Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (19)

Седемнадесета глава

По Волоколамското шосе Борн и Баронов стигнаха до „Крокус Сити“, огромен луксозен търговски център. Построен през 2002 година, той беше безкрайна поредица от лъскави бутици, ресторанти, автомобилни зали и мраморни фонтани. Освен това беше отлично място да се откачиш от опашката си.

Докато Борн пазаруваше подходящи дрехи, Баронов говореше по мобилния си телефон. Беше безсмислено да опитват да се освободят от преследвача в лабиринта на търговския център, защото той пак щеше да ги прихване, щом се върнат при колата. Баронов викаше свой колега да дойде в „Крокус Сити“. Щяха да вземат неговата кола, а той да закара зила в Москва.

Борн плати купените дрехи и се преоблече в тях. Баронов го заведе в кафето „Франк Мюлер“ вътре в центъра, където си поръчаха кафе и сандвичи.

— Разкажете ми за последната приятелка на Пьотър — каза Борн.

— Гала Нематова? — Баронов сви рамене. — Няма кой знае какво за разказване. Тя е само едно от онези хубавички момичета, които се срещат из всички модерни московски нощни клубове.

— Къде да я намеря?

Баронов сви рамене.

— Ходи там, където се трупат олигарсите. Наистина и аз знам колкото теб. — Той добродушно се засмя. — Аз съм твърде стар за такива места, но с удоволствие ще те разведа довечера.

— От теб искам само да ми заемеш кола.

— Както кажеш, приятелю.

В тоалетната Баронов размени ключовете за колите, както се беше уговорил. Когато се върна, подаде на Борн сгънат лист хартия с плана на сградата на Московската банка.

Излязоха от другата страна и стигнаха до паркинг в другия край на търговския център. Влязоха в черна волга от отминала епоха и за облекчение на Борн тя веднага запали.

— Виждаш ли? Няма проблем — весело се засмя Баронов. — Какво щеше да правиш без мен, господин Борн?

 

 

„Крайбрежна Фрунзенская“ се намираше на югоизток от вътрешното московско „Садовое колцо“. Михаил Тарканян беше казал, че от прозореца на хола може да види пешеходния мост към парка „Горки“. Не беше излъгал. Апартаментът му беше в сграда, недалеч от „Хлестакоф“, ресторант, който сервираше превъзходна руска кухня според Баронов. С двуетажния портик с четвъртити колони и декоративни бетонни балкони сградата беше образец на стила от сталинската епоха, който грубо се вместваше и държеше в подчинение по-пасторалното и романтично архитектурно минало.

Борн нареди на Баронов да остане във волгата, докато той се върне. Изкачи се по каменните стъпала, мина под колонада и през стъклена врата. Озова се в малък вестибюл с вътрешна врата, която беше заключена. На дясната стена имаше месингово табло с бутони звънци, съответстващи на апартаментите. Борн прокара пръст надолу по редичките, докато намери бутона с името на Тарканян. Видя номера на апартамента, прекоси до вътрешната врата и използва малко гъвкаво острие вместо ключ. Вратата щракна и се отвори; той влезе вътре.

Отляво имаше малък разнебитен асансьор. Отдясно към първия етаж се издигаше доста внушително стълбище. След първите три мраморни стъпала следваха обикновени бетонни стълби, от които се вдигаше прах като талк от износената пореста повърхност.

Апартаментът на Тарканян беше на третия етаж, в тъмен коридор, просмукан от миризма на варено зеле и задушено месо. Подът беше покрит с малки шестоъгълни плочки, нащърбени и изтрити.

Борн намери вратата и допря ухо, за да се вслуша в звуците в апартамента. Не чу нищо, хвана дръжката на вратата, бавно я завъртя и отвори. Отдясно, през наполовина дръпнатите завеси, се процеждаше бледа светлина. Освен мириса на застояло се усещаше следа от мъжки одеколон или крем за коса. Тарканян беше казал, че не се е връщал от години, така че кой пребиваваше в този апартамент?

Борн мина безшумно и предпазливо през стаите. Нямаше нито прах, нито мебелите бяха покрити с чаршафи. В хладилника намери храна, макар че хлябът на плота беше мухлясал. Все пак през тази седмица някой беше живял тук. Дръжките на всички врати бяха стъклени, също като тази на входната врата, и някои изглеждаха разхлабени върху месинговите основи. На стената имаше снимки: елегантни черно-бели фотографии на парка „Горки“ в различните сезони.

Леглото на Тарканян не беше оправено. Завивките лежаха отметнати на гънки, сякаш някой е бил стреснат в съня си или е излязъл набързо. От другата страна на леглото вратата към банята беше полуотворена.

