Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (21)

Деветнадесета глава

Заради трупа и кръвта по седалките Борн беше принуден да изостави волгата. Но преди да тръгне, той взе мобилния телефон на Баронов, както и парите му. Беше много студено. Заедно с неестествения мрак на зимния следобед дойде и снегът, който се вихреше на тежки талази. Борн знаеше, че трябва да се махне от района колкото се може по-бързо. Извади сим картата от телефона си, сложи я в мобилния на Баронов, а после хвърли своя в отводнителна шахта. С новата си самоличност като Фьодор Иванович Попов той не можеше да си позволи да притежава мобилен телефон на американски производител.

Тръгна приведен в снега и виелицата. След няколко преки, сгушен в един вход, той използва телефона на Баронов, за да се обади на своя приятел Борис Карпов. Гласът от другия край на линията охладня:

— Полковник Карпов вече не е във Федералната служба по безопасност.

Студени тръпки полазиха Борн. Русия не се беше променила дотам, че светкавичните уволнения по изфабрикувани обвинения да останат в миналото.

— Трябва да се свържа с него — каза Борн.

— Той вече е във Федералната агенция против наркотиците. — Гласът изрецитира местен телефонен номер, преди внезапно да затвори.

„Това обяснява отношението“, помисли си Борн. Директор на Федералната агенция против наркотиците беше Виктор Черкезов. Но много хора го имаха за доста повече от това — смятаха го за силовик, който ръководи толкова мощна организация, че някои бяха почнали да я наричат ФСБ-2. Наскоро вътре в правителството беше избухнала война между Черкезов и Николай Патрушев, директорът на ФСБ, наследник на прословутото КГБ. Силовикът, който щеше да спечели тази война, вероятно щеше да стане следващият президент на Русия. Ако Карпов беше преминал от ФСБ във ФСБ–2, значи Черкезов беше спечелил предимство.

Борн се обади в централата на Агенцията против наркотиците, но му казаха, че Карпов го няма и не могат да го свържат с него.

Известно време обмисляше дали да се обади на човека, прибрал зила на Баронов от паркинга на „Крокус Сити“, но почти веднага се отказа. Баронов загина заради него; не искаше и други жертви да тежат на съвестта му.

Вървя до трамвайна спирка. Качи се на първия трамвай, който се появи от мрака. Използва шала, който купи от бутик в „Крокус Сити“, за да прикрие следите, оставени по врата му от жицата. Кръвта засъхна веднага на мразовития въздух.

Трамваят се тресеше и трополеше по релсите. Притиснат от вонящата, шумна тълпа вътре, Борн се чувстваше напълно съсипан. Не само че беше открил килър от Казанская да го чака в апартамента на Тарканян, но и човекът за свръзка беше удушен от убиец на АНС, пратен да ликвидира Борн. Чувстваше се по-самотен от всякога. Плачеха бебета, мъже шумоляха с вестници, жени си бъбреха, старец с големи, кокалести ръце се преви над бастуна си и тайно хвърли поглед към младо момиче, погълнато от своя манга комикс. Това е животът, гъмжи навсякъде около него — клокочещ поток, който се разклоняваше, заобикаляше го и го оставяше безмълвен и сам.

Помисли си за Мари — както винаги в такива моменти. Но нея я нямаше и споменът не беше голяма утеха. Липсваха му децата и се зачуди дали не усеща в себе си да клокочи самоличността на Дейвид Уеб. Обзе го отдавнашното, познато отчаяние от времето, когато Алекс Конклин го беше измъкнал от калта и беше създал за него личността на Борн, в която той се вмъкваше като в доспехи. Усети смазващата тежест на живота върху себе си — живот, прекаран в самота, тъжен и изолиран, който можеше да свърши само по един начин.

И тогава мислите му се върнаха към Мойра и колко невероятно трудна беше последната среща с нея. Ако тя е била шпионин, ако е предала Мартин и възнамерява да направи същото и с него, как би постъпил той? Би ли я прехвърлил към Сорая или Вероника Харт?

Но тя не беше шпионин. Никога нямаше да му се наложи да се изправи пред тази главоблъсканица.

