Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (7)

Пета глава

— Наблюдаваме я вече от десетина дни — каза Сорая.

— ЦРУ? — попита Борн. — Защо?

Седяха в шевролета. Сорая беше включила двигателя, за да са постопли. Беше пратила Тайрон да си ходи, макар да беше ясно, че той иска да я охранява. Според Сорая сега той работеше за нея на неофициална длъжност — в някакъв личен екип за тайни операции.

— Знаеш, че не мога да ти кажа това.

— Не, Тайрон не може. Ти можеш.

Борн беше работил със Сорая, когато подготвяше мисията си да спаси Мартин Линдрос, основателят и директорът на „Тифон“. Тя беше от малкото хора, с които беше работил на терен, и двата пъти в Одеса.

— Предполагам, че мога — призна Сорая. — Но няма, защото излиза, че ти и Мойра Тревър имате интимна връзка.

Тя седеше, загледана през прозореца към безучастния блясък на улицата. Големите й тъмносини очи и масивният нос бяха най-важното в нейното самоуверено арабско лице с цвят на канела.

Когато пак се извърна, Борн видя, че не е доволна, задето е принудена да издаде информация на ЦРУ.

— В града има нов шериф — каза Сорая. — Името й е Вероника Харт.

— Някога чувала ли си за нея?

— Не, нито пък някой друг. — Тя сви рамене. — Съвсем сигурна съм, че това е бил въпросът. Тя идва от частния сектор, „Блек Ривър“. Президентът реши да назначи някой нов с дълга метла, за да оправи кашата, която всички забъркахме със събитията, довели до убийството на Стария.

— Какво представлява?

— Рано е да се каже, но за едно мога да се обзаложа: тя ще е дяволски по-добра от другия вариант.

— Който е?

— Министърът на отбраната Холидей от години вече се опитва да разшири кралството си. Действа чрез Лутър Лавал, царят на разузнаването в Пентагона. Според слуховете Лавал се е опитал да отмъкне директорския пост от Вероника Харт.

— И тя е победила — Борн кимна. — Това говори нещо за нея.

Сорая извади пакет цигари „Ламбърт и Бътлър“, почука една да излезе и я запали.

— Кога започна това? — попита Борн.

Сорая свали своя прозорец донякъде и издиша дима в чезнещата нощ.

— В деня, в който ме направиха директор на „Тифон“.

— Поздравления. — Той се облегна назад впечатлен. — Но сега вече имаме още по-голяма загадка. Защо директорът на „Тифон“ е с наблюдателен екип в четири часа сутринта? Според мен тази работа е за някой много по-долустоящ във веригата на ЦРУ.

— Така щеше да е при други обстоятелства. — Сорая дръпна от цигарата и пак издиша дима през прозореца. После хвърли това, което беше останало от цигарата, и се извърна към Борн. — Моята нова шефка ми каза сама да ръководя операцията. Това и правя.

— Какво общо има цялата тази тайна работа с Мойра? Тя е цивилна.

— Може би е — каза Сорая. — А може и да не е. — Огромните й очи изгледаха Борн да видят реакция. — Разрових се из купищата имейли между офисите и записите на телефонни разговори през последните две години. Попаднах на някои нередности и ги предадох на новата директорка. — Тя млъкна за момент, сякаш не беше сигурна дали да продължи. — Проблемът е, че нередностите засягат личната кореспонденция на Мартин с Мойра.

— Искаш да кажеш, че й е издавал класифицирани тайни на ЦРУ?

— Честно казано, не сме сигурни. Комуникацията не беше непокътната; трябваше да се събира парче по парче и електронно да се усилва. Някои думи бяха изопачени, други — разместени. Обаче беше ясно, че си сътрудничат в нещо, което заобикаля нормалните канали на ЦРУ. — Тя въздъхна. — Възможно е той просто да й е помагал със секретни материали за „Некст Джен Енърджи Сълушънс“. Но особено след многобройните нарушения на секретността, от които ЦРУ напоследък пострада, Харт ясно заяви, че не можем да си позволим да пренебрегнем вероятността тя да работи тайно за някаква друга единица, абсолютно неизвестна за Мартин.

— Искаш да кажеш, че го е използвала за разузнаване. Трудно ми е да повярвам.

— Точно така. Сега знаеш защо не исках да ти казвам за това.

— Бих искал да видя тази комуникация лично.

