Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (22)

Двадесета глава

По това време Леонид Данилович Аркадин и Девра обмисляха как да се доберат до Хайдар, без хората на Девра да разберат за това.

— Най-добре ще е да го измъкнем от неговата среда — каза Аркадин. — Но за това трябва да знаем къде ходи обикновено. Нямам време…

— Знам един начин — каза Девра.

Двамата седяха един до друг на легло на първия етаж в малка странноприемница. Стаята не беше кой знае какво — легло, стол, разнебитен скрин, — но имаше собствена баня и душ с изобилна гореща вода, който използваха един след друг. А най-хубавото беше, че бе топло.

— Хайдар е комарджия — продължи тя. — Почти всяка вечер се пъха в задното помещение на едно местно кафене. Познава собственика, който ги оставя да играят, без да им налага такса. Всъщност веднъж седмично той играе с тях. — Тя погледна часовника си. — Сега трябва да е там.

— Каква полза от това? Твоите хора със сигурност ще го пазят.

— Точно така, затова няма да приближаваме мястото.

* * *

Час по-късно те седяха в колата под наем отстрани на двупосочното шосе. Светлините бяха изгасени. Замръзваха. По всичко личеше, че сняг ще завали, но засега ги беше подминал. Полумесецът плуваше в небето и разкриваше мимолетни облаци и синкави, втвърдени снежни преспи.

— Това е пътят, по който Хайдар минава на отиване и на връщане от кафенето. — Девра поднесе циферблата на часовника си на лунната светлина. — Всеки момент трябва да се появи.

Аркадин беше зад волана.

— Просто ми покажи колата и остави другото на мен. — Едната му ръка беше на контактния ключ, другата — на скоростния лост. — Трябва да сме готови. Може да има ескорт.

— Ако е с охрана, те са в неговата кола — каза Девра. — Пътищата са толкова лоши, че би им било трудно да го следят от втора кола.

— Един автомобил — каза Аркадин. — Толкова по-добре.

Миг по-късно от мрака изплува движеща се светлина.

— Фарове — настръхна Девра. — От там трябва да се появи.

— Ще познаеш ли колата му?

— Да. — В този район няма много коли. Повечето са стари товарни камиони.

Светлината стана по-ярка. После, щом автомобилът изкачи възвишението, се видяха и самите фарове. По разположението им Аркадин позна, че е кола, а не камион.

— Той е — каза Девра.

— Излизай — нареди Аркадин. — Тръгвай! Веднага!

 

 

— Продължавай! — викна Борн на шофьора. — Само на първа, докато не ти кажа друго.

— Не мисля…

Но Борн вече беше отворил вратата откъм бордюра и тичаше към двамата мъже. Единият беше хванал Гала, а другият се обръщаше и вдигаше ръка, вероятно като знак към една от чакащите коли. Борн го удари в корема с две ръце и стовари главата му върху вдигнатото си коляно. Зъбите на мъжа изтракаха и той се строполи.

Вторият мъж завъртя Гала така, че да е между него и Борн. Търсеше оръжието си, но Борн беше твърде бърз. Като се пресегна покрай Гала, Борн се нахвърли върху него. Мъжът се отмести, за да спре Борн, и Гала заби токчето си върху ходилото му. На Борн му трябваше точно такова разсейване. С ръка около кръста на Гала, той я издърпа встрани и нанесе зловещ удар отдолу в гърлото на мъжа. Онзи рефлексивно вдигна двете си ръце, задави се и едва не повърна. Борн му нанесе два бързи удари в корема и той също се стовари на паважа.

— Хайде!

Борн грабна Гала за ръката и тръгна към таксиджията, който караше бавно по улицата с отворена врата. Борн бутна Гала вътре, качи се след нея и затръшна вратата.

— Тръгвай! — изкрещя на шофьора. — Веднага!

Като трепереше от студа, Гала нави ръчката и затвори прозореца.

— Името ми е Яков — каза шофьорът, като изви врат, за да ги погледне в огледалото за обратно виждане. — Големи вълнения ми създавате тази вечер. Ще има ли и още? Къде да ви закарам?

