Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (2)

Пролог

Строго охранявана затворническа колония 13

Нижни Тагил, Русия / Кампионе д’Италия, Швейцария

Докато четиримата затворници чакаха Боря Макс да се появи, те се облягаха на стените, чийто студ вече не им влияеше. Отвън, в затворническия двор, където пушеха скъпи цигари от черния пазар, направени от тръпчив черен турски тютюн, те разговаряха помежду си, всмуквайки парливия дим в дробовете си и изтласквайки го на кълбета, които сякаш се втвърдяваха от мразовития въздух. Над главите им висеше безоблачното небе, а трепкащата звездна светлина го превръщаше в бездънна емайлирана черупка. Голямата мечка, Рис, Ловджийски кучета, Персей — същите тези съзвездия горяха в небето над Москва, хиляда километра на югозапад, но колко различен беше животът тук от луксозните топли клубове на „Трьохгорни вал“ и улица „Садовническа“.

През деня затворниците от Колония 13 изработваха части за Т-90, страховития боен танк на Русия. И за какво ли говорят нощем хора без съвест и чувства? Странно, но за семействата си. В това да се прибереш вкъщи при жената и децата имаше стабилност, която определяше предишния им живот така, както масивните стени на Строго охраняваната колония 13 определяха сегашния. Какво ли не правеха, за да печелят пари — лъжеха, мамеха, крадяха, изнудваха, шантажираха, измъчваха и убиваха — само това знаеха. Изискваше го реалността, иначе щяха да са мъртви. Техният живот беше извън човешката цивилизация. Да се върнат към топлината на близката жена, към домашния мирис на цвекло, варено зеле, задушено месо, към огъня на парливата водка, беше уют, към който всички изпитваха носталгия. Носталгията ги свързваше толкова сигурно, както и татуировките на тяхната сенчеста професия.

Тихо изсвирване проряза мразовития нощен въздух и разтвори техните спомени като терпентин върху маслена боя. Нощта изгуби всичките си въображаеми цветове и пак стана синьо–черна, щом Боря Макс се появи. Макс беше едър човек — мъж, който вдигаше тежести по цял час, после деветдесет минути скачаше на въже всеки божи ден, откакто беше вътре. Като наемен убиец за Казанская, клон на руската групировка, която пласираше наркотици и коли на черно, той се ползваше с известен статут сред останалите хиляда и петстотин затворници от Колония 13. Охраната се страхуваше от него и го презираше. Репутацията му вървеше преди него, както сянка по залез. Беше нещо като окото на буря, около което се вихреха бушуващите ветрове на насилието и смъртта. Казанская или не Казанская, Макс трябваше да бъде наказан, иначе всички знаеха, че дните им в Колония 13 са преброени.

Усмихнаха се на Макс. Един от тях му предложи цигара, друг му я запали, щом той се наведе напред и сви шепи, за да опази от вятъра нежното пламъче. Другите двама сграбчиха ръцете на Макс, а онзи, който му беше предложил цигарата, заби в слънчевия му сплит импровизиран нож, старателно наточен във фабриката на затвора. В последния миг Макс отблъсна ножа с превъзходно привично перване на ръката. Мъжът с изгорялата кибритена клечка незабавно стовари злостен ъперкът в брадата на Макс.

Макс се олюля към гърдите на двамата мъже. Но в същото време настъпи с левия си ботуш стъпалото на един от мъжете, които го удържаха. Като измъкна лявата си ръка, той изви тялото си в остра дъга и заби вирнатия си лакът в гръдния кош на мъжа, който беше хванал дясното му рамо. За миг освободен, облегна гърба си на стената дълбоко в сенките. Четиримата стесниха кръга, готови да го убият. Този с ножа пристъпи напред, друг хлъзна извито парче метал по кокалчетата на пръстите му.

Борбата започна не на шега с болезнено пъшкане и напрежение, с пороища пот и рукнала кръв. Макс беше силен и хитър; репутацията му беше съвсем заслужена, но макар че удряше с всичка сила, пред него имаше четирима непоколебими врагове. Щом събореше някой от тях на колене, друг заемаше мястото му, така че винаги оставаха поне двама, които да го бият, докато другите се прегрупираха и възстановяваха, доколкото могат. Четиримата не си правеха илюзии каква задача им предстои. Знаеха, че никога няма да успеят да надвият Макс при първата, а даже и при втората атака. Планът им беше да го изтощят, като се редуват. Те си взимаха почивки, но на него такива не му бяха позволени.

