Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (23)

Двадесет и първа глава

В хубавия, ясен следобед, когато слънцето вече беше слязло ниско на небето, Тайрон откара Сорая Мур до тайната квартира на АНС, сгушена между полегатите хълмове на Вирджиния. Някъде, в някакво анонимно интернет кафе в североизточен Вашингтон Кики седеше пред един обществен компютър и чакаше да посее програмния вирус, който беше създала, за да извади от строя двете хиляди наблюдателни видеокамери на сградата.

— Всяка камера ще преповтаря едно и също видеоизображение безкрай — каза им тя. — Но това беше лесната част. За да направя кода сто процента невидим, той ще действа само десет минути, не повече. В този момент той ще се саморазруши в основата си и ще се деформира в малки пакети безвреден код, така че системата няма да ги разпознае като аномалия.

Сега всичко зависеше от разчета на времето. Тъй като не беше възможно да изпратят електронен сигнал от тайната квартира на АНС, без да го засекат и проследят като подозрителен, бяха изработили външна времева схема. Това означаваше, че ако нещо се обърка — ако Тайрон се забави по някаква причина, — десетте минути ще изтекат и планът ще се провали. Това бе неговата ахилесова пета. Но все пак беше единствената им възможност и те решиха да я използват.

Освен това Дерон им беше приготвил редица улеснения, след като се консултира с архитектурните планове на сградата, които мистериозно извади отнякъде. Сорая беше опитала да се сдобие с тях сама, но удари на камък. Както си мислеше, АНС изцяло беше заключила документацията на съоръжението.

Точно преди да спрат пред входа, Сорая попита:

— Сигурен ли си, че искаш да участваш в това?

Тайрон кимна с безизразно лице.

— Да започваме. — Тайрон беше възмутен, че изобщо й хрумва да му зададе такъв въпрос. Когато беше на улицата, ако някой от екипа му посмееше да постави под съмнение неговия кураж или решителност, това щеше да е краят му. Тайрон все трябваше да си напомня, че това не е улицата. Той много добре знаеше, че Сорая поема огромен риск, като го измъква оттам и го цивилизова — така понякога си мислеше за процеса, когато се чувстваше особено ограничен от правилата и предписанията на белите хора, за които нищо не знаеше.

Той я погледна с крайчеца на окото си, като се чудеше дали изобщо би пристъпил в света на белите хора, ако не беше любовта му към Сорая. Тя беше цветнокожа — и то мюсюлманка, — която работеше за Човека. Ако тя нямаше нищо против да върши такава работа, защо той трябваше да има? Но неговото възпитание беше много по-различно от нейното. От онова, което му беше казала, ставаше ясно, че нейните родители са й дали всичко необходимо. Докато неговите или не поискаха да му дадат нищо, или бяха неспособни да го направят. Тя имаше предимството да получи първокласно образование; той си имаше Дерон, който макар да го беше научил на много неща, не можеше да замести образованието на белия човек.

Най-голямата ирония беше, че само допреди няколко месеца Тайрон би се надсмял над образование като нейното. Но след като я срещна, започна да разбира колко неграмотен е всъщност. Беше се учил от улицата и със сигурност беше по-компетентен от Сорая в това отношение. Но хора, завършили гимназия и колеж, го плашеха. Колкото повече ги наблюдаваше как лавират из своя свят — как разговарят, как се споразумяват и си взаимодействат един с друг, — толкова повече разбираше колко осакатен е бил животът му. Да си съобразителен на улицата и нищо повече — само това беше необходимо, за да си проправяш път напред, но целият останал свят стоеше встрани. След като разбра това, подобно на Дерон, и поиска да изследва света зад границите на своя квартал, вече знаеше, че ще трябва да се промени от главата до петите.

Всички тези мисли се въртяха из главата му, когато видя внушителната, покрита с каменни плочи сграда с високата желязна ограда. Както знаеше от плановете, които запамети в дома на Дерон, постройката имаше идеална симетрия, с четири високи комина и осем помещения с фронтони. Единствената особеност бяха множеството островърхи антени, ефирни приематели и сателитни чинии.

— Изглеждаш много красив с този костюм — каза Сорая.

— Ужасно е неудобен — отвърна той. — Чувствам се схванат.

— Като всеки агент на АНС.

Той се засмя, както би се смял римски гладиатор, преди да влезе в Колизея.

— Като стана дума — добави тя, — носиш ли табелката, която Дерон ти даде?

Той се потупа близо до сърцето.

— На сигурно място.

Сорая кимна.

— Добре, да влизаме.

Той знаеше, че има вероятност никога вече да не излезе от тази сграда жив, но това не го тревожеше. И защо да го тревожи? Колко беше струвал животът му до този момент? Абсолютно нищо. Беше се изправил — също като Дерон — и беше направил своя избор. Само това му трябва на човек в живота.