— Просто карай — каза Борн.

Няколко преки по-нататък той установи, че Гала го гледа вторачено.

— Ти не ме излъга — отрони тя.

— Нито пък ти. Очевидно Казанская мислят, че ти знаеш къде е Леонид.

— Леонид Данилович Аркадин. — Тя още се опитваше да си поеме дъх. — Така се казва. Ти това искаше да знаеш, нали?

— Всъщност искам среща с Дмитрий Маслов.

— С главатаря на Казанская? Ти си луд.

— Леонид се е забъркал в много лоша компания — каза Борн. — Изложил те е на опасност. Докато не успея да убедя Маслов, че ти не знаеш къде е Аркадин, никога няма да си в безопасност.

Разтреперана, Гала с мъка облече пак коженото си палто.

— Защо ме спаси? — Тя загърна слабата си фигура. — Защо го правиш?

— Защото не мога да оставя Аркадин да те хвърли на вълците.

— Няма такова нещо — възрази тя.

— Ти как би го нарекла?

Тя отвори уста, пак я затвори и прехапа устни, сякаш можеше да намери отговор в болката си.

Бяха стигнали до вътрешното „Садовое кольцо“. Колите фучаха край тях с шеметна скорост.

— Накъде? — попита през рамо шофьорът.

За момент настъпи мълчание. После Гала се наведе напред и му даде адрес.

— И къде, по дяволите, се намира това? — попита шофьорът.

Това им беше другата особеност на тези шофьори. Тъй като почти никой от тях не беше московчанин, те нямаха никаква представа къде се намира каквото и да е. Гала невъзмутимо му даде указания и жигулата, обвита в облак бензинови изпарения, се вклини в хаотичния трафик.

— Тъй като не можем да се върнем в апартамента — каза Гала, ще отидем у приятелката ми. Правила съм го и преди. Тя е свикнала.

— Казанская знаят ли за нея?

Гала се намръщи.

— Не мисля, не.

— Не можем да рискуваме. — Борн даде на таксиджията адреса на един държан от американци хотел на Червения площад.

— Това е последното място, на което ще им хрумне да те търсят — каза той, докато шофьорът превключваше скоростите.

 

 

Останал сам в колата, Аркадин запали мотора и потегли. Натисна педала на газта и ускори толкова рязко, че главата му се залепи за облегалката, като миг преди да се блъсне в десния край на Хайдаровата кола, включи фаровете си. Различи бодигардовете на Хайдар на задната седалка. Тъкмо се обръщаха, когато колата на Аркадин ги застигна и разтресе. Задницата поднесе наляво и колата се завъртя; Аркадин рязко наби спирачки, блъсна се в дясната задна врата и я проби. Хайдар, който се бореше с волана, напълно изгуби контрол над колата. Тя изскочи от пътя и сега предницата й беше в посоката, от която дойде. Задната й част се удари в едно дърво, бронята се строши на две, багажникът се огъна и колата спря като осакатено животно. Аркадин отби от пътя, паркира и излезе, като крачеше наперено към Хайдар. Фаровете му светеха право в потрошената кола. Той виждаше Хайдар зад кормилото, в съзнание и явно в шок. Само един от мъжете на задната седалка се виждаше. Главата му беше отметната назад и на една страна. По лицето му имаше кръв — черна и лъскава на пронизващата светлина.

Хайдар уплашено се сви, щом Аркадин тръгна към бодигардовете. И двете задни врати бяха толкова изкривени, че не можеха да се отворят. С лакът Аркадин строши близкото задно стъкло и надникна вътре. Един от мъжете беше заклещен, а горната половина на тялото му лежеше в скута на останалия в седнало положение бодигард. Никой от двамата не помръдваше.

Щом Аркадин понечи да измъкне Хайдар иззад волана, Девра с гръм и трясък се появи от мрака. Очите на Хайдар се разшириха от удивление, щом я позна. Тя се спусна към Аркадин и се стовари отгоре му, при което той политна.