— За нея трябва да видиш директорката, което, съвсем честно, не бих ти препоръчала. В ЦРУ още има оперативни агенти на високо ниво, които обвиняват теб за смъртта на Стария.

— Това е абсурдно — каза Борн. — Нямах нищо общо със смъртта му.

Сорая прокара ръка през гъстата си коса.

— Ти беше човекът, който доведе Карим ал Джамил обратно в ЦРУ, като го мислеше за Мартин Линдрос.

— Той изглеждаше точно като Мартин, говореше точно като него.

— Ти гарантира за него.

— Така направиха и сума ти психиатри в ЦРУ.

— Ти си лесна мишена за ЦРУ. Роб Бат, който наскоро беше повишен в заместник-директор, е водачът на група, убедена, че ти си шизофреник и ненадежден агент изменник. Само ти казвам.

Борн затвори очи за момент. Беше чувал да се правят подобни изявления срещу него много пъти.

— Пропусна още една причина, поради която съм лесна мишена. Аз съм наследство, останало от епохата на Алекс Конклин. Стария му имаше доверие, но някой друг едва ли, предимно защото никой не знаеше какво прави, особено с програмата, която ме създаде.

— Още една причина за теб да останеш в сянка.

Борн погледна през прозореца.

— Имам среща за закуска рано сутринта.

Когато Борн понечи да излезе от колата, Сорая сложи ръка на рамото му.

— Стой настрани от това, Джейсън. Това е моят съвет.

— Оценявам загрижеността ти. — Той се наведе към нея и леко я целуна по бузата. После тръгна да пресича улицата. Миг по-късно изчезна в мрака.

 

 

Щом се скри от погледа на Сорая, Борн отвори мобилния телефон, който беше задигнал от нея в момента на целувката. Той бързо откри номера на Вероника Харт и се свърза с него. Чудеше се дали я изтръгва от съня, но когато тя отговори, звучеше съвсем будна.

— Как върви наблюдението? — Имаше плътен, топъл глас.

— Точно за това искам да говорим.

Тя замълча само за миг, преди да отговори.

— Кой се обажда?

— Джейсън Борн.

— Къде е Сорая Мур?

— Сорая е добре, директоре. Просто се нуждаех от начин да се свържа с вас, след като наруших наблюдението и бях съвсем сигурен, че Сорая няма да ми каже охотно.

— Затова откраднахте телефона й.

— Искам да се срещна с вас — каза Борн. Той нямаше много време. Всеки момент Сорая можеше да потърси телефона си, щеше да разбере, че го е отмъкнал, и да тръгне след него. — Искам да видя уликата, която ви накара да заповядате следенето на Мойра Тревър.

— Не приемам охотно да ми казват какво да правя, особено агент изменник.

— Но вие ще се срещнете с мен, директоре, защото аз съм единственият с достъп до Мойра. Аз съм вашата гореща следа, по която ще разберете дали тя наистина е издънка или вие гоните вятъра.

— Смятам да се придържам към изпитания начин. — Вероника Харт, която седеше в новия си кабинет с Роб Бат, произнесе беззвучно името „Джейсън Борн“ на своя заместник.

— Но не можете — каза Борн в ухото й. — След като разкрих следенето, ви гарантирам, че Мойра ще изчезне от погледа ви.

Харт се изправи.

— Освен това не реагирам добре на заплахи.

— Нямам нужда да ви заплашвам, директоре. Просто ви излагам фактите.

Бат изучаваше изражението й, както и нейните отговори, в опит да схване разговора. Работеха без прекъсване, откакто Харт се беше върнала след срещата с президента. Бат беше изтощен и на ръба да си тръгне, но това обаждане силно го заинтригува.

— Вижте — каза Борн. — Мартин ми беше приятел. Той беше герой. Не искам да се петни репутацията му.

— Добре — отвърна Харт. — Елате в кабинета ми по-късно тази сутрин, да кажем около единайсет.

— Няма да стъпя в щаба на ЦРУ — каза Борн. — Ще се срещнем тази вечер в пет на входа на галерия „Фриър“.

— Ами ако аз…?

Но Борн вече беше прекъснал връзката.

 

 

Когато Борн се върна, Мойра беше станала, облечена в своята мека индийска роба. Тя беше в кухнята и приготвяше прясно кафе. Погледна го без коментар. Беше по-проницателна, за да пита за неговите идвания и заминавания.

Борн свали палтото си.

— Само проверявах района за опашки.

Тя се спря.