По отношение на Мойра чувствата и дългът образуваха сложна плетеница. Знаеше, че тя го обича, и сега, пред лицето на отчаянието, осъзна, че и той я обича. Когато беше с нея, се чувстваше цялостен, но по съвсем различен начин. Тя не беше Мари и той не искаше това от нея. Беше Мойра и това му бе достатъчно.

Докато дойде време да скочи от трамвая в центъра на Москва, снегът беше стихнал до воали от снежинки, подмятани от заблудените пориви на вятъра по огромните открити площади. Градските светлини блестяха на фона на дългата зимна вечер, но проясняващото се небе рязко свали температурата. Улиците бяха задръстени с таксита, карани от цигани — раздрънкани коли от времето на Брежнев, които бавно се влачеха в плътни върволици, така че да не изпуснат клиент.

Борн влезе в едно интернет кафе, плати за петнайсет минути и написа в Google „Китайски летец“. „Китайски летец Джао Да“ — пълното име — се оказа елитен клуб на „Люблянски път“ 25. Станцията на метрото в Китай-город го остави в периферията. От едната страна имаше замръзнал канал, от другата — редица сгради. „Китайски летец“ се забелязваше лесно както заради паркираните отпред беемвета, мерцедеси и поршета, така и заради вездесъщото ято жигули таксита. Тълпата зад кадифено въже беше пресявана от свирепи на вид мъжаги от фейс контрола. Борн отиде до един червен Кайен и потропа на прозореца. Когато шофьорът свали стъклото, Борн извади триста долара.

— Като ме видиш да излизам, това ще е моята кола.

Шофьорът жадно разгледа парите.

— Ясно, господине.

В Москва американските долари бяха по-красноречиви от думите.

— Ами ако клиентът ти излезе междувременно?

— Няма — увери го шофьорът. — Той няма да се появи преди четири.

Още сто долара и Борн мина покрай крещящата, безредна тълпа. Вътре си поръча безвкусна ориенталска салата и пилешки гърди с коричка от бадеми. От високия стол покрай светещия бар наблюдаваше щъкащите насам–натам руски „силовици“ със своите отрупани с диаманти и облечени в къси полички и кожи „девочки“. Това беше новият ред в Русия. Борн знаеше, че мнозина от стария ешелон още са на власт — или бивши „силовици“ на КГБ, или техните потомци, на нож с момчетата от „Соколники“, които изведнъж ставаха много богати. Силовиците бяха хора, издигнали се по времето на Путин от така наречените силови министерства, включително службите за безопасност и армията. Те бяха новата гвардия, съборила олигарсите от времето на Елцин. Без значение силовици или гангстери, те бяха престъпници. Убиваха, изнудваха, осакатяваха, шантажираха; ръцете на всички бяха изцапани с кръв и бяха чужди на угризенията.

Борн огледа масите за Гала Нематова и с изненада откри пет-шест момичета, които отговаряха на описанието, особено при тази приглушена светлина. Беше поразително да наблюдава това житно поле от високи, стройни млади жени, една от друга по-забележителни. Някакъв изкривен вариант на теорията на Дарвин — оцеляване на най-хубавите. Това обясняваше защо в Украйна и Русия има толкова много удивително красиви девойки. Мъжете от тези страни, които през 1947 година са били по на двайсетина години, бяха оцелели след едно от най-мащабните кланета на мъже в човешката история. Бидейки малцинство, те са имали голям избор на жени. Какви съпруги и майки на децата си бяха предпочели? Отговорът беше очевиден, ако се съди по тълпите красавици, които се веселяха из нощните клубове на Русия.

На дансинга се блъскаха въртящи се тела и разпознаването на отделни хора бе невъзможно. Борн забеляза самотно червенокосо момиче, отиде до нея и с жест я покани да танцуват. Оглушителната хаус музика, изригваща от дузина масивни тонколони, заглушаваше всеки разговор. Момичето кимна, хвана го за ръка и двамата с мъка си запроправяха път към ограниченото пространство на дансинга. Следващите двайсет минути можеха да се сравнят с усилна тренировка. Танците не спираха, цветните проблясващи светлини не угасваха, а в гърдите тътнеше мощна музика, бълвана от местна група на име „Текиладжаз“.

Над главата на червенокосата Борн улови погледа на поредната блондинка. Само че тази беше различна. Борн сграбчи партньорката си за ръката и се промуши още по-навътре сред завихрената маса танцьори. Към смесицата от парфюми, одеколони и пот се прибавяше и острият мирис на нагорещен метал.