Хайдар гледаше удивен как се търкалят по снега, осветявани сегиз-тогиз от фаровете. Хайдар я виждаше как го удря. Много по-едрият мъж отвръщаше, като постепенно взе надмощие. Тогава Девра се отдръпна. Хайдар видя нож в ръката й. Тя го забоде в мрака, като удряше отново и отново.

Когато Девра пак се изправи срещу светлините, той забеляза, че тя диша тежко. В ръката й нямаше нищо. Хайдар предположи, че е оставила ножа забит в своя противник. Тя залитна за миг, омаломощена от борбата. После се насочи към Хайдар. Рязко дръпна неговата врата.

— Добре ли си? — попита.

Той кимна, като се отдръпна от нея.

— Казаха ми, че си се обърнала срещу нас и си минала от другата страна.

Тя се засмя.

— Просто исках копелето да си мисли. Той успя да спипа Шуменко и Филя. След това реших, че единственият начин да оцелея, е да играя с него, докато ми се отвори възможност да го убия.

Хайдар кимна.

— Това е финалната битка. Мисълта, че си станала предателка, беше обезсърчаваща. Знам, някои от нас мислеха, че си се възползвала от връзката си с Пьотър. Но не и аз. — Шокът изчезваше от погледа му. Връщаше се старият лукав блясък.

— Къде е пакетът? — попита тя. — В безопасност ли е?

— Предадох го на Хайнрих тази вечер — докато играхме карти.

— Той замина ли за Мюнхен?

— Защо, по дяволите, да стои тук и минута повече, отколкото е необходимо? Той мрази това място. Предполагам, че ще шофира до Истанбул, за да хване както обикновено ранния вечерен полет. — Очите му се присвиха. — Защо искаш да знаеш?

Той тихо изскимтя, щом Аркадин изникна от мрака. Като погледна от Аркадин към Девра и обратно, Хайдар каза:

— Какво става? Видях те как го намушка до смърт.

— Видя каквото ние искахме да видиш — Аркадин подаде на Девра оръжието си и тя застреля Хайдар между очите.

Върна се при Аркадин и му подаде пистолета с приклада напред. Когато проговори, в гласа й ясно личеше предизвикателство:

— Сега вече доказах ли ти?

 

 

Борн се регистрира в хотел „Метропол“ като Фьодор Иванович Попов. Нощният администратор изобщо не се смути от присъствието на Гала, нито пък поиска неин документ за самоличност. Този на Попов беше достатъчен според правилника на хотела. Фоайето с неговите позлатени аплици и украшения, с блестящите кристални полилеи някак напомняше епохата на царизма — дизайнерите бяха отвърнали поглед от бруталната съветска архитектура.

Борн и Гала се качиха с един от облицованите с коприна асансьори на седмия етаж. Борн отвори вратата на тяхната стая с електронно кодирана карта. След като направи старателен оглед, й позволи да влезе. Тя свали коженото си палто. Щом седна на леглото, късата й поличка се плъзна още по-нагоре по бедрата, но на нея, изглежда, й беше безразлично.

Като се наведе напред, с лакти на коленете, тя каза:

— Благодаря ти, че ме спаси. Но честно казано, не знам какво ще правя сега.

Борн издърпа стола, който стоеше пред бюрото, и седна с лице към нея.

— Първото, което трябва да направиш, е да ми кажеш дали знаеш къде е Аркадин.

Гала се загледа в килима между стъпалата си. Потри рамене, сякаш още й беше студено, макар в стаята да беше достатъчно топло.

— Добре — каза Борн. — Да говорим за друго. Знаеш ли нещо за Черния легион?

Тя изправи глава и сбърчи вежди.

— Странно е, че ги споменаваш.

— Защо да е странно?

— Леонид говореше за тях.

— Аркадин от тях ли е?

Гала се изсмя.

— Сигурно се шегуваш! Не, всъщност той никога не ми е говорил за тях. Искам да кажа, че ги споменаваше от време на време, когато отиваше да види Иван.

— А кой е Иван?

— Иван Волкин. Стар приятел на Леонид. Преди беше в групировката. Леонид ми каза, че от време на време главатарите му искат съвети, затова познава всички играчи. Той сега е нещо като историк на подземния свят. Както и да е, при него ходеше Леонид.

