеше защо, но, изглежда, беше наясно, че трябва да последва тази фигура, да я настигне и разпознае. Враг ли беше или приятел? От време на време гърлото и главата й се изпълваха със звук, който изпращаше през мрака. Но не получи отговор. Наоколо нямаше други китове, така че какво преследваше, какво искаше да открие толкова отчаяно? Нямаше кой да й помогне. Тя се уплаши. Ужасът й се засилваше все повече…

Остана затаен в нея и когато стресната се събуди в колата до Аркадин. Сивкавата светлина преди зазоряване, която пропълзяваше в пейзажа, правеше всяка форма непозната и смътно заплашителна.

Двайсет и пет минути по-късно те вече бяха в кипящото, шумно сърце на Истанбул.

— Хайнрих обича да прекарва времето си преди полета в Килиос, по плажовете в северните предградия — каза Девра. — Знаеш ли как да стигнеш до там?

Аркадин кимна.

— Районът ми е познат.

Те си проправиха път през Султанахмет, сърцето на стария Истанбул, после поеха по моста „Галата“, който се простираше над Златния рог, на север към Каракьой. В по-стари времена, когато Истанбул е бил познат като Константинопол, столица на Византийската империя, Каракьой е бил могъща генуезка търговска колония. Щом стигнаха средата на моста, Девра погледна на запад, към Европа, а после на изток, през Босфора, към Юскюдар и Азия.

Навлязоха в Каракьой със стърчащата над него каменна кула „Галата“ с конусовиден връх — тя беше един от паметниците, които заедно с Топкапъ сарай и Синята джамия се извисяваха в небето на съвременния град.

Килиос се простираше по брега на Черно море на трийсет и пет километра северно от Истанбул. През лятото беше известен плажен курорт, претъпкан от хора, които плуваха, хапваха в ресторантите, наредени покрай брега, купуваха си слънчеви очила и сламени шапки, приличаха се на слънцето или просто мечтаеха. През зимата там цареше тъжна атмосфера и плажът заприличваше на поизкуфяла важна дама. В тази огряна от слънцето сутрин, под синьото, безоблачно небе имаше хора, които се разхождаха по брега — млади влюбени, хванати за ръце, майки с малки деца, които се смееха и тичаха към водата, а после побягваха назад, като крещяха от страх и удоволствие, когато морската пяна се разбиваше близо до тях. Един старец седеше на сгъваемо столче и пушеше крива, свита на ръка цигара, от която излизаше зловоние като от комин на цех за щавене на кожи.

Аркадин паркира колата, излезе и се протегна след дългото шофиране.

— Ще ме познае още щом ме види — каза Девра, без да помръдне. Тя описа подробно Хайнрих. Точно преди Аркадин да тръгне към плажа, Девра добави: — Обича да си топи краката във водата. Казва, че това го заземява.

Долу на плажа беше достатъчно топло и мнозина бяха свалили връхните си дрехи. Един мъж на средна възраст, гол до кръста, седеше със свити колене, обърнал лицето си към слънцето като хелиотроп. Деца копаеха пясъка с жълти лопатки с картинки на канарчето Туити и го изсипваха в розови пластмасови кофички, нашарени с образа на прасенцето Петуния. Двама влюбени бяха спрели на брега, прегръщаха се и страстно се целуваха.

Аркадин продължи нататък. Точно зад тях на прибоя стоеше бос мъж. Панталоните му бяха навити; обувките, с пъхнати в тях чорапи, бяха оставени наблизо на пясъка. Той се взираше в далечината, осеяна с танкери, малки като части от лего, които бавно напредваха по синия хоризонт. Описанието на Девра беше не само подробно, беше точно. Мъжът на прибоя беше Хайнрих.

 

 

Московска банка се помещаваше в огромна, разкошна сграда, която във всеки друг град би минала за дворец, но за московските стандарти беше средна ръка. Намираше се на ъгъла на оживена артерия, на една крачка от Червения площад. Улиците и тротоарите бяха претъпкани и с московчани, и с туристи.

Беше малко преди девет сутринта. От двайсет минути Борн кръстосваше района и проверяваше за преследвачи. Не забеляза нито един, но това не означаваше, че банката не се наблюдава. Няколко милиционерски коли обикаляха покритите със сняг улици, може би по-често от обикновено.

На една от улиците близо до банката видя още една патрулна кола, този път със светещ буркан. Бързо се вмъкна във входа на съседен магазин и видя как колата профуча покрай него. Малко по-надолу патрулката спря зад една паркирала на платното кола. Двамата милиционери излязоха от патрулката и наперено тръгнаха към спрелия автомобил.