И, изглежда, това вършеше работа. Окървавени и насинени, те продължиха безмилостното нападение, докато Макс не вкара ръката си в гърлото на един от четиримата — онзи със самоцелния нож — и не смачка хрущяла на ларинкса. Докато мъжът се олюляваше в ръцете на своите другари, задушен като риба на кука, Макс изтръгна ножа от ръката му. После очите му се облещиха и той се превърна в инертна маса. Кръвожадни, заслепени от ярост, останалите трима се нахвърлиха срещу него.

Атаката им почти успя да пробие защитата на Макс, но той се справи с тях спокойно и ефикасно. Мускулите се издуха по ръцете му, щом се обърна и застана с лявата си страна към тях, като им предостави по-малка мишена, дори когато използваше ножа с кратки, порязващи бръсвания и пробождания, за да нанася защитна линия от рани, които, макар и не дълбоки, лееха потоци кръв. Опитът на Макс да парира тяхната тактика да го изтощят беше преднамерен. Изтощението беше едно нещо, загубата на кръв — друго.

Един от нападателите му се хвърли напред, подхлъзна се в собствената си кръв и Макс го блъсна на земята. Това създаде благоприятна възможност и онзи с импровизираната резачка на кокалчета се приближи и удари отстрани с парчето метал Макс по врата. Макс изведнъж изгуби дъх и сили. Останалите мъже изрязаха отвратителна татуировка върху него и бяха на косъм да го разкъсат, когато от мрака изникна човек от охраната и започна да ги отблъсква с яка дървена палка, чиято сила беше далеч по-ефикасна от всяко парче откъснат метал.

Нечие рамо изпука под майсторски овладяната палка; друг от мъжете остана с разбит отстрани череп. Третият хукна да бяга, но беше ударен точно в третия прешлен, който при сблъсъка се строши и счупи гръбнака му.

— Какво правиш? — попита Макс пазача между опитите пак да си върне контрола върху дишането. — Мислех, че тия копелета са подкупили цялата охрана.

— Така е. — Пазачът хвана Макс за лакътя. — Оттук — посочи той с лъщящия край на палката.

Макс присви очи.

— Това не е пътят обратно към килиите.

— Искаш ли да излезеш оттук или не? — попита пазачът.

Макс кимна, ориентирайки се в ситуацията, и двамата мъже забързаха с широки крачки през пустия двор. Пазачът вървеше притиснат до стената и Макс последва примера му. Той забеляза, че се движат с обмислено темпо извън лъчите на блуждаещите прожектори. Нямаше време да си мисли кой е пазачът. Освен това някъде дълбоко в съзнанието си Макс очакваше нещо подобно. Знаеше, че неговият шеф, главата на Казанская, няма да го остави да гние в Колония 13 до края на живота си дори само защото беше твърде ценен кадър, за да го оставят да гние. Кой изобщо можеше да замести великия Боря Макс? Може би само един — Леонид Аркадин. Но Аркадин — който и да беше той, а Макс не познаваше човек, който да го е срещал или да е зървал лицето му — не би работил за Казанская или някоя от фамилиите. Той беше на свободна практика, последният от тази изчезваща порода. Ако изобщо съществуваше, в което Макс искрено се съмняваше. Макс беше израснал с приказки за таласъми, притежаващи всякакъв вид невероятни сили — по някаква извратена причина руснаците изпитваха удоволствие от това да плашат децата си. Но всъщност Макс никога не беше вярвал в таласъми, никога не се беше страхувал. Както нямаше причина да се страхува и от призрака на Леонид Аркадин.

Пазачът вече беше отворил една врата, в която се шмугнаха точно когато лъчът на прожектора пропълзя по камъните, към които преди секунди бяха притиснати.

След няколко завоя Макс се озова в коридора, който водеше към мъжките душове, а зад тях — Макс знаеше — беше един от двата входа към крилото на затвора. Макс нямаше представа как смяташе този пазач да го преведе през пропускателния пункт, но не си губеше времето да гадае мислите му. Досега знаеше точно какво и как да прави. Човекът явно беше професионалист. Познаваше затвора и очевидно имаше як гръб: първо, за да влезе тук; второ, за да се движи свободно наоколо. Шефът на Макс беше навсякъде.

Докато се придвижваха надолу по коридора към душовете, Макс попита:

— Кой си ти?

— Името ми не е важно — отвърна пазачът. — Важно е кой ме праща.