Борн продължи да танцува, докато не се убеди, че русата девойка, която танцуваше с широкоплещестия гангстер, наистина е Гала Нематова.

 

 

— Вече няма да е същото — каза доктор Митън.

— Какво значи това, по дяволите? — излая към офталмолога, надвесен над него, Антъни Прауис, седнал на неудобен стол в тайната квартира на АНС в покрайнините на Москва.

— Господин Прауис, не мисля, че сте в най-добрата си форма, за да чуете пълната диагноза. Защо не почакаме, докато шокът…

— Първо, не съм в шок — излъга Прауис. — И, второ, няма време да чакам. — Това беше самата истина: бе изгубил следите на Борн и трябваше да го открие възможно най-бързо.

Доктор Митън въздъхна. Беше очаквал точно такъв отговор; всъщност всичко друго би го изненадало. Все пак имаше професионална отговорност към своя пациент, въпреки че той беше на договор с АНС.

— Означава — каза Митън, — че вече никога няма да виждате с това око. Поне не достатъчно добре.

Прауис седеше с отметната назад глава; увреденото му око беше обездвижено с капки, така че проклетият офталмолог да може да го разглежда.

— Подробностите, моля.

Доктор Митън беше висок, слаб и с тесни рамене. Върху оплешивяващата му глава беше сресан кичур дълга коса, а от гърлото му стърчеше изпъкнала адамова ябълка, която нелепо подскачаше при говорене или преглъщане.

— Предполагам, че ще можете да различите движение и тъмно от светло.

— Това ли е всичко?

— От друга страна — продължи доктор Митън, — когато отокът спадне, е възможно да се окажете напълно сляп с това око.

— Хубаво, сега знам най-лошото. Просто ме оправете, за да мога да се махна оттук, по дяволите.

— Не ви препоръчвам…

— Изобщо не ми пука какво препоръчвате — сопна се Прауис. — Правете каквото казвам или ще ви извия мършавия пилешки врат.

Доктор Митън изпъшка от възмущение, но знаеше, че е по-добре да не възразява на агент. Изглежда, всичките бяха такива сприхави още по рождение, а с времето положението само се влошаваше.

Докато офталмологът се грижеше за окото му, Прауис кипеше отвътре. Не само че не беше успял да ликвидира Борн, но и му позволи трайно да го осакати. Беше бесен на себе си, че се обърна и избяга, макар да знаеше, че когато жертвата вземе надмощие, трябва да напуснеш сражението колкото се може по-бързо.

Все пак Прауис никога нямаше да си го прости. Не заради силната болка — той имаше невероятно висок праг на издръжливост. Не и заради разменените роли — Прауис скоро щеше да оправи положението. Проблемът беше в самото око. Още от дете изпитваше болезнен страх да не ослепее. Баща му беше загубил зрението си при случайно падане, докато слизал от движещ се автобус. При удара се бяха отлепили и двете му ретини. Тогава офталмолозите още не можеха да залепват ретина обратно на мястото й. Шестгодишното дете с ужас беше наблюдавало как баща му от ведър и енергичен човек се превръща в озлобен, затворен в себе си особняк. Именно този ужас го облада в мига, в който Джейсън Борн заби палец дълбоко в окото му.

Докато седеше на стола, потънал в мрачни мисли, Прауис усети в себе си нарастваща решимост. Обеща си да намери Джейсън Борн и да го накара да си плати за вредата, която му беше нанесъл — щеше да си плати скъпо, преди Прауис да го убие.

 

 

Професор Спектър председателстваше ректорски съвет в университета, когато личният му мобилен телефон завибрира. Той веднага обяви петнайсетминутна почивка, напусна залата, закрачи надолу по коридора и излезе отвън на двора.

Когато стигна на безопасно разстояние, отвори капака на мобилния си телефон и чу гласа на Немецов да жужи в ухото му. Немецов беше човекът, на когото Баронов се беше обадил да смени колите пред „Крокус Сити“.

— Баронов е мъртъв? — възкликна Спектър. — Как е станало?

Той слушаше, докато Немецов описваше атаката в колата пред жилищния блок на Тарканян.