Борн използва възможността да се измъкне и да продължи по многолюдния тротоар. Хората бяха навлечени и опаковани като деца. От устите и носовете им излизаше пара на кълбета и всички наоколо бързаха прегърбени и със свити рамене. Борн се приближи до патрулната кола и мимоходом надникна през прозореца. Видя да го гледа собственото му лице от един откъснат лист, каквито очевидно бяха раздали на всяко ченге в Москва. Според придружаващия текст търсеха го за убийството на американски държавен служител.

Борн тръгна бързо в обратната посока и изчезна зад един ъгъл, преди ченгетата да са се върнали в колата си.

Телефонира на Гала, която седеше в раздрънканото жигули на Яков три преки по-нататък и чакаше сигнал от Борн. След като той й се обади, тя се включи в движението, направи завой надясно, после още един. Както бяха предположили, колите се движеха бавно, имаше сутрешно задръстване.

Тя погледна часовника си и прецени, че трябва да даде на Борн още деветдесет секунди. Щом доближи пресечката близо до банката, използва времето, за да избере подходяща мишена. Под прав ъгъл спрямо Гала към пресечката бавно се движеше лъскав зил без нито една снежинка по капака и покрива.

В определеното време тя засили жигулата. Гумите на таксито, които Гала и Борн бяха проверили, щом се върнаха при Лорейн, бяха почти гладки, грайферите им бяха изтрити до основи. Гала твърде силно натисна спирачките, жигулито изскърца, старите гуми се плъзнаха по заледената улица и радиаторната решетка удари предната броня на зила.

Всички автомобили със скърцане спряха, засвириха клаксони, пешеходците, привлечени от зрелището, се спираха и зяпаха от тротоарите. За трийсет секунди на мястото на инцидента се стекоха три патрулки на милицията.

Докато хаосът се разрастваше, Борн влезе през въртящата се врата в Московската банка. Прекоси мраморното фоайе, като мина под един от трите огромни позлатени полилеи, които висяха от сводестия таван високо отгоре. Помещението смаляваше човешкия ръст и усещането не беше много по-различно от това да посетиш умрял роднина в мраморната му гробница.

В задната част на обширното фоайе имаше нисък банкет, зад който в редица седяха търтеи с глави, надвесени над задачите си. Преди да се приближи, Борн огледа всички за подозрително поведение. Той подаде паспорта си на името на Попов и изписа номера на депозитната кутия върху малък бележник, поставен за тази цел.

Жената го погледна, взе паспорта му и листчето, което откъсна от бележника. Заключи чекмеджето си и каза на Борн да почака. Той видя как тя отиде към зоната с инспектори и управители, които седяха в редици зад еднакви дървени бюра, и представи документите на Борн. Управителят свери номера в своя главен списък с депозитни кутии, после прегледа паспорта. Поколеба се и посегна към телефона, но когато забеляза, че Борн го гледа, върна слушалката на мястото й. Каза нещо на чиновничката, после стана и се приближи до мястото, където стоеше Борн.

— Господин Попов — той му върна паспорта, — Василий Легев на вашите услуги. — Той беше мазен московчанин, който постоянно потриваше длани една в друга, сякаш не искаше да признае къде са стояли ръцете му. Усмивката му беше истинска колкото фалшива банкнота.

Той отвори една врата в банкета и съпроводи Борн през нея.

— За мен ще е удоволствие да ви придружа до нашия трезор.

Той поведе Борн към задната част на помещението. Дискретна врата се отваряше към притихнал, покрит с пътека коридор с редица четвъртити колони от двете страни. По стените висяха лоши репродукции на известни пейзажи. Борн чуваше приглушените звуци от звън на телефони и от работата на компютърни оператори, които въвеждаха информация или пишеха писма. Масивната врата на трезора се отвори; отляво нагоре се виеха мраморни стъпала.

Василий Легев преведе Борн през кръглия отвор в трезора. Пантите на вратата изглеждаха половин метър дълги и горе-долу дебели колкото бицепсите на Борн. Вътре имаше правоъгълно помещение, изпълнено от пода до тавана с метални кутии, от които се виждаше само предната част.

Отидоха до номера на Борн. Имаше две ключалки, два отвора за ключове. Василий Легев пъхна своя ключ в лявата ключалка, Борн пъхна своя в дясната. Двамата завъртяха ключовете си едновременно и кутията вече можеше да се извади от нишата. Василий Легев занесе кутията до едно от многото малки помещения за преглеждане. Постави я на една полица и излезе, като дръпна изолиращата завеса зад себе си.