Разговорът се водеше в неестествената тишина на нощния затвор. Руският на пазача беше безупречен, но за опитното око на Макс той не приличаше нито на руснак, нито на грузинец, чеченец, украинец или пък на азербайджанец. За Макс беше дребен, но в края на краищата по неговите стандарти почти всички бяха дребни. Изглеждаше в добра форма обаче, а отговорите бяха прецизно премерени. Създаваше впечатление за необикновеното спокойствие на правилно овладяната енергия. Не правеше движение, освен ако не беше необходимо, и така използваше само нужното количество енергия, не повече. Самият Макс правеше нещо подобно, затова за него беше лесно да забележи точните симптоми, които другите биха пропуснали. Очите на пазача бяха белезникави, изражението му — мрачно, почти отсъстващо, като на хирург в операционна зала. Светлата му коса беше гъста отгоре, подрязана в стил, който би бил непознат за Макс, ако не беше почитател на международните списания и чуждите филми. Всъщност, ако Макс не беше по-добре запознат, би казал, че пазачът е американец. Но това бе невъзможно. Шефът на Макс не наемаше американци — той ги поглъщаше.

— Значи те праща Маслов — каза Макс. Дмитрий Маслов беше главатарят на Казанская. — Всичко е заради шибаното време, да ти кажа. Петнайсет месеца на това място са като петнайсет години.

В този момент, щом застанаха рамо до рамо при душовете, пазачът, без да се завърти изцяло, замахна с палката и удари Макс странично по главата. Макс, съвсем неподготвен, се олюля и се свлече на голия циментов под в банята, който вонеше на плесен, дезинфектант и на мъже, които не поддържат необходимата хигиена.

Пазачът го подхвана така безгрижно, сякаш тази вечер беше излязъл на среща с момиче под ръка. Замахна с палката почти мързеливо. Удари Макс в левия бицепс достатъчно силно, че да го изтика към редицата душове, които стърчаха от подгизналата задна стена. Но Макс не желаеше да го избутва нито този пазач, нито който и да е. Щом палката изсвистя надолу от връхната точка на дъгата, Макс пристъпи напред и разцепи траекторията на удара със стегната ръка. Попаднал в линията на защита на пазача, вече можеше да предприеме най-адекватното действие в дадената ситуация.

Самоделният нож беше в лявата му ръка. Нахвърли се с острието напред. Когато пазачът се отмести, за да го блокира, той замахна нагоре и го поряза с върха на острието. Беше се прицелил да среже отдолу китката, където минаваха вените, и ако успееше да ги пререже, ръката щеше да стане безполезна. Рефлексите на пазача обаче бяха бързи като неговите и острието попадна върху ръкава на коженото яке. Но не проникна в кожата, както би трябвало. Макс имаше време само да отбележи, че якето сигурно е покрито с „кевлар“ или някакъв друг непробиваем материал, преди мазолестият край на ръката на пазача да избие ножа от стиснатите му пръсти.

Следващият удар го изтърколи назад. Той се спъна в един от отводнителните канали, петата му хлътна вътре и пазачът заби подметката на ботуша си странично в коляното на Макс. Чу се ужасяващ звук от триенето на кост в кост, докато десният крак на Макс се огъваше.

Щом пазачът се приближи, каза:

— Не ме е пратил Дмитрий Маслов. А Пьотър Зилбер.

Макс се бореше да измъкне от канала петата си, която вече не усещаше.

— Не знам за кого говориш.

Пазачът го сграбчи отпред за ризата.

— Ти уби брат му Алексей. С един изстрел в тила. Намериха го в Москва река.

— Това беше по работа — отвърна Макс. — Просто работа.

— Да, добре, а това е лично — каза пазачът, докато забиваше коляно в чатала на Макс.

Макс се преви на две. Когато пазачът се наведе да го издърпа, Макс го удари с глава в брадата. Между устните му бликна кръв, щом зъбите му пробиха езика.

Макс използва предимството си и заби юмрук над бъбрека на пазача. Той облещи очи — единственият симптом, че усеща болка — и ритна Макс по строшеното коляно. Макс падна и остана да лежи. Агонията го заля като река. Докато се опитваше да я надмогне, пазачът отново го ритна. Усети, че ребрата му поддават, а бузата му опря вонящия циментов под. Лежеше зашеметен, без да може да се изправи.

Пазачът клекна до него. Като видя гримасата му, Макс изпита известно задоволство, но само това му беше писано да получи като утеха.

— Имам пари — немощно изпъшка Макс. — Заровени са на безопасно място, където никой не може да ги намери. Ако ме измъкнеш оттук, можеш да получиш половината. Над половин милион американски долара.

Това само вбеси пазача. Той силно удари Макс по ухото и пред очите му прехвърчаха искри. В главата му отекна болка, която за всеки друг би била непоносима.