— И откри ли някакви?

— Тихо като в гроб. — Той не вярваше, че Мойра е изцеждала от Мартин разузнавателни данни на ЦРУ, но прекомерното чувство за сигурност — за потайност, — втълпено му от Конклин, го предупреди да не й казва истината.

Тя видимо се успокои.

— Това е облекчение. — И като сложи чайника на котлона, каза: — Имаме ли време за по чаша заедно?

През щорите се процеждаше сивкава светлина, която от време на време се съживяваше от автомобилите, които плъзнаха по улицата. Някой за кратко повиши глас и излая куче. Утрото беше настъпило.

Двамата стояха един до друг в кухнята. Между тях на стената висеше часовник котка и вулгарните му котешки очи и опашка мърдаха напред–назад, докато времето минаваше.

— Джейсън, кажи ми, че не само общата самота и тъга ни мотивираха.

Когато я прегърна, той усети как през тялото й минава лека тръпка.

— Престоят за една нощ не е в стила ми, Мойра.

Тя сложи глава на гърдите му.

Борн отметна косата от бузата й.

— Точно сега не ми се пие кафе.

Тя се притисна в него.

— Нито на мен.

 

 

Професор Доминик Спектър разбъркваше захарта в силния турски чай, който винаги носеше със себе си, когато Дейвид Уеб влезе в ресторант „Уандърлейк“ на Северозападна тридесет и шеста улица. Помещението беше облицовано с дървена ламперия, на масите имаше дървени табли, неподходящите столове бяха серийно производство. По стените бяха наредени фотографии на дървари и просеки от сушата зад Северозападния бряг на Тихия океан, а между тях имаше истински дърварски сечива: куки на Пиви, ченгели за дялани трупи, разцепващи брадви и уреди за товарене на дървесина. Мястото беше любимо на студентите целогодишно заради работното време, евтината храна и неизбежната асоциация с „Песента на дърваря“ на Монти Пайтън.

Борн си поръча кафе веднага щом седна.

— Добро утро, Дейвид. — Спектър вирна глава като птица, кацнала на жица. — Изглеждаш така, сякаш не си спал.

Кафето беше точно каквото Борн го харесваше: силно, черно, без захар.

— Имах много да мисля.

Спектър вдигна глава.

— Дейвид, какво има? Мога ли да помогна с нещо? Вратата ми винаги е отворена.

— Благодаря ви. Винаги съм го ценил.

— Виждам, че нещо те тревожи. Каквото и да е, заедно можем да се справим.

Сервитьорът, облечен в бархетна риза на червени карета, дънки и ботуши „Тимбърленд“, остави менютата на масата и се отдалечи.

— Става дума за работата ми.

— Не е ли подходяща за теб? — Професорът разпери ръце. — Предполагам, че ти липсва преподаването. Добре, ще те върнем обратно в аудиторията.

— Опасявам се, че е по-сериозно от това.

След като той не продължи, професор Спектър се покашля.

— Забелязах известно безпокойство у теб през последните няколко седмици. Може ли да има нещо общо с това?

Борн кимна.

— Мисля, че се опитвах да си възвърна нещо, което не може да бъде хванато.

— Да не се тревожиш, че ще ме разочароваш, момчето ми? — Спектър потърка брадата си. — Знаеш ли, преди години, когато ми каза за самоличността на Борн, аз те посъветвах да потърсиш професионална помощ. Толкова сериозна душевна схизма неизбежно натрупва напрежение в личността.

— Търсил съм помощ преди. Затова знам как да се справям с напрежението.

— Не се съмнявам в това, Дейвид. — Спектър замълча. — Или трябва да те наричам Джейсън?

Борн продължи да пие кафето си и не отговори.

— Много ще се радвам да останеш, Джейсън, но само ако това е добре за теб.

Мобилният телефон на Спектър забръмча, но той не му обърна внимание.

— Разбери, искам само онова, което е най-добро за теб. Но животът ти е в драстичен катаклизъм. Първо, смъртта на Мари, после загубата на най-добрите ти приятели. — Телефонът му отново забръмча. — Мислех, че се нуждаеш от убежище, каквото винаги ще имаш тук. Но ако си решил да заминеш… — Спектър погледна номера, който светеше на екрана му. — Извинявай за момент.

Той вдигна телефона и се заслуша.

— Сделката не може да приключи без това?