Борн не си направи труда да седне. Отвори кутията, в която имаше голямо количество пари в американски долари, евро, швейцарски франкове и няколко други валути. Пъхна в джоба си десет хиляди швейцарски франка, малко долари и евро, преди да затвори кутията. Дръпна завесата и излезе в помещението на трезора.

Василий Легев не се виждаше, но две цивилни ченгета се бяха разположили между Борн и входа към трезора. Един от тях насочи пистолет „Макаров“ към него.

Другият самодоволно каза:

— Сега ще дойдете с нас, господин Попов.

 

 

Пъхнал ръце в джобовете си, Аркадин се разходи надолу по сърповидния плаж и мина покрай весело лаещо куче, чийто собственик го беше откачил от каишката. Млада жена отметна кестенявата си коса от лицето и се усмихна на Аркадин, докато се разминаваха.

Когато се приближи до Хайнрих, Аркадин събу обувките и чорапите си и с навити панталони тръгна надолу към прибоя, където пясъкът ставаше по-тъмен и груб. Премести се под ъгъл, така че щом стигна до прибоя, беше достатъчно близо, за да го чуе куриерът.

Хайнрих усети присъствието на някого близо до себе си, обърна се, като закри очи от слънцето, и кимна към Аркадин, преди да се извърти.

Под предлог, че се е препънал, Аркадин се приближи още повече.

— Изненадан съм, че някой освен мен харесва вълните през зимата.

Хайнрих, изглежда, не го чуваше и продължи да съзерцава хоризонта.

— Все се чудя кое ме кара да се чувствам толкова приятно, когато водата залива стъпалата ми, а после се отдръпва.

След малко Хайнрих му хвърли бегъл поглед.

— Ако нямате нищо против, опитвам се да медитирам.

— Медитирай върху това — каза Аркадин, като забоде нож в бедрото му.

Хайнрих широко отвори очи. Той се олюля, но Аркадин беше до него и го подхвана. Седнаха двамата заедно на брега като стари приятели, които общуваха с природата.

От устата на Хайнрих излизаха сподавени звуци. Те напомняха на Аркадин риба, извадена от водата.

— Какво… какво?

Аркадин го подкрепяше с една ръка, а с другата ровеше в якето му. Както предполагаше, Хайнрих носеше пратката у себе си, защото не можеше да допусне да я изгуби от поглед дори и за миг. Аркадин я подържа за момент в дланта си. Беше опакована в навит картонен цилиндър. Толкова малка за нещо с такава огромна мощ.

— Много хора умряха за това — каза Аркадин.

— Още много ще умрат, преди да приключи — успя да промълви Хайнрих. — Кой си ти?

— Аз съм смъртта ти — каза Аркадин, като заби ножа още веднъж и го завъртя между ребрата на Хайнрих.

— Ах, ах, ах — прошепна Хайнрих, докато дробовете му се пълнеха с неговата собствена кръв. Дишането му стана плитко, после непостоянно. А после напълно спря.

Аркадин продължи да го подкрепя с другарско рамо. Когато Хайнрих се свлече върху него, Аркадин го подпираше, а вълните се разбиваха и отдръпваха около тях.

Аркадин се взираше в хоризонта, сигурен, че отвъд границата няма нищо, освен черна бездна, безкрайна и непознаваема.

 

 

Борн доброволно тръгна с двамата цивилни милиционери от трезора. Щом излязоха в коридора, той удари с ръба на ръката си китката на милиционера. Пистолетът изпадна и се плъзна по пода. Със силно завъртане Борн ритна другото ченге и го запрати в една от ръбестите колони. Борн сграбчи първото ченге под рамото, вдигна ръката му и заби лакътя си в гръдния му кош, после стовари длан в тила му. След като обезвреди двете ченгета, Борн забърза по коридора, но срещу него тичаше друг мъж и блокираше пътя към предната част на банката. Мъжът отговаряше на описанието, което Яков беше дал за Харис Лоу.

Борн обърна посоката и скочи върху мраморното стълбище, като взимаше по три стъпала наведнъж. Профуча покрай извивката и достигна площадката на втория етаж. Беше запаметил плановете, които приятелят на Баронов му осигури и които предвиди в случай на спешност, защото не вярваше, че ще влезе и излезе от банката, без да го разпознаят. Беше очевидно, че Василий Легев, след като разпозна господин Попов, ще надуе свирката след него, докато той е в кабината за оглед в трезора. Щом Борн излезе в коридора, се натъкна на един от охранителите в банката. Хвана го за предницата на униформата, дръпна го рязко, завъртя го и го запокити надолу по стълбите към изкачващия се агент на АНС.