— Мислиш ли, че съм като теб? Че не съм лоялен? — Той се изплю в лицето на Макс. — Горкият Макс, направи фатална грешка, че уби това момче. Хора като Пьотър Зилбер никога не забравят. Те имат начини да преместят и небето, и земята, за да получат това, което искат.

— Добре — прошепна Макс. — Вземи ги всичките. Повече от един милион долара са.

— Пьотър Зилбер те иска мъртъв, Макс. Дойдох тук, за да ти го кажа. И да те убия. — Изражението му леко се промени. — Но първо…

Той опъна лявата ръка на Макс и стъпи върху китката му, като я притисна за по-сигурно върху грубия цимент. После извади дебели градинарски ножици.

Това действие извади Макс от летаргията, причинена от болката.

— Какво правиш?

Пазачът хвана палеца на Макс, на чиято обратна страна имаше татуировка на череп, същата като по-голямата на гърдите му. Тя беше символ на високия статут на Макс в гибелната му професия.

— Освен че иска да знаеш кой е човекът, поръчал смъртта ти, Пьотър Зилбер настоява за доказателство, че си ликвидиран, Макс.

Пазачът нагласи ножиците в основата на палеца на Макс, после стисна дръжките. Макс издаде гърлен звук, не много различен от този на бебе.

Като касапин пазачът уви палеца в парче амбалажна хартия, стегна го с ластик и го прибра в найлонов плик.

— Кой си ти? — успя да промълви Макс.

— Името ми е Аркадин — отвърна пазачът. Той разтвори ризата си, откривайки татуировка на две свещи върху гърдите си. — Или в твоя случай, смъртта.

С едно елегантно движение Аркадин счупи врата на Макс.

 

 

Хладните алпийски слънчеви лъчи осветяваха Кампионе д’Италия, малък прелестен италиански анклав, на две трети от квадратна миля, сгушен в точната като часовник подредба на Швейцария. Заради отличното му разположение в източния край на езерото Лугано анклавът беше и удивително живописен, и прекрасно място за постоянно жителство. Като Монако той беше данъчен рай за заможните личности, които притежаваха великолепни вили и проиграваха безсмислено часове в „Казино ди Кампионе“. Парите и ценностите можеха да се съхраняват в швейцарските банки заради тяхната с право заслужена репутация за дискретно обслужване, напълно защитено от любопитните очи на действащия международен закон.

Това малко известно идилично място избра Пьотър Зилбер за своята първа среща очи в очи с Леонид Аркадин. Беше се свързал с него чрез посредник по различни причини за безопасност, които не позволяваха да влизаш в контакт с наемния убиец директно. Още от ранна възраст Пьотър беше научил, че не съществува нещо като склонност към прекомерна предпазливост. Да си роден в семейство с тайни означаваше да носиш тежък товар от отговорност.

Застанал на възвишението точно край „Виа Тотоне“, пред Пьотър се откриваше смайваща гледка към тъмночервените керемидени покриви на дървените вили и жилищните сгради, опасаните с палми квартали на града, небесносините води на езерото и планините, чиито разклонения бяха покрити с мъгливи воали. Докато седеше в сивото си беемве, от време на време до него достигаше далечното бръмчене на моторници, които оставяха бели разпенени ивици във водата. Всъщност част от ума му вече беше тръгнала на предстоящото пътуване. След като се сдоби с откраднатия документ, той го беше изпратил по дългия път из своята мрежа до най-отдалечения й край.

Престоят тук го вълнуваше по най-необикновен начин. Очакването на това, което предстоеше, на големите похвали, които щеше да получи особено от баща си, го наелектризираше. Аркадин му се обади от московското летище, за да му каже, че операцията е минала успешно и носи със себе си физическото доказателство, искано от Пьотър.

Пьотър беше поел риск, като тръгна след Макс, но той беше убил брат му. Трябваше ли да забрави оскърблението? По-добре от всеки познаваше неумолимия принцип на баща си да се крие в сенките, да остава незабележим, но според Пьотър този акт на отмъщение си струваше риска. Освен това беше се справил с проблема чрез посредници, както според него би постъпил и баща му.

Като чу дрезгавото ръмжене на автомобилен двигател, той се обърна и видя тъмносин мерцедес, който се изкачваше по склона.

Единственият реален риск, който поемаше, беше точно сега и това според него не можеше да се избегне. Ако Леонид Аркадин беше в състояние да проникне в Колония 13 в Нижни Тагил и да убие Боря Макс, значи той беше човекът за следващата задача, която Пьотър си беше наумил. Нещо, за което баща му трябваше да се погрижи още преди години. Сега имаше възможност да довърши онова, което баща му беше твърде боязлив да предприеме. Плячката принадлежи на смелите. Документът, с който се беше сдобил, доказваше, че времето за предпазливост изтича.