Борн забеляза рамкирана снимка с размер на пощенска картичка. На нея имаше млада жена, блондинка с лъскава външност, каквато поддържаха моделите по цял свят. Помисли си дали това е Гала Нематова, когато улови смътно движение с крайчеца на окото си.

Върху Борн връхлетя мъж, скрит зад вратата на банята. Беше синеок, русокос и едър. От двете страни на врата и по дланите му имаше татуировки. Спомени от руски затвор. Мъжът беше въоръжен с рибарски нож с дебело острие.

Най-добрият начин да неутрализираш нож е да се доближиш до противника си. Щом мъжът замахна към Борн, той се обърна, хвана го за ризата и го блъсна с чело по носа. Бликна кръв, мъжът изрева и изруга на гърлен руски: „Гад!“

Заби юмрук в бедрото на Борн и опита да освободи ръката си, която държеше ножа. Борн приложи блокаж на нерва в основата на палеца му. Руснакът удари Борн в гърдите и го запрати от леглото в полуотворената врата на банята. Стъклената дръжка се заби в гърба на Борн и той се изви назад. Вратата изцяло се отвори и той се просна на студените плочки. Сега противникът му отново можеше да борави с ръката си и извади пистолет „Стечкин АПС“, калибър девет милиметра. Борн го изрита в пищялната кост и той се свлече на едно коляно, после го удари отстрани по лицето и пистолетът се плъзна по плочките. Руснакът изсипа порой юмруци и удари с ръка, които пак изблъскаха Борн към вратата, а после грабна пистолета. Борн се пресегна и усети хладния шестоъгълник на стъклената топка. Ухилен, мъжът насочи пистолета в сърцето на Борн. Като изтръгна топката, Борн я запрати в средата на челото на руснака и тя го удари с всичка сила. Той облещи очи и се свлече на пода.

Борн прибра пистолета и си пое дъх. После претърси руснака. Той, разбира се, нямаше документ за самоличност у себе си, но това не означаваше, че Борн не може да разбере откъде е.

Като извади вещите от якето и ризата на здравеняка, Борн дълго разглежда многобройните татуировки. На гърдите му имаше тигър, знак за насилник. На лявото му рамо кинжал, от който капе кръв — знак, че е убиец. Но третият символ — дух, който се появява от арабска лампа — заинтригува най-много Борн. Това беше знак, че руснакът е бил в затвора за престъпления, свързани с наркотици.

Професорът беше казал на Борн, че две от фамилиите в руската мафия, Казанская и Азерите, си съперничат за пълен контрол над пазара за дрога. „Не се изпречвай на пътя им, беше го предупредил Спектър. Ако влязат в контакт с теб, моля те, не се замесвай. Вместо това обърни другата буза. Това е единственият начин да оцелееш там.“

Борн се канеше да стане, когато видя нещо от вътрешната страна на лакътя: малка татуировка на фигура с мъжко тяло и глава на чакал. Това беше Анубис, египетският бог на подземното царство. Този символ трябваше да пази собственика от смъртта, но освен това напоследък беше присвоен от Казанская. Какво правеше в апартамента на Тарканян член на толкова мощна руска групировка? Бил е изпратен да го намери и да го убие. Защо? Борн трябваше да разбере това.

Той огледа банята, мивката с капещо кранче, бурканчетата с крем за очи и пудра, моливите за очи и изцапаното огледало. Отметна завесата на душа и събра няколко руси косъма от канала. Бяха дълги, явно женски. На Гала Нематова?

Борн влезе в кухнята и потърси в чекмеджетата синя химикалка. Върна се в банята и взе един от моливите за очи. Като се приведе до руснака, нарисува точно копие на татуировката с Анубис от вътрешната страна на левия си лакът; когато сгрешеше някоя линия, я изтриваше. Щом остана доволен, със синята химикалка направи окончателната „татуировка“. Знаеше, че тя няма да издържи на разглеждане отблизо, но за моментно разпознаване според него беше задоволителна. Внимателно отми очната линия на чешмата, после пръсна малко спрей за коса над мастилените очертания, за да ги фиксира по-добре върху кожата.

Провери зад тоалетното казанче и в него — любимо място за криене на пари, документи или важни материали, но не намери нищо. Тръгна си, но погледът му попадна върху огледалото. Като се взря по-отблизо, успя да види тук-там следа от червено. Червило, което внимателно беше избърсано сякаш някой — вероятно руснакът от Казанская — се беше помъчил да го изтрие. Защо би го направил?

На Борн му се стори, че зацапаното оформя някакъв надпис. Той взе бурканче с пудра за лице и духна отгоре му. Пудрата, произведена от нефт, потърси двойника си в огледалото и залепна върху призрачния образ на червилото, също произведено от нефт.