Това заинтригува Борн.

— Можеш ли да ме заведеш при него?

— Защо не? Той е нощна птица. Леонид го посещаваше много късно. — Гала потърси в чантата мобилния си телефон. Превъртя записаните номера и набра телефона на Волкин.

След като говори с някого известно време, тя затвори и кимна.

— Ще се срещне с нас след един час.

— Добре.

Тя се намръщи и прибра телефона си.

— Ако си мислиш, че Иван знае къде е Леонид, грешиш. Леонид на никого не каза къде отива, даже и на мен.

— Сигурно страшно много го обичаш.

— Така е.

— Той обича ли те?

Когато Гала пак се извърна към него, очите й бяха пълни със сълзи.

— Да, обича ме.

— Затова ли взе пари да шпионираш Пьотър? Затова ли тази вечер се забавляваше с онзи мъж в „Китайския летец“?

— Боже, това няма никакво значение.

Борн се наклони напред.

— Не разбирам. Защо да няма значение?

Гала дълго го гледа.

— Какво ти става? Нищо ли не знаеш за любовта? — Една сълза избликна и се търкулна по бузата й. — Това, което правя, за да печеля пари, ми позволява да живея. Това, което правя с тялото си, няма нищо общо с любовта. Любовта е само за сърцето. Сърцето ми принадлежи на Леонид. Това чувство е свято и чисто. Никой не може да го докосне или да го оскверни.

— Може би имаме различни определения за любовта — каза Борн.

Тя поклати глава.

— Нямаш право да ме съдиш.

— Разбира се, права си — отвърна Борн. — Но нямах предвид да те съдя. Просто трудно разбирам любовта.

Тя вирна глава.

— Защо?

Борн се поколеба дали да продължи.

— Изгубих две съпруги, дъщеря и много приятели.

— И любовта си ли изгуби?

— Нямам представа какво значи това.

— Брат ми умря, докато ме защитаваше — Гала потрепери. — Само него имах. Никой никога няма да ме обича като него. След като убиха родителите ни, станахме неразделни. Той се закле, че ще бди нищо лошо да не ми се случи. Влезе в гроба, докато спазваше обещанието си. — Както седеше, тя изправи гръб. На лицето й се четеше непокорство. — Сега разбираш ли?

Борн осъзна, че сериозно е подценил това момиче. Дали и с Мойра беше постъпил така? Макар да призна чувствата си към Мойра, той несъзнателно беше направил заключението, че никоя жена не може да бъде толкова силна и толкова невъзмутима, колкото Мари. В това отношение той очевидно беше сгрешил. Трябваше да благодари на руското момиче за проникновението.

Сега Гала се втренчи в него. Внезапният й гняв, изглежда, беше догорял.

— Ти в много отношения си като Леонид. Вече никога няма да се подхлъзнеш от скалата, вече не вярваш в любовта. Като него си осакатен по ужасен начин. Не разбираш ли, направил си твоето настояще толкова безперспективно, колкото и твоето минало. Единственото ти спасение е да намериш някой, който да обичаш.

— Всъщност намерих — отвърна Борн. — Сега тя е мъртва.

— Никоя друга ли няма?

Борн кимна.

— Може би има.

— Тогава трябва да я прегърнеш, вместо да бягаш — Тя плесна с ръце. — Прегърни любовта. Това щях да кажа на Леонид ако сега той беше тук вместо теб.

 

 

Три преки по-нататък, паркирал на бордюра, Яков — шофьорът, който докара Гала и Борн — отвори капака на мобилния си телефон и натисна бутон за бързо избиране. Когато чу познатия глас, каза:

— Оставих ги пред „Метропол“ преди по-малко от десет минути.

— Дръж ги под око — отвърнаха му. — Ако напуснат хотела кажи ми. После ги проследи.

Яков се съгласи, обърна колата и паркира срещу входа на хотела. После набра друг номер и предаде същата информация на друг свой клиент.

 

 

— За малко изпуснахме пратката — каза Девра, докато се отдалечаваха от катастрофата. — Най-добре веднага да тръгнем за Истанбул. Следващият човек за свръзка, Хайнрих, има цели два часа преднина.