Той кимна, дръпна телефона от ухото си и каза на Борн:

— Трябва да взема нещо от колата си. Моля те, поръчай и за мен. Бъркани яйца и черен препечен хляб.

Той стана и излезе от ресторанта. Неговата хонда беше паркирана точно отсреща на Трийсет и шеста улица. Спектър беше стигнал средата на улицата, когато отнякъде изникнаха двама мъже. Единият го сграбчи, а другият го удари няколко пъти по главата. Черен кадилак изскърца и спря зад тримата, а Борн вече беше скочил и тичаше. Мъжът пак удари Спектър и рязко отвори задната врата на колата.

Борн грабна една кука за трупи и изскочи от ресторанта. Мъжът натика Спектър на задната седалка на кадилака и скочи вътре до него, а първият се пъхна отпред на мястото до шофьора. Кадилакът потегли точно когато Борн стигна до него. Едва му стигна времето да замахне и забие куката в колата, преди да изгуби почва под краката си. Целеше се в покрива, но внезапното засилване на кадилака стана причина вместо това куката да се забие в задния прозорец. Острият край успя да се втъкне в горната част на задната седалка. Борн преметна краката си, които се влачеха, върху капака на багажника.

Задното обезопасено стъкло беше напълно натрошено, но тънкият слой пластмаса, вмъкнат между стъклените пластове, все още го задържаше. Щом шофьорът започна да движи колата като обезумял напред-назад, за да изтика Борн, от стъклото се откъртиха парченца и на Борн му ставаше все по-трудно да се задържи на кадилака.

Колата ускори още по-опасно през все по-сгъстяващото се движение. После кадилакът профуча зад един ъгъл така рязко, че на Борн му секна дъхът, изхлузи се от капака на багажника и сега тялото му се блъскаше в калника от страната на шофьора. Обувките му се удариха в настилката толкова силно, че едната се разпра. Преди да успее да си възвърне поне малко равновесието, чорапът и кожата му се свлякоха от петата. Като използва опората на стругованата дървена дръжка на куката, той повдигна краката си обратно върху багажника, но тогава шофьорът завъртя кадилака така, че Борн почти напълно изпадна от колата. Ходилата му се удариха в кофа за боклук и я запратиха да се търкаля надолу по тротоара, а ужасените пешеходци панически се разпръснаха. Болката го прониза и това може би щеше да го довърши, но шофьорът не можа да продължи повече въртенето на кадилака. Трафикът го принуди да изправи траекторията на колата. Борн използва момента да се метне обратно върху багажника. Десният му юмрук се заби през строшения заден прозорец, като търсеше по-сигурно място за хващане. Колата отново набираше скорост, докато подминаваше последните скупчени в местното задръстване коли, и се добра до завоя на автострадата „Уайтхърст“. Борн подви крака под себе си и се подпря на колене.

Докато влизаха в сянката под моста „Франсис Скот Кий“, мъжът, който беше натикал Спектър на задната седалка, пъхна пистолет „Таурус РТ140“ през пролуката в счупеното стъкло. Дулото на оръжието се насочи към Борн, докато мъжът се готвеше да стреля. Борн пусна дясната си ръка, сграбчи китката на мъжа и рязко я дръпна, като извади целия пистолет във въздуха. Това движение изтика назад ръкавите на сакото и ризата на мъжа. От вътрешната страна на ръката Борн видя любопитна татуировка: три конски глави, обединени от човешки череп в центъра. Той блъсна с дясното си коляно лакътя в сгъвката и в същото време удари ръката в рамката на колата. Чу се силно изпукване, костта се счупи, ръката се отвори и пистолетът изхвърча. Борн се опита да го хване, но не успя. Кадилакът свърна в лявото платно и куката, като разпра плата на задната седалка, беше изтикана от Борн. Той се вкопчи с две ръце в счупената ръка на стрелеца и я използва като опора да се вмъкне през строшеното задно стъкло с краката напред.

Намести се между мъжа със счупената ръка и Спектър, който се беше свил на кълбо до лявата врата. Мъжът на мястото до шофьора коленичеше върху седалката и се извърна към Борн. Той също имаше „Таурус“ и се прицели в Борн. Борн сграбчи мъжа до себе си, завъртя тялото му така, че куршумът проби брадата му и моментално го уби. Борн незабавно блъсна трупа към въоръжения на предната седалка. Мъжът удари трупа в рамото, за да го отмести, но само го стовари върху шофьора, който беше засилил колата и, изглежда, беше съсредоточен единствено да криволичи и да се измъква между другите автомобили.