Сорая показа документите за достъп, които Лавал й беше пратил сутринта по куриер. Въпреки това и двамата с Тайрон бяха подробно проверени от две костюмирани „горили“ с квадратни челюсти и каменни лица. Най-после минаха проверката и ги допуснаха вътре.

Докато Тайрон караше надолу по извития чакълест път, Сорая показа ужасната гора от наблюдателни системи, през която трябва да премине всеки неканен, за да проникне през огражденията на комплекса. Този монолог отново го увери, че като гости на Лавал вече са заобиколили някои опасности. Сега оставаше само да преодолеят вътрешността на сградата. Излизането от нея беше съвсем отделен въпрос.

Тайрон стигна до портика. Преди да успее да изключи двигателя, един камериер дойде да поеме колата — той също беше здравеняк с квадратна челюст, който би изглеждал нелепо в обикновени дрехи.

Генерал Кендъл, точен както винаги, стоеше на вратата и ги чакаше. Той механично се здрависа със Сорая, после погледна преценяващо Тайрон, докато тя го представяше.

— Вашият бодигард предполагам — каза Кендъл назидателно. — Не изглежда като типичен кадър на ЦРУ.

— Това не е типична среща на ЦРУ — язвително отвърна Сорая.

Кендъл сви рамене. Още веднъж се здрависа формално, завъртя се на пети и ги поведе навътре в масивната сграда. Минаха през общодостъпните помещения с позлатени орнаменти, изискани, луксозни според съвременните представи, по притихнали коридори, украсени отстрани с картини на военни теми, покрай прозорци с мулиони, през които струяха лъчите на януарското слънце и падаха по синята плюшена пътека. Тайрон скришом проучваше всеки детайл, сякаш оглеждаше мястото за мащабен обир и всъщност беше точно така. Минаха през вратата, която водеше надолу към приземните етажи. Изглеждаше точно както Сорая я беше начертала по памет пред него и Дерон.

Извървяха още десетина метра до ореховите врати, през които се стигаше до Библиотеката. В камината бумтяха ярки пламъци, а на същото място, на което Сорая беше казала, че е седяла с Кендъл и Лавал на първата среща, бяха подредени четири стола. Вилърд ги посрещна на прага.

— Добър ден, мис Мур — каза и леко се поклони. — Колко мило, че ви виждам толкова скоро. Ще пийнете ли от вашия цейлонски чай?

— Би било чудесно, благодаря.

Тайрон тъкмо щеше да си поръча кока-кола, но се отказа. И той поиска цейлонски чай, без да има ни най-малка представа какъв е вкусът му.

— Много добре — каза Уилърд и ги остави.

— Оттук — обади се излишно Кендъл, докато ги водеше към подредените столове, където вече беше седнал Лутър Лавал, загледан през прозорците към светлината над западните хълмове.

Сигурно ги беше чул да приближават, защото стана и се обърна точно в тяхната посока. Тази маневра се стори на Сорая умело отработена и също толкова изкуствена, колкото усмивката на Лавал. Тя почтително представи Тайрон и всички седнаха.

Лавал събра върховете на пръстите си в пирамида.

— Преди да започнем, госпожо директор, съм длъжен да отбележа, че нашият архивен отдел изрови фрагменти от историята на Черния легион. Явно наистина са съществували по времето на Третия райх. Били са съставени от мюсюлмански военнопленници, които били върнати обратно в Германия от първите опити за преврат в Съветския съюз. Тези мюсюлмани, предимно от турски произход от Кавказ, толкова много мразели Сталин, че били готови да направят всичко, за да го съборят от власт — дори да станат нацисти.

Лавал поклати глава като професор по история, който описва мрачен период пред група ококорени студенти.

— Това е особено неприятен детайл от отвратително десетилетие. Но що се отнася до самия Черен легион, няма абсолютно никакво доказателство, че е оцелял след режима, който го създава. Освен това неговият благодетел Химлер е бил майстор на пропагандата, особено когато трябвало да се издигне в очите на Хитлер. Едно парадоксално свидетелство показва, че ролята на Черния легион на Източния фронт е била незначителна, че всъщност фантастичната пропагандна машина на Химлер е внушила страховитата репутация, на която са се радвали, а не направеното от членовете на легиона.

Той се усмихна, а слънцето се показа иззад буреносните облаци.

— Сега, в тази светлина, нека погледна данните на „Тифон“.

Сорая изтърпя това доста снизходително въведение, целящо да дискредитира източника на информация, преди още да му я е дала. Тя позволи негодуванието и унижението да преминат през нея, за да може да запази спокойствие и да се съсредоточи върху мисията си. Като издърпа куфарчето върху скута си, набра кода, отключи и извади червена папка с дебела черна лента през горния десен ъгъл с надпис „За четене само от Директора“ — материал с висша степен на секретност.