Двамата пътуваха в мрака и се бореха с чупките, завоите и серпентините. Черната планина с трептящи снежни наметала беше техен безмълвен, неизменен спътник. Пътят беше толкова разбит, сякаш се намираха във военна зона. На едно място гумите поднесоха върху леда и колата се завъртя, но Аркадин запази хладнокръвие. Намали скоростта и натисна леко спирачките няколко пъти, докато изключваше колата от скорост, а после изгаси двигателя. Спряха край снежна пряспа.

— Надявам се Хайнрих да е имал същите проблеми — каза Девра.

Аркадин пак запали колата, но не можа да се изтегли достатъчно назад, за да я задвижи. Слезе и заобиколи отзад, Девра застана зад волана. Не намери нищо полезно в багажника, затова се добра на няколко крачки до дърветата и отчупи големи клони, които вклини пред дясната задна гума. Удари два пъти по калника и Девра настъпи газта. Колата изхърка и застена. Гумите се завъртяха и изстреляха нагоре струи зърнест сняг. После грайферите допряха клоните, завъртяха се върху тях и ги прескочиха. Колата беше освободена.

Девра се премести, щом Аркадин седна зад волана. Пред луната се бяха струпали облаци и хвърляха плътна сянка върху пътя, докато минаваха планинския проход. Нямаше други коли; фаровете на колата бяха единствената светлина. Най-после луната се надигна от облачната си постеля и светът, който ги обграждаше, се окъпа в зловеща синкава светлина.

— В такива моменти ми липсва моят американец — каза замислено Девра с глава, облегната назад. — Той беше от Калифорния. Много обичах да ми разказва за сърфа. Боже, какъв странен спорт. Американски. И си представях колко е хубаво да живееш в земя, огряна от слънцето, да караш открити коли по безкрайни магистрали и да плуваш, когато си поискаш.

— Американската мечта — раздразнено каза Аркадин.

Тя въздъхна.

— Толкова исках да ме вземе със себе си, когато тръгваше.

— Моят приятел Миша искаше да го взема с мен — каза Аркадин. — Но това беше много отдавна.

Девра обърна глава към него.

— Ти къде отиде?

— В Америка. — Той се позасмя. — Но не в Калифорния. За Миша нямаше значение къде; той беше побъркан по Америка. Затова не го взех. Отиваш някъде да работиш, обикваш мястото и вече не ти се работи. — Той млъкна за момент и се концентрира върху един остър завой. — Аз, разбира се, не му го казах. — Никога не бих наранил Миша по такъв начин. И двамата сме израснали в бедни квартали, знаеш как е. Тоест имахме ужасно тежък живот. Толкова пъти ме бяха пребивали, че вече не ги броях. Тогава се намеси Миша. Той беше по-едър от мен, но това нямаше значение. Той ме научи как да използвам нож — не само как да намушквам, но и как да го мятам. После ме заведе при един свой познат, мършав, дребен човек, нямаше грам сланина по себе си. Докато мигна и той ме събори по гръб с такава сила, че очите ми се насълзиха от болка. Дъх не можех да си поема. Миша ме попита искам ли да се науча да правя същото и аз казах: „Мамка му, къде да се запиша?“

Заслепиха ги фаровете на приближаващ камион. Аркадин намали, докато камионът изтрополи покрай тях.

— Миша е най-добрият ми приятел, всъщност единственият ми приятел. — Не знам какво ще правя без него.

— Ще се запозная ли с него, когато ме върнеш в Москва?

— Той сега е в Америка — отвърна Аркадин. — Но ще те заведа в неговия апартамент, където временно живея. Намира се на „Крайбрежна Фрунзенская“. От всекидневната се вижда паркът „Горки“. Гледката е много красива. — В миг помисли за Гала, която още беше в апартамента. Знаеше как да я изгони; изобщо нямаше да е проблем.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — каза Девра. За нея беше облекчение да го чуе, че говори за себе си. Окуражена от бъбривото му настроение, тя продължи: — Какво работеше в Америка?

И пак от нищото настроението му изчезна. Аркадин натисна спирачките и колата спря.