Когато приключи, остави бурканчето и отстъпи крачка назад. Виждаше написана набързо бележка:

„Отивам в «Китайския летец». Къде си?

Гала“

Значи Гала Нематова, последната приятелка на Пьотър, наистина живееше тук. Дали Пьотър беше използвал този апартамент, докато Тарканян го е нямало?

На излизане Борн провери пулса на руснака. Беше бавен, но стабилен. Въпросът защо Казанская е пратила този закоравял в затвора убиец в апартамент, където Гала Нематова някога беше живяла с Пьотър, тегнеше в съзнанието му. Имаше ли връзка между Семьон Икупов и тази групировка?

Като разгледа отново и подробно снимката на Гала Нематова, Борн се измъкна от апартамента така тихо, както беше влязъл. В коридора се вслуша в шумовете, но освен приглушения бебешки плач в апартамент на втория етаж всичко беше притихнало. Борн слезе по стълбите и мина през вестибюла, където малко момиченце, хванало майка си за ръка, се опитваше да я завлече нагоре по стълбите. Борн и майката си размениха безцелни усмивки на непознати, които се разминават. Борн излезе навън и мина под колонадата. Огледа се. С изключение на възрастна жена, която предпазливо избираше пътя си през хлъзгавия сняг, наоколо нямаше никой. Той се вмъкна на предната седалка на волгата и затвори вратата след себе си.

Тогава видя кръвта, която се стичаше от гърлото на Баронов. В същия миг около врата му рязко се уви жица и се впи в трахеята.

 

 

Четири пъти в седмицата след работа Родни Фиър, шеф на полевата поддръжка в ЦРУ, тренираше във фитнес клуб близо до дома си във Феърфакс, Вирджиния. Той прекара един час на пътечката, още един час с вдигане на тежести, после си взе студен душ и се запъти към сауната.

Тази вечер го чакаше генерал Кендъл. Кендъл смътно видя, че стъклената врата се отваря и вътре се всмуква студен въздух, а към съблекалнята се плъзват струйки пара. После от мъглата се появи стегнатото, атлетично тяло на Фиър.

— Радвам се да те видя, Родни — каза генерал Кендъл.

Фиър мълчаливо кимна и седна до Кендъл.

Родни Фиър беше резервният план, подкреплението, на което генералът беше заложил, в случай че планът с Роб Бат се провали. Всъщност беше по-лесно да привлекат Фиър, отколкото Бат. Фиър беше човек, попаднал в секретните служби не по някакви патриотични причини, не защото обичаше тайния живот. Той просто беше мързелив. Не че не вършеше работата си, вършеше я дяволски добре. Държавната служба му пасваше във всичко. Но каквото и да направеше Фиър, го правеше, защото ще има полза от това. Всъщност той беше опортюнист. Можеше да види опасностите по-добре от всеки друг в ЦРУ, ето защо привличането му към каузата на АНС се оказа толкова лесно и плавно. Със смъртта на Стария беше дошъл и краят на дните. Той не притежаваше нищо от лоялността на Бат, с която да се бори.

Все пак не биваше да го приемат като даденост, затова Кендъл се срещаше с него тук от време на време. Ползваха сауната, после взимаха душ, обличаха цивилните си дрехи и отиваха да вечерят в някое от онези долнопробни места с барбекю в югоизточната част на града, които Кендъл познаваше.

Това бяха чисто и просто капанчета, предимно дупки, където съдържателят с обич опушваше своите парчета месо — ребърца, гърди, препечени мръвки, сладки и лютиви наденички, понякога и цяло прасе. Старите, набраздени дървени маси, с четири или пет соса отгоре с различни съставки и степени на лютивост, бяха нещо като вечно променящо се решение. Повечето хора искаха да им завият месото, за да го отнесат някъде. Но не и Кендъл и Фиър. Те сядаха на маса, хранеха се и пиеха бира, докато костите се трупаха на купчини заедно със смачканите салфетки.

От време на време Фиър спираше да яде, за да съобщи на Кендъл някой факт или слух, който в момента обикаляше кабинетите на ЦРУ. Кендъл понякога задаваше въпроси, за да помогне на Фиър да изясни или допълни даден момент, особено когато ставаше дума за ходовете на Вероника Харт и Сорая Мур.

След това те шофираха до стара, изоставена библиотека за основното събитие. Сградата в ренесансов стил беше купена на цена, ниска като след пожар, от Дрю Дейвис, местен бизнесмен, познат в този район, но иначе анонимен в града — точно както на него му се искаше. Той беше един от онези достатъчно оправни хора, които се носеха под радара на градската полиция. Това не беше толкова лесна работа по тези места, защото като почти всички, които живееха там, той беше чернокож. За разлика от повечето хора около него, той имаше високопоставени приятели. Предимно заради мястото, което държеше — „Стъклената пантофка“.