Борн удари с юмрук въоръжения по носа. Плисна кръв, мъжът загуби опора в коленете и се блъсна в таблото на колата. Борн понечи да се възползва от предимството си, но в този момент мъжът насочи пистолета към Спектър.

— Дръпни се — изкрещя той. — Или ще го убия.

Борн прецени ситуацията. Ако тези хора искаха да убият Спектър, щяха да го застрелят още на улицата. След като го бяха отвлекли, значи сигурно им трябваше жив.

— Добре. — Незабелязано от въоръжения, дясната ръка на Борн се зарови из уплътнението на задната седалка. Щом вдигна ръце, Борн тръсна пълна шепа стъкълца в лицето на въоръжения. Ръцете на мъжа инстинктивно се вдигнаха и Борн го удари два пъти с мазолестата част на ръката си. Въоръженият измъкна нож за ръкопашен бой, зловещото острие стърчеше между второто и третото кокалче на юмрука му. Замахна право към лицето на Борн. Борн се сви, острието го последва и щом се приближи още, Борн отблъсна юмрука странично в главата на въоръжения. Главата на мъжа се разби в рамката на задната врата. Борн чу как вратът му изхрущя и се счупи. Мъжът облещи очи и се свлече до вратата.

Борн уви ръката си около врата на шофьора и я заклещи, като силно го дръпна назад. Шофьорът почна да се задушава. Мяташе глава напред-назад, като опитваше да се освободи. През това време колата криволичеше от едно платно в друго. Щом изгуби съзнание, криволиченето стана по-опасно. Борн се покатери над седалката, като избута шофьора долу пред седалката му, за да може да се вмъкне зад волана. Но макар да можеше да върти волана, тялото на шофьора блокираше педалите.

Кадилакът вече беше неконтролируем. Блъсна една кола в лявото платно и отскочи в дясното. Вместо да се бори срещу последвалото завъртане, Борн зави в същата посока. Тогава изключи лоста от скорост. Внезапно трансмисията спря; двигателят вече не се захранваше с гориво. Сега проблемът беше огромната набрана скорост. Насочи се надясно, с друсане качи колата на бордюра и влезе в огромен паркинг, който се простираше между автострадата и река Потомак.

Кадилакът удари странично един паркиран джип, а по-нататък се килна надясно в посока към водата. Борн ритна отпуснатото тяло на изгубилия съзнание шофьор с босия си ляв крак и най-после намери педала на спирачката. Колата забави ход, но недостатъчно — все още се движеха към Потомак. Силно завъртя волана надясно и гумите на кадилака изсвистяха, докато Борн се опитваше да извърти колата от ниската бариера, която отделяше паркинга от водата. Щом предният край на кадилака се вдигна над бариерата, Борн силно натисна педала на спирачката до пода и колата спря с една част над ръба. Залюля се несигурно напред-назад. Спектър, още свит на задната седалка зад Борн, тихо изохка. Десният ръкав на сакото му „Харис Туийд“ беше опръскан с кръв от счупения нос на неговия похитител.

Докато се опитваше да удържи кадилака да не падне в Потомак, Борн усети, че предните колела са още върху бариерата. Даде колата на заден ход. Кадилакът се стрелна назад и се удари в друга паркирана кола, преди Борн да успее да превключи обратно на нулева предавка.

Отдалеч чуваше колебливия вой на сирени.

— Професоре, добре ли сте?

Спектър изстена, но поне гласът му беше по-отчетлив.

— Трябва да се махаме оттук.

Борн освобождаваше педалите от краката на задушения.

— Тази татуировка, която видях върху ръката на стрелеца…

— Без полиция — успя да промълви дрезгаво той. — Можем да отидем на едно място. Ще ти кажа.

Борн излезе от кадилака, после помогна на Спектър да се измъкне. Стигна, накуцвайки, до друга кола и счупи прозореца й с лакът. Полицейските сирени се чуваха по-близо. Борн се вмъкна вътре, запали с късо съединение на жиците и двигателят на колата с покашляне се съживи. Отключи вратите. В мига, в който професорът се вмъкна на седалката до него, Борн потегли на изток към автострадата. Възможно най-бързо се измести в лявото платно. После рязко зави наляво. Колата прескочи средния бордюр и той ускори, вече в западна посока, противоположна на тази, от която се чуваха сирените.