— Наемен убиец от АНС — завърши Немецов. — Чакаше Борн, за да го удуши, както направи с Баронов.

— А Джейсън?

— Оцеля. Но убиецът също избяга.

Спектър усети как го залива вълна от облекчение.

— Намери човека на АНС, преди той да е намерил Джейсън, и го убий. Ясно?

— Пределно ясно. Но не трябва ли да се свържем и с Борн?

Спектър помисли малко.

— Не. Той работи най-добре сам. Познава Москва, говори руски прекрасно и носи нашите фалшиви документи за самоличност. Ще направи каквото е необходимо.

— Заложил си всичко на един-единствен човек?

— Ти не го познаваш, Немецов, иначе не би направил такова глупаво изказване. Искам просто да не изгубим Джейсън.

* * *

Когато Гала Нематова и нейният кавалер, изпотени и прегърнати, напуснаха дансинга, Борн също слезе от него. Той проследи с поглед как двойката си проправя път до една маса, където ги посрещнаха двама мъже. Четиримата започнаха да се наливат с шампанско, сякаш беше вода. Борн изчака пак да напълнят високите си чаши, а после тръгна към тях с наперена гангстерска походка.

Като се надвеси над компаньона на Гала, той извика в ухото й:

— Имам спешно съобщение за теб.

— Хей — извика в отговор онзи с неприкрита враждебност. — Кой си ти, по дяволите?

— Грешен въпрос. — Като го стрелна с поглед, Борн дръпна ръкава на якето си достатъчно високо, че да зърне неговата фалшива татуировка с Анубис.

Мъжът прехапа устни и пак седна долу, а Борн се пресегна и издърпа Гала Нематова далеч от масата.

— Излизаме навън да поговорим.

— Луд ли си? — Тя се дръпна, за да се освободи от хватката му. — Навън е кучи студ.

Борн продължи напред, като я стискаше за лакътя.

— Ще говорим в моята лимузина.

— Е, това е друго. — Гала Нематова му се озъби недоволно.

Очите й бяха с кестеняв оттенък, големи, с извити нагоре ъгълчета, които напомняха за азиатска кръв.

От канала се носеше мразовит вятър, само донякъде препречван от струпаните скъпи коли и таксита. Борн почука на стъклото на поршето и шофьорът, разпознал го, отключи вратите. Борн и момичето се пъхнаха вътре.

Разтреперана, Гала се сгуши в неадекватно късото си кожено палто. Борн помоли шофьора да включи отоплението. Онзи се съгласи и потъна в кожената яка на балтона си.

— Не ме интересува какво съобщение имаш за мен — враждебно каза Гала. — Каквото и да е то, отговорът е не.

— Сигурна ли си? — Борн се чудеше накъде бие тя.

— Разбира се, че съм сигурна. Писна ми вашите момчета да ме разпитват къде е Леонид Данилович.

„Леонид Данилович — каза си Борн. — Име, което професорът никога не е споменавал.“

— Преследваме те, защото той е сигурен, че ти знаеш. — Борн нямаше представа какво говори, но чувстваше, че ако продължава да поддържа диалога с нея, ще успее да я накара да се разприказва.

— Не знам. — Гала звучеше като малко раздразнено момиченце. — Но дори и да знаех, нямаше да го изпортя. Можеш да кажеш това на Маслов. — Тя направо изплю името на Дмитрий Маслов — водачът на Казанская.

„Е, добре е като за начало“, помисли си Борн. Но защо Маслов преследваше Леонид Данилович и какво общо имаше това със смъртта на Пьотър? Той реши да разнищи тази връзка.

— Защо ти и Леонид Данилович използвахте апартамента на Тарканян?

Веднага разбра, че е сгрешил. Изражението на Гала драстично се промени. Очите й се присвиха и тя издаде дълбок гърлен звук.

— Какво е това, по дяволите? Вие вече знаете защо бяхме настанени там.

— Кажи ми пак — каза Борн, като отчаяно импровизираше. — Информацията ми е от трети човек. Може би нещо се губи.

— Какво може да се губи? Леонид Данилович и Тарканян са първи приятели.

— Там ли водеше Пьотър на вашите среднощни срещи?