Мерцедесът спря до неговото беемве и от него с плавни движения на тигър излезе мъж със светла коса и дори още по-светли очи. Той не беше много едър, не беше и с прекалено развити мускули, както повечето от служителите в руските групировки, но въпреки това нещо у него излъчваше безмълвна заплаха, която според Пьотър беше впечатляваща. От съвсем ранна възраст Пьотър беше в контакт с опасни хора. На единайсет години уби мъж, който беше заплашил майка му. Не се колеба ни най-малко. Ако беше се поколебал, онзи следобед на азербайджанския пазар майка му щеше да умре от ръката на убиец с нож. Този убиец, както и други през годините, беше изпратен от Семьон Икупов, безмилостният отмъстител на бащата на Пьотър, човекът, който в този момент необезпокояван обитаваше своята вила на „Виале Марко Кампионе“, на по-малко от миля от мястото, където сега стояха Пьотър и Леонид Аркадин.

Двамата мъже не се поздравиха, не се обърнаха един към друг по име. Аркадин извади куфарчето от неръждаема стомана, което Пьотър му беше изпратил. Пьотър се пресегна за близнака на куфарчето в своето беемве. Размяната стана върху капака на мерцедеса. Двамата сложиха куфарчетата долу едно до друго и ги отключиха. В това на Аркадин беше отрязаният пръст на Макс, опакован в хартия и найлон. В куфарчето на Пьотър имаше трийсет хиляди долара в диаманти, единствената валута, която Аркадин приемаше за плащане.

Аркадин търпеливо чакаше. Докато Пьотър разопаковаше палеца, той се взираше в езерото и може би му се искаше да е на някоя от моторниците, които прокарваха пътеки далеч от сушата. По време на пътуването от Русия палецът на Макс беше позавехнал. От него лъхаше определен мирис, който не беше непознат за Пьотър Зилбер. Беше погребал доста роднини и колеги. Обърна се така, че слънцето да освети татуировката, и извади малка лупа, през която се втренчи в белязаното.

Най-после прибра лупата.

— Труден ли се оказа?

Аркадин се обърна с лице към него. За момент настойчиво се взря в очите на Пьотър.

— Не особено.

Пьотър кимна. Той хвърли палеца по стръмнината и метна празната торбичка след него. Аркадин, който прие това за приключване на сделката, посегна към пакета с диаманти. Извади бижутерска лупа, избра случаен диамант и го огледа със самоувереността на познавач.

Щом кимна, удовлетворен от чистотата и цвета, Пьотър каза:

— Какво ще кажеш да изкараш тройно повече от това, което ти платих за тази задача?

— Аз съм много зает човек — отвърна Аркадин без излишни обяснения.

Пьотър наклони почтително глава.

— Не се съмнявам.

— Приемам само поръчки, които ме интересуват.

— Семьон Икупов би ли те заинтересувал?

Аркадин замря неподвижен. Край тях минаха две спортни коли, хвърчащи нагоре по пътя, сякаш бяха в Льо Ман. През ехото на гърлените им ауспуси Аркадин каза:

— Колко удобно, че случайно се намираме в малкото княжество, където живее Семьон Икупов.

— Виждаш ли? — ухили се Пьотър. — Знам точно колко си зает.

— Двеста хиляди — каза Аркадин. — Обичайните условия.

Пьотър, който беше очаквал каква ще е таксата на Аркадин, кимна в знак на съгласие.

— Важи незабавно при доставка.

— Съгласен.

Пьотър вдигна капака на багажника на беемвето. Вътре имаше още две куфарчета. От едното той прехвърли в куфарчето върху капака на мерцедеса сто хиляди в диаманти. От другото подаде на Аркадин пакет с документи, в които имаше и сателитна карта, показваща точното местоположение на Икуповата вила, списък с неговите бодигардове и серия подробни архитектурни планове на вилата, включително електрическите схеми, резервното захранване и подробности за охранителните инсталации на мястото.

— В момента Икупов се намира там — каза Пьотър. — Как ще проникнеш вътре си е твоя работа.

— Ще държим връзка. — След като прегледа документите и зададе някой друг въпрос, Аркадин ги сложи в куфарчето върху диамантите, щракна капака и метна куфарчето на пътническата седалка в мерцедеса така леко, сякаш беше пълно с балони.

— Утре по същото време, точно тук — каза Пьотър, докато Аркадин сядаше зад волана.