Това беше законен музикален клуб и освен това изключително преуспяващ. Привличаше много от известните изпълнители на аренби. Но истинският бизнес беше отзад: изискан публичен дом, специализиран в цветнокожи жени. В „Стъклената пантофка“ можеше да се набави всеки нюанс на цвета, което в този случай означаваше етнос. Тарифите бяха извънредно високи, но, изглежда, никой не възразяваше, а пък и Дрю Дейвис плащаше на своите момичета добре.

От последната си година в колежа Кендъл често посещаваше този публичен дом. Беше дошъл една нощ на шега с компания приятели от добри семейства. Не искаше, но те го бяха предизвикали и знаеше колко ще му се подиграват, ако откаже. По ирония той остана и с годините разви, както се изразяваше, вкус към преминаването откъм дивата страна. Отначало си казваше, че изкушението е чисто физическо. После осъзна, че му харесва да ходи там; никой не го безпокоеше, никой не му се присмиваше. По-късно този постоянен интерес беше реакция от ролята му на аутсайдер, когато се наложи да работи с пристрастените към властта като Лутър Лавал. Боже, дори низвергнатият Роб Бат беше член на йейлския „Череп и кости“. Е, „Стъклената пантофка“ е моят „Череп и кости“, мислеше си Кендъл, докато го съпровождаха в помещението отзад. То беше толкова тайно, толкова безсрамно, колкото и нещата, които се вършеха сред управниците във Вашингтон. Това място беше малкото лично убежище на Кендъл, само негов си живот. Дори Лутър не знаеше за „Стъклената пантофка“. Беше му приятно да има тайна от Лавал.

Кендъл и Фиър седнаха в пурпурни плюшени кресла — с цвета на кралската власт, както отбеляза Кендъл — и пред тях мина тих парад от жени с всякакви размери и цвят. Кендъл си избра Имани, една от любимките му, а Фиър — евроазиатка, отчасти индийка, със смугла кожа.

Оттеглиха се в просторни стаи, обзаведени като спалните в европейските вили — с легла под балдахин и тонове кретон, кадифе, драперии и завеси. Тя не носеше нищо отдолу. На светлината от лампата тъмната й кожа блестеше.

После тя разтвори ръце и със стон, дълбоко изтръгнат от него, генерал Ричард П. Кендъл се потопи в лъкатушещата река на божественото й тяло.

 

 

В мига, в който Борн усети, че притокът на въздух спира, той се повдигна от предната седалка и изви гръб, така че да може да сложи първо едното си стъпало, после и другото на таблото. Като използва краката си, той се метна диагонално на задната седалка и се преобърна точно зад злочестия Баронов. Удушвачът беше принуден да се обърне надясно, за да удържи жицата около гърлото на Борн. За него това беше неудобна позиция — сега му липсваше предишната опора, когато Борн беше пред него.

Борн заби тока на обувката си в слабините на удушвача и натисна, доколкото имаше сила, но силата му беше отслабена от липсата на кислород.

— Умри, копеле — каза удушвачът със силен близкоизточен акцент.

Пред очите на Борн танцуваха бели светлини, а наоколо мракът се сгъстяваше. Сякаш гледаше в тунел през неправилния край на телескоп. Нищо не изглеждаше реално; усетът му за перспектива беше изкривен. Виждаше мъжа — тъмната му коса, свирепото лице, онзи отнесен, вторачен поглед, който не можеше да се сбърка, на американски войник в сражение. В дъното на съзнанието си беше наясно, че от АНС са го намерили.

Слабата концентрация на Борн позволи на удушвача да се освободи и да дръпне краищата на жицата така, че тя се впи по-дълбоко в гърлото на Борн. Жицата проби кожата му и по яката изби кръв. Дълбоко от него започнаха да излизат странни животински звуци. От очите му бликнаха сълзи, плувна в пот и той използва последната капчица сила да забие палеца си в окото на агента. Успя да задържи натиска независимо от ударите в корема и това му спечели временна отсрочка — жицата се охлаби. Пое сподавено дъх и заби палец по-дълбоко.

Жицата се отпусна още повече. Чу как вратата на колата се отваря. Лицето на удушвача се отскубна от него и вратата се затръшна. Чу тичащи стъпки, които заглъхнаха. Докато успее да развие жицата, да се закашля и поеме въздух в изгарящите си бели дробове, улицата вече беше пуста. Агентът на АНС беше изчезнал.

Борн беше сам във волгата с трупа на Лев Баронов, замаян, слаб и натъжен.