Като гледаше Лавал в очите, тя му я подаде.

— Извинете, госпожо директор — протегна ръка Тайрон. — Електронната лента.

— О, да, забравих — каза Сорая. — Господин Лавал, бихте ли подали папката на господин Елкинс?

Лавал прегледа папката по-отблизо и видя лента от лъскав метал, която я запечатваше.

— Не си правете труда. Мога да я отлепя и сам.

— Не и ако искате да прочетете данните — каза Тайрон. — Ако лентата не се отлепи с това — той подаде малък пластмасов уред, — папката ще се унищожи след секунди.

Лавал кимна в знак на одобрение за предпазните мерки, които Сорая беше взела.

Щом даде папката на Тайрон, Сорая каза:

— От последната ни среща моите хора засякоха още комуникации от същия обект, който все повече заприличва на техен команден център.

Лавал се навъси.

— Команден център? Това е изключително необичайно за терористична мрежа, която поначало се състои от независими кадри.

— Именно затова не можем да пренебрегнем засечените данни.

— По мое мнение тъкмо това ги прави съмнителни — отвърна Лавал. — Ето защо нямам търпение да ги прочета.

През това време Тайрон беше разцепил металната защитна лента и върна папката. Щом Лавал я отвори, наведе поглед и започна да чете.

В този миг Тайрон каза:

— Трябва да ида до тоалетната.

Лавал махна с ръка.

— Върви — каза той, без да вдига очи.

Кендъл гледаше как Тайрон отива да попита за посоката Уилърд, който тъкмо се приближаваше с питиетата. Сорая видя това с крайчеца на окото си. Ако всичко минеше добре, през следващите две минути Тайрон щеше да застане пред вратата към мазето точно в същия миг, в който Кики изпрати вируса към охранителната система на АНС.

 

 

Иван Волкин беше рунтав като мечка, имаше прошарена коса, щръкнала нагоре като на идиот, гъста брада, бяла като сняг, и малки, но весели очи с цвят на дъждовна буря. Краката му бяха леко криви, сякаш цял живот беше яздил кон. Набразденото, загоряло лице му придаваше някакво благородство, сякаш беше заслужил уважението на много хора през живота си.

Той топло ги поздрави и ги покани в апартамент, някак смален заради рафтовете с книги и списания, които заемаха всяка възможна хоризонтална повърхност, включително капака на кухненската печка и леглото му.

Поведе ги по тясна, лъкатушна пътека от вестибюла към всекидневната и им разчисти място на дивана, като премести три олюляващи се купчини с книги.

— Така — каза той, застанал пред тях. — С какво мога да съм ви полезен?

— Искам да знам всичко, което можете да ми кажете за Черния легион.

— И защо се интересувате от такъв дребен детайл в историята? — Волкин погледна Борн с предубеждение. — Нямате вид на учен.

— Вие също — отвърна Борн.

Това накара възрастния човек да избухне в смях.

— Да, предполагам, че е така. — Волкин избърса очите си. — Казал единият войник на другия, а? Да. — Като се пресегна зад себе си, той обърна един стол с облегалка от напречни летви и седна на него с ръце, кръстосани върху облегалката. — Така. Какво по-точно искате да знаете?

— Как са успели да оцелеят до двайсет и първи век?

Лицето на Волкин моментално помръкна.

— Кой ви каза, че Черният легион е оцелял?

Борн не искаше да използва името на професор Спектър.

— Източник, в който не се съмнявам.

— Така ли? Е, източникът ви греши.

— Защо да си правя труда да отричам? — каза Борн.

Волкин се изправи и отиде в кухнята. Борн чу как вратата на хладилника се отвори и затвори, после леко потракване на стъкло. Когато Волкин се върна, в едната си ръка държеше изстудена бутилка с водка, а в другата — три водни чаши. Като им подаде чашите, той разви капачката и напълни на всеки до половината. Когато наля и на себе си, седна обратно, а бутилката остана между тях на овехтелия килим.

Волкин вдигна чашата си.

— За наше здраве. — Пресуши я на две огромни глътки. Облиза устни, наведе се и пак си наля. — Слушайте ме внимателно. Ако можех да призная, че Черният легион съществува и днес, нямаше да ми остане никакво здраве, за което да пия.

— Как може някой да разбере? — попита Борн.

— Как? Ще ти обясня как. Аз ти казвам какво знам, после ти тръгваш и действаш по тази информация. Къде си мислиш, че ще се излее ответната помия, а? — Той потупа с чашата гръдния си кош и разля водка по вече изцапаната си риза. — Всяко действие си има противодействие, приятелю, и да ти кажа, когато се отнася за Черния легион, противодействието винаги е фатално за някого.