Мерцедесът запали и двигателят му замърка. После Аркадин включи на скорост. Щом мерцедесът се плъзна по шосето, Пьотър се обърна и тръгна към своето беемве. Чу скърцане на спирачки, обръщане на кола и като се обърна, видя, че мерцедесът се засилва право срещу него. За момент остана парализиран. „Какво прави той, по дяволите?“ Най-после хукна да бяга. Но мерцедесът вече го връхлиташе, радиаторната решетка се блъсна в него и го закова странично в беемвето.

През мъглата на агонията Пьотър видя как Аркадин излиза от колата си и тръгва към него. После нещо в него поддаде и той потъна в несвяст.

 

 

Дойде на себе си в кабинет с ламперия, в който проблясваха окачени месингови предмети, и потънал в исфахански килими с ярки, наситени цветове. От мястото си виждаше бюро и стол от орехово дърво, както и огромен прозорец, който разкриваше искрящите води на езерото Лугано и забулените планини отзад. Слънцето клонеше ниско на запад и хвърляше дълги яркосини сенки над водата и нагоре по боядисаните в бяло стени на Кампионе д’Италия.

Пьотър беше вързан за обикновен дървен стол, който изглеждаше сякаш не на място в заобикалящата среда на богатство и власт. Опита да си поеме дълбоко въздух и изтръпна от острата болка. Погледна надолу и видя бинтове, здраво увити около гърдите си. Сигурно имаше някое спукано ребро.

— Поне се върна от страната на мъртвите. За малко се бях притеснил.

Беше мъчително за Пьотър да обърне глава. Всеки мускул в тялото му сякаш гореше. Но не можеше да потисне любопитството си, затова прехапа устни и продължи да извръща глава, докато в полезрението му не попадна мъж. Беше дребен и прегърбен. Над големите му воднисти очи бяха закрепени очила с кръгли стъкла. Върху скалпа му с бронзов тен, очертан и набразден като пасище, нямаше нито един косъм, но сякаш за да компенсират плешивото му теме, неговите вежди бяха поразително гъсти и се извиваха като дъги над очните орбити. Изглеждаше като някакъв лукав турски търговец от Леванта.

— Семьон Икупов — каза Пьотър. Той се закашля. Чувстваше устата си скована, сякаш я бяха натъпкали с памук. Усети бакърено соления вкус на собствената си кръв и с мъка преглътна.

Икупов можеше да се премести, за да не се налага на Пьотър да извива врат, но не го направи. Вместо това сведе поглед към дебелия свитък, разгънат на бюрото.

— Знаеш ли, тези архитектурни планове на вилата ми са толкова подробни, че научавам за сградата неща, които преди не съм знаел. Например тук под винарската изба има цял подземен етаж. — Той прокара тлъстия си показалец по листа. — Предполагам, че ще отнеме известно време да стигнем до него, но кой знае, може да се окаже полезен.

Отметна рязко глава и прикова поглед в Пьотър.

— Например може да е идеалното място за твоя затвор. Ще съм сигурен, че дори и най-близкият ми съсед няма да чуе крясъците ти. — Той се усмихна зловещо. — А ти ще крещиш, Пьотър, това ти го обещавам. — Главата му се завъртя и искрите в очите му затърсиха някой друг. — Нали, Леонид?

Сега в полезрението на Пьотър влезе Аркадин. Той внезапно хвана с една ръка главата на Пьотър, а с другата го стисна между челюстите. Пьотър нямаше друг избор, освен да отвори уста. Аркадин провери зъбите му един по един. Пьотър знаеше, че търси изкуствен зъб, пълен с течен цианид. Смъртоносно хапче.

— Всичките са негови — каза Аркадин, като остави Пьотър.

— Любопитен съм — обади се Икупов. — Как изобщо си набави тези планове, Пьотър?

Пьотър, който очакваше нещо лошо, не отговори. Но изведнъж се затресе толкова силно, че зъбите му затракаха.

Икупов даде знак на Аркадин и той го уви с дебело одеяло. Икупов донесе резбован стол от черешово дърво, сложи го срещу Пьотър и седна.

Продължи, сякаш изобщо не очакваше отговор:

— Трябва да призная, че това показва доста голяма инициативност от твоя страна. Значи умното момче се е превърнало в умен млад мъж. — Икупов сви рамене. — Изобщо не съм изненадан. Но чуй ме сега — знам кой си ти всъщност — мислеше, че можеш да ме заблудиш, като постоянно си сменяш името ли? Истинският проблем е, че ти разрови гнездо с оси, затова няма какво да се изненадваш, ако те ужилят. И пак ще те ужилят, и пак, и пак.