— А, значи това било. Казанская иска да знае всичко за Пьотър Зилбер и аз знам защо. Пьотър поръча убийството на Боря Макс в затвора и не в кой да е, а в Строго охраняваната затворническа колония 13. Кой можеше да направи това? Да влезе там, да ликвидира Макс — много силен и умел наемен убиец на Казанская — и да излезе, без да го забележат.

— Точно това иска да знае Маслов — каза Борн, защото това беше най-безобидният коментар, който можеше да направи.

Гала докосна изкуствения си маникюр, осъзна какво прави и спря.

— Той подозира, че Леонид Данилович го е направил, защото Леонид е известен с такива подвизи. Няма кой друг да е — сигурен е.

Борн реши, че е време да я притисне.

— И е прав.

Гала сви рамене.

— Защо защитаваш Леонид? — попита той.

— Обичам го.

— Както обичаше Пьотър?

— Не ставай глупав — изсмя се Гала. — Никога не съм обичала Пьотър. Той беше задача, за която Семьон Икупов хубавичко ми плати.

— А Пьотър плати за твоето предателство с живота си.

Гала като че ли го видя в друга светлина.

— Кой си ти?

Борн пренебрегна въпроса й.

— По това време къде се срещаше с Икупов?

— Никога не съм го срещала. Леонид служеше за посредник.

Сега умът на Борн препускаше, за да подреди тухличките, които Гала му подаваше, в правилен ред.

— Ти знаеш, нали, че Леонид уби Пьотър — Борн, разбира се, не беше сигурен дали знае, но предвид обстоятелствата това изглеждаше много вероятно.

— Не — пребледня Гала. — Това е невъзможно.

— Можеш да се сетиш как се е случило. Самият Икупов не е убил Пьотър, това със сигурност трябва да ти е ясно. — Той гледаше как в очите й се надига страх. — На кого може да се е доверил Икупов да го направи? Леонид е бил единственият друг човек, който знае, че шпионираш Пьотър за Икупов.

Истината в думите на Борн се отпечата върху лицето на Гала. Докато тя още беше в шок, Борн продължи:

— Моля те, кажи ми цялото име на Леонид.

— Какво?

— Просто направи каквото ти казвам — повтори Борн. — Това може да е единственият начин да го спасим от убийците на Казанская.

— Но ти си от Казанская.

Като вдигна ръкава си, Борн й даде да разгледа по-отблизо фалшивата татуировка.

— От Казанская тази вечер чакаха Леонид в апартамента на Тарканян.

— Не ти вярвам. — Тя се облещи. — Ти какво правеше там?

— Тарканян е мъртъв — каза Борн. — Сега искаш ли да помогнеш на мъжа, който казваш, че обичаш?

— Наистина обичам Леонид! Не ми пука какво е направил.

В този момент шофьорът силно изруга и се завъртя от мястото си.

— Клиентът ми идва.

— Давай — пришпори Гала Борн. — Напиши името му.

— Сигурно нещо се е случило във ВИП-а — каза шофьорът. — Мамка му, изглежда бесен. Трябва веднага да се махате оттук.

Борн сграбчи Гала, отвори откъм улицата и почти заби вратата в бронята на профучаващо такси. Даде му сигнал да спре с пълна шепа рубли и в една крачка направи прехода от западния лукс към източната мизерия. Гала Нематова се изтръгна от него, докато влизаше в жигулито. Той я сграбчи за гърба на коженото палто, но тя го съблече и хукна да бяга. Таксиметровият шофьор натисна газта и в купето се разнесе зловоние от бензинови изпарения, които така задавиха Борн, че трябваше да навие ръчката и да свали прозореца. В този момент видя двамата мъже, които бяха седели на масата й, да излизат от клуба. Те се огледаха наляво-надясно. Един от тях видя тичащата фигура на Гала, посочи на другия и двамата хукнаха след нея.

— Следвай тези мъже! — изкрещя Борн на шофьора.

Онзи имаше безизразно лице с подчертано азиатски черти. Беше дебел, мазен и говореше руски с отвратителен акцент. Очевидно не му беше майчин език.

— Шегуваш се, нали?

Борн му хвърли още рубли.

— Не, не се шегувам!

Шофьорът сви рамене, с усилие превключи на първа и отпусна педала на газта.

В този момент двамата мъже настигнаха Гала.