— Ти карай — каза той.

Девра вече беше свикнала с неговите внезапно променящи се настроения, но проследи как заобикаля предницата на колата. Тя се прехвърли зад волана. Той затръшна задната врата и Девра включи на скорост, като се чудеше каква чувствителна точка е докоснала този път.

Продължиха пътя надолу по планинския склон.

— Съвсем скоро ще излезем на магистралата — каза тя, за да разсее все по-тегавото мълчание. — Нямам търпение да се пъхна в топло легло.

 

 

Неизбежно дойде момент, в който Аркадин пое инициативата с Марлийн. Случи се, когато тя спеше. Той се промъкна по коридора до вратата й. За него беше детска игра да отключи бравата само с една тел, увита около корка на бутилка шампанско, което Икупов беше поднесъл на вечеря, разбира се, понеже беше мюсюлманин, самият Икупов не опита алкохола, но Аркадин и Марлийн нямаха такива ограничения. Аркадин беше предложил сам да отвори шампанското и когато приключи, скри телта в шепата си.

Стаята миришеше на нея — на лимони и мускус, комбинация, която предизвикваше раздвижване под корема му. Луната беше кръгла и ниско над хоризонта. Сякаш Бог я притискаше между дланите си.

Аркадин стоеше неподвижно, заслушан в дълбокото, равномерно дишане на Марлийн и от време на време улавяше съвсем леко похъркване. Завивките на леглото прошумоляха, щом тя се обърна на дясната си страна, с гръб към него. Той изчака дишането й да се успокои и тогава отиде до леглото. Качи се и коленичи над нея. Луната осветяваше лицето и рамото й, вратът й беше в сянка, затова му се стори, че вече я е обезглавил. По някаква причина тази гледка го обезпокои. Опита се да диша дълбоко и леко, но тревожното видение стегна гърдите му и така го зашемети, че той почти изгуби равновесие.

А после усети нещо твърдо и студено, от което на един дъх дойде на себе си. Марлийн беше будна, беше обърнала глава, втренчена в него. В дясната й ръка имаше „Глок 20“, десети калибър.

— Зареден е — каза тя.

Което означаваше, че има още четиринадесет патрона, ако не успее да го убие от първия път. Не че имаше такава вероятност. „Глок“ беше един от най-мощните пистолети, които можеха да се купят. А тя не се шегуваше.

— Назад.

Той се търколи от леглото, а тя седна. Голите й гърди бяха сребристи на лунната светлина. Изглежда, изобщо не я интересуваше, че е полугола.

— Ти не спеше.

— Не съм спала, откакто дойдох тук — каза Марлийн. — Предчувствах този момент. Очаквах да се промъкнеш в стаята ми.

Тя остави пистолета отстрани.

— Ела в леглото. С мен си в безопасност, Леонид.

Сякаш хипнотизиран, той се качи на леглото и като малко дете положи глава върху меката възглавница на гърдите й, докато тя нежно го люлееше. Тя легна свита около него, като искаше топлината й да се пропие в неговата хладна, подобна на мрамор плът. Постепенно Марлийн усети как сърцето му престана да препуска лудо. Аркадин се унесе в равномерния ритъм на нейното сърце.

Малко по-късно тя го събуди с шепот в ухото. Не беше трудно — той искаше да се освободи от кошмара. Стресна се и се взира в нея дълго време с изопнато тяло. Чувстваше гърлото си изранено от виковете насън. Щом се върна в настоящето, той я позна. Усети ръцете й около себе си, закрилящата прегръдка на тялото й и за нейно удивление и въодушевление, той се отпусна.

— Нищо не може да те нарани тук, Леонид — прошепна тя. — Дори и кошмарите ти.

Той я гледаше особено, без да мига. Всеки друг на нейно място щеше да е уплашен, но не и Марлийн.

— Какво те накара да викаш? — попита тя.

— Имаше кръв навсякъде… по леглото.

— По твоето легло? Биха ли те, Леонид?

Той примигна и магията се развали. Обърна се и скри лице от нея, докато чакаше пепелявата светлина на зората.