Той се наведе напред към Пьотър.

— Колкото и много аз и баща ти да се презираме, ние израснахме заедно; някога бяхме близки като братя. Така. От уважение към него няма да те лъжа, Пьотър. Това твое нагло нападение няма да свърши добре. Всъщност то беше обречено още от самото начало. И искаш ли да знаеш защо? Няма нужда да отговаряш; разбира се, че искаш. Земните ти потребности те предадоха, Пьотър. Онова възхитително момиче, с което си лягаш последните шест месеца, принадлежи на мен. Знам, мислиш, че това не е възможно. Знам, че подробно си я проучил — така действаш ти. Предугадих всичките ти разследвания; направих така, че да получиш отговорите, които имаше нужда да чуеш.

Пьотър, който се взираше в лицето на Икупов, усети, че зъбите му пак тракат, колкото и силно да стискаше челюсти.

— Чай, моля те, Филип — каза Икупов на някакъв невидим човек. Няколко минути по-късно строен млад мъж постави английски сребърен сервиз за чай върху ниска масичка до дясната ръка на Икупов. Като любимия чичо Икупов наля чая и му сложи захар. Поднесе порцелановата чашка към посинените устни на Пьотър и каза:

— Моля те, Пьотър, пийни. За твое добро е.

Пьотър с поглед отклони предложението.

— А, да, разбирам — каза Икупов. Той отпи от чашата, за да увери Пьотър, че това е само чай, после пак му я поднесе. Ръбът затрака по зъбите на Пьотър, но накрая Пьотър отпи — първо бавно, после по-ненаситно. Когато чаят свърши, треперенето на Пьотър беше стихнало.

— По-добре ли се чувстваш?

— По-добре ще се чувствам — отвърна Пьотър, — когато се махна оттук.

— Ах, ами опасявам се, че това няма да стане още известно време — каза Икупов. — Ако изобщо стане. Освен ако не ми кажеш онова, което искам да знам.

Той придърпа стола си по-близо и сега от благото изражение на любящ чичо нямаше и следа.

— Ти открадна нещо, което принадлежи на мен — каза той. — Искам си го обратно.

— То никога не ти е принадлежало, ти пръв го открадна.

Пьотър му отвърна с такава жлъч, че Икупов каза:

— Ти ме мразиш толкова силно, колкото обичаш баща си, това е основният ти проблем, Пьотър. Никога не се научи, че любовта и омразата по същество са еднакви в това, че човекът, който обича, може да бъде манипулиран толкова лесно, колкото и човекът, който мрази.

Пьотър присви уста, сякаш думите на Икупов бяха оставили в нея горчив привкус.

— Така или иначе е твърде късно. Документът вече пътува.

Изведнъж поведението на Икупов се промени. Лицето му се стегна като юмрук. Някакво напрежение придаде на цялото му дребно тяло вид на оръжие, готово за изстрел.

— Къде го изпрати?

Пьотър само сви рамене.

Лицето на Икупов моментално почерня от гняв.

— Мислиш ли, че не зная нищо за информацията и материалната част на съобщителния канал, който усъвършенстваш през последните три години? Така пращаш информацията, която открадна от мен, обратно към баща си, където и да е той.

За първи път, откакто дойде на себе си, Пьотър се усмихна.

— Ако знаеше нещо съществено за канала, досега да си го проверил.

При тези думи Икупов си възвърна хладния контрол над емоциите.

— Казах ти, че разговорите с него ще са безполезни — обади се Аркадин, който стоеше зад стола на Пьотър.

— Въпреки това — отвърна Икупов — има известни правила, които трябва да се спазват. Аз не съм животно.

Пьотър изсумтя.

Икупов се втренчи в пленника си. Като се отпусна в стола си, той претенциозно дръпна нагоре крачола си, кръстоса крак върху крак и сплете дебелите си пръсти долу на корема.

— Давам ти последен шанс да продължиш този разговор.

Едва след като мълчанието се проточи почти нетърпимо дълго, Икупов вдигна поглед към Аркадин.

— Пьотър, защо ми причиняваш това? — попита той с примирителен тон. После се обърна към Аркадин: — Започвай.

Въпреки силната болка Пьотър се изви колкото му беше възможно, но не можа да види какво прави Аркадин. Чу звука от инструменти върху метална количка, чиито колела се търкаляха по килима.

Пьотър пак се обърна.

— Не ме плашиш.

— Нямам намерение да те плаша, Пьотър — отвърна Икупов. — Смятам да те нараня много, много лошо.