Тъй като Волкин малко или много вече беше признал, че всъщност Черният легион е оцелял след разгрома на нацистка Германия, Борн насочи въпроса към онова, което истински го засягаше.

— Защо Казанская се замесват?

— Моля?

— Още не знам, но Казанская се интересуват от Михаил Тарканян. В неговия апартамент се натъкнах на един от наемните им убийци.

Изражението на Волкин стана сърдито.

— Какво правеше ти в неговия апартамент?

— Тарканян е мъртъв — каза Борн.

— Какво? — избухна Волкин. — Не ти вярвам.

— Бях там, когато се случи.

— А аз ти казвам, че не е възможно.

— Напротив, това е факт — отвърна Борн. — Смъртта му е пряк резултат от това, че е член на Черния легион.

Волкин кръстоса ръце на гърдите си. Приличаше на стара мъжка горила от зоологическата градина.

— Разбирам какво става. Колко начина ще опиташ, за да ме накараш да говоря за Черния легион?

— Всички възможни — каза Борн. — Казанская е в някакъв съюз с Черния легион, което е тревожна перспектива.

— Може и да изглеждам така, сякаш знам всички отговори, но не ги знам. — Волкин се втренчи в Борн сякаш го предизвикваше да го нарече лъжец.

Макар Борн да беше убеден, че Волкин знае повече, отколкото би признал, беше наясно, че ще е грешка да го подканя. Очевидно този човек не можеше да бъде сплашен, затова нямаше смисъл да опитва. Професор Спектър беше предупредил Борн да не се замесва във войните между групировките, но професорът беше много далеч от Москва; точността на неговото разузнаване зависеше от хората му тук, на място. Инстинктът подсказваше на Борн, че има сериозен разнобой. Доколкото разбираше, имаше само един начин да се добере до истината.

— Кажете ми как да си уредя среща с Маслов — каза той.

Волкин поклати глава.

— Това ще е крайно неразумно. Тъй като Казанская е в разгара на борбата за надмощие с Азерите…

— Използвам Попов само като име за прикритие — каза Борн. — Всъщност съм консултант на Виктор Черкезов. — Това беше шефът на Федералната агенция против наркотиците, един от двама или тримата най-влиятелни „силовици“ в Русия.

Волкин се отдръпна, сякаш думите на Борн го бяха ужилили. Хвърли обвинителен поглед на Гала, като че ли Борн беше скорпион, доведен от нея в тази бърлога. Като се обърна към Борн, Волкин каза:

— Имаш ли някакво доказателство за това?

— Не ставайте абсурден. Въпреки това мога да ви кажа името на човека, пред който докладвам: Борис Илич Карпов.

— Така ли? — Волкин извади пистолет „Макаров“ и го постави на дясното си коляно. — Ако лъжеш… — Той вдигна мобилен телефон, който чудно как беше измъкнал изпод бъркотията, и бързо набра номер. — Тук нямаме аматьори.

След малко той заговори по телефона:

— Борис Илич, тук при мен има човек, който твърди, че работи за вас. Бих искал да ви свържа, може ли?

— Борис — каза Борн. — Джейсън Борн се обажда.

— Джейсън, приятелю! — гласът на Карпов отекна по линията. — Не съм те виждал от Рейкявик.

— Доста дълго време.

— Твърде дълго, казвам ти!

— Ти къде беше?

— В Тимбукту.

— Какво си правил в Мали? — попита Борн.

— Питай ме, че да ти кажа — засмя се Карпов. — Разбирам, че сега работиш за мен.

— Точно така.

— Момчето ми, копнеех за този ден! — Карпов отново гръмко се разсмя. — Трябва да полеем това събитие с водка, но не тази вечер, нали? Върни старото куче Волкин обратно в стадото му. Предполагам, че искаш нещо от него.

— Така е.

— Не е повярвал на нито една твоя дума. Но аз ще променя това. Моля те, запомни мобилния ми номер, после ми звънни, когато си сам. До скоро чуване, добри ми приятелю.

— Иска да говори с теб — каза Борн.

— Това е разбираемо. — Волкин взе телефона от Борн и го сложи на ухото си. Изражението му се промени почти моментално. Втренчи се в Борн с леко отворена уста. — Да, Борис Илич. Да, естествено. Разбирам.

Волкин прекъсна връзката и сякаш цяла вечност се взира в Борн. Накрая каза:

— Сега ще се обадя на Дмитрий Маслов. Надявам се, че знаеш какво правиш, по дяволите. Иначе това е последният път, когато някой те вижда — жив или мъртъв.