Докато бягаше по коридора, Борн стигна вратата за противопожарните стълби, отвори я и мина през нея. Като много сгради от подобна класа и тази имаше стълба, която се издигаше около куха централна вътрешност.

Борн тръгна нагоре по стъпалата. Мина третия етаж, после и четвъртия. Зад себе си чу как противопожарната врата с трясък се отвори и звука от забързани стъпки по стъпалата отзад. Маневрата с охранителя беше забавила агента, но не го спря.

Беше стигнал по средата на петия, най-горен етаж, когато агентът стреля по него. Борн се сгуши, като чу трясъка от рикошета. Когато още един куршум мина край него, хукна с всичка сила нагоре. Най-после стигна до вратата към покрива, отвори я и със сила я затръшна след себе си.

 

 

Харис Лоу беше бесен. При всичкия персонал на негово разположение Борн още беше на свобода. „Това постигаш — мислеше си той, докато тичаше по стълбището, — когато оставяш подробностите на руснаците.“ Бяха ненадминати в грубата сила, но когато дойдеше ред на изтънчената работа под прикритие, бяха съвсем безполезни. Например онези двамата цивилни милиционери. Въпреки протестите на Лоу те не го изчакаха и сами влязоха да търсят Борн в трезора. Сега остана сам да оправя кашата, която те забъркаха.

Той стигна вратата към покрива, завъртя дръжката и силно я удари с подметката на обувката си, за да се отвори. Схлупеното зимно небе сивееше над намазания със смола покрив. Със зареден пистолет „Валтер PPK/S“ той излезе на покрива полуприведен. Без предупреждение вратата се затръшна върху него и го събори обратно на тясната площадка.

Горе на покрива Борн дръпна вратата да се отвори и се пъхна през нея. Той нанесе три удара на Лоу, първо се прицели в корема на агента, а после в дясната му китка, като принуди Лоу да пусне пистолета. Оръжието излетя надолу по стълбите и се приземи на стъпалото точно над четвъртия етаж.

Разярен, Лоу заби два поредни юмрука в бъбрека на Борн. Борн се свлече на колене и Лоу го изрита в гърба, после седна на гърдите му и притисна ръцете му. Лоу сграбчи Борн за гърлото и го стисна здраво.

Борн се бореше да освободи ръцете си, но нямаше достатъчно здрава опора. Опита да си поеме въздух, но хватката на Лоу беше толкова силна, че Борн нямаше как да запълни с кислород дробовете си. Тогава се напрегна в кръста, като осигури опорна точка на краката си. Сви ги, после ги вдигна към главата на Лоу. Събра прасците си и хвана главата му като в сандвич между тях. Лоу опита да се отърси от тях, като диво въртеше рамене напред-назад, но Борн продължаваше все по-силно да го притиска. После с огромно усилие Борн извъртя и двамата наляво. Главата на Лоу се блъсна в стената и Борн освободи ръцете си. Разплете крака и удари с длани ушите на Лоу.

Лоу изкрещя от болка, отскочи настрани и запълзя обратно надолу по стълбите. Застанал на колене, Борн видя, че Лоу се насочва към пистолета. Точно когато Лоу достигна оръжието, Борн се хвърли надолу и прелетя над вентилационната шахта. Той се приземи върху Лоу, който тикна късата, но дебела цев на пистолета в лицето му. Борн се отдръпна назад и Лоу го провеси над парапета. Отдолу се чернееха четирите етажа на шахтата, която завършваше с гибелна бетонна основа. Те отново се вкопчиха един в друг и Лоу опря пистолета в лицето на Борн. В същото време мазолестата част на ръката на Борн отблъсна главата на Лоу назад.

Лоу се освободи от хватката на Борн и скочи върху него в опит да го удари с пистолета и да го зашемети. Борн прегъна колене. Като използва инерцията на Лоу, той пъхна едната си ръка между чатала на агента и го повдигна. Лоу опита да се закрепи върху Борн с пистолета, но не успя и замахна с ръка назад, за да го удари още веднъж с цевта.

Като приложи всичките си останали сили, Борн го вдигна над перилата и го изхвърли надолу във вентилационната шахта Лоу полетя надолу, размахвайки ръце и крака, и накрая се удари в дъното.

Борн се обърна и пак се качи на покрива. Докато бягаше по него, чуваше познатото усилване и затихване на милиционерските сирени. Избърса кръвта от бузата си с опакото на ръката. Като стигна до другия край на покрива, се качи върху парапета и скочи през празното пространство върху покрива на съседната сграда. Направи същото още два пъти, докато не усети, че вече е безопасно да се върне на улицата.