* * *

С болезнен гърч светът на Пьотър се сви до точицата на звезда в нощното небе. Беше заключен в пределите на собственото си съзнание, но независимо от цялата му подготовка, от всичката смелост, не успя да изолира болката. На главата му имаше качулка, завързана здраво около врата. Това увеличаваше болката стократно, защото, независимо от безстрашието си, Пьотър се поддаваше на клаустрофобия. За човек, който никога не беше влизал в пещера, малки пространства или дори под вода, качулката беше най-лошата възможна среда. Сетивата му казваха, че всъщност изобщо не е затворен, но разумът му не искаше да приеме тази информация — беше изпаднал в пълна паника. Болката, която Аркадин му причиняваше, беше едно, а усилването й — съвсем друго. Умът на Пьотър безконтролно се въртеше. Усещаше, че го завладява бяс — на вълка, който, хванат в капан, започва като обезумял да прегризва крака си. Но разумът не беше крайник; не можеше да го прегризе.

Смътно чу, че някой му задава въпрос, чийто отговор знаеше. Не искаше да отговори, но знаеше, че ще го направи. Защото гласът му каза, че ако отговори, качулката ще падне от главата му. Побърканият му ум знаеше само, че качулката трябва да се свали; вече не различаваше правилното и грешното, доброто и злото, истина и лъжа. Реагираше само на един императив: нуждата да оцелее. Опита се да раздвижи пръстите си, но приведен над него, мъчителят му сигурно ги притискаше с месестата част на дланите си.

Пьотър не издържаше повече. Отговори на въпроса.

Качулката не се смъкна. Той изрева от негодувание и ужас. „Разбира се, че не се смъкна“, помисли си той в кратък миг на яснота. Ако бяха я свалили, той нямаше да има мотив да отговори на следващия въпрос и на следващия, и на следващия.

А той щеше да отговори на всичките. Знаеше го със смразяваща кръвта сигурност. Макар част от него да подозираше, че качулката никога няма да се смъкне, неговият хванат в клопка ум щеше да рискува. Нямаше друг избор.

Но сега, след като можеше да движи пръстите си, имаше друг избор. Точно преди вихрушката от лудост и паника отново да го връхлети, Пьотър направи този избор. Имаше един изход и като отправи безмълвна молитва към Аллах, я погълна.

 

 

Икупов и Аркадин стояха над тялото на Пьотър. Главата му беше килната на една страна; устните му бяха много сини, а от полуотворената му уста излезе малко количество, но ясно забележима пяна. Икупов се наведе и подуши мириса на горчиви бадеми.

— Не го исках мъртъв, Леонид. Бях съвсем ясен по този въпрос. — Икупов беше опечален. — Как е успял да се докопа до цианида?

— Използвали са разновидност, на каквато никога не съм попадал. — Самият Аркадин също изглеждаше угрижен. — Бил е прикрепен с фалшив нокът.

— Щеше да проговори.

— Разбира се, че щеше да проговори — каза Аркадин. — Вече беше започнал.

— Значи сам затвори устата си завинаги. — Икупов завъртя глава с отвращение. — Това ще доведе до сериозни последици. Той има опасни приятели.

— Ще ги намеря — каза Аркадин. — Ще ги убия.

Икупов поклати глава.

— Дори ти не можеш да убиеш всичките навреме.

— Мога да се свържа с Миша.

— И да рискуваш да изгубиш всичко? Не. Разбирам привързаността ти към него — най-добрият ти приятел, наставник. Разбирам подтика да говориш с него, да го видиш. Но не можеш, не и докато това не свърши и Миша не се върне у дома. Толкова.

— Разбирам.

Икупов отиде до прозореца и застана с ръка на гърба, загледан в спускащия се мрак. Светлините трепкаха по краищата на езерото и нагоре по хълмовете на Кампионе д’Италия. Докато съзерцаваше променения пейзаж, настъпи дълго мълчание.

— Ще трябва да променим разписанието. И ще започнеш от Севастопол като изходна точка. Използвай името, което взе от Пьотър, преди да се самоубие.

Той се обърна и застана с лице към Аркадин.

— Сега всичко зависи от теб, Леонид. Тази атака се планира от три години. Предвидена е да осакати американската икономика. Остават само две седмици, преди да се осъществи. — Той безшумно мина по килима. — Филип ще те снабди с пари, документи, бойна техника, която ще избегне електронните детектори, всичко, от което се нуждаеш. Намери този човек в Севастопол. Върни си документа и когато го направиш, проследи канала в обратен ред и го затвори, така че никога да не го използват, за да застрашават плановете ни.