Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (5)

Трета глава

Яростта на Черно море пасваше на настроението на Леонид. Насред поройния дъжд той стигна до Севастопол от летище „Белбек“. Севастопол заемаше жадувана част от югозападния край на Кримския полуостров. Тъй като районът беше благословен със субтропичен климат, моретата му никога не замръзваха. Откакто беше основаван от древногръцки търговци с името Херсонес през 422 година преди Христа, Севастопол беше жизненоважен търговски и преден военен пост за риболовни флотилии, а също и за военноморски армади. След упадъка на Херсонес — „полуостров“ на старогръцки — областта потънала в развалини, докато през 1783 година не бил основан съвременният град Севастопол като военноморска база и крепост на южните граници на Руската империя. По-голямата част от историята на града беше свързана с неговата военна слава — името „Севастопол“ в превод от гръцки означава „августейши, царствен“. Името изглеждаше заслужено: градът беше оцелял след две кървави обсади през Кримската война от 1854–1855 година и Втората световна война, когато 250 дни издържал бомбардировките на Тристранния пакт. Макар че градът бил разрушен при два отделни случая, и двата пъти се възродил от пепелта. В резултат на това жителите му станали издръжливи, не лекомислени хора. Те презираха ерата на студената война, датираща горе-долу от 60-те години, когато заради военноморската база СССР постановил Севастопол да стане забранена зона. През 1997 година руснаците се съгласили да върнат града на Украйна, която отново го направила достъпен.

Аркадин пристигна на Приморския булевард в късния следобед. Небето беше мрачно с изключение на тънката червеникава линия по западния хоризонт. Пристанището беше претъпкано от рибарски кораби и лъскави военни съдове със стоманени корпуси. Една разбунена вълна се разби в Паметника на потопените кораби, възпоменание за отчаяната защита през 1855 година на града срещу обединените сили на британци, французи, турци и сардинци. Над фундамент от грубо изсечени гранитни блокове се издигаше триметрова коринтска колона, увенчана с орел, с широко разперени криле и сведена надолу горда глава, който държеше в човката си лавров венец. Срещу него, забити в дебелата морска дига, се виждаха котвите на руските кораби, които били потопени, за да направят пристанището недостъпно за нахлуващия враг.

Аркадин се регистрира в хотел „Област“, където всичко, включително и стените, изглеждаше като направено от хартия. Мебелите бяха покрити с дамаска на противни мотиви, чиито цветове се блъскаха като врагове на бойното поле. Струваше му се, че стаята всеки момент може да пламне като факла. Отбеляза си наум да не пуши в леглото.

На долния етаж, във фоайето, Аркадин помоли администратора, който приличаше на гризач, да му препоръча място с топла вечеря, после поиска телефонния указател. Взе го и се оттегли на един поизтърбушен тапициран стол до прозореца, от който се виждаше площад „Адмирал Нахимов“. А там, на великолепен плинт, беше и самият той, героят от предната отбрана на Севастопол, който се взираше в Аркадин с каменно лице, сякаш беше наясно какво предстои. Този град, както и много други в бившия Съветски съюз, беше пълен с паметници от миналото.

Като хвърли последен поглед към превилите рамене минувачи, които бързаха под проливния дъжд, Аркадин насочи вниманието си към указателя. Името, което Пьотър Зилбер беше издал, преди да се самоубие, беше Олег Шуменко. Аркадин съжаляваше, че не можа да измъкне повече от Зилбер, и сега трябваше да прелиства телефонния указател и да търси Шуменко. Той отбеляза петимата изброени, върна указателя на администратора и излезе отвън на вятъра в непрогледния мрак.

Първите трима Олег Шуменко не му вършеха работа. Аркадин се престори на близък приятел на Пьотър Зилбер и каза на всеки от тях, че има спешно съобщение от Пьотър и трябва да го предаде лично. Те го погледнаха безучастно и поклатиха глави. Аркадин четеше в очите им, че нямат никаква представа кой е Пьотър Зилбер.

Четвъртият Шуменко работеше в „Югрефтрансфлот“, който поддържаше най-голямата флотилия от хладилни кораби в Украйна. Тъй като „Югрефтрансфлот“ беше публична компания, на Аркадин му отне известно време само да влезе и да види Шуменко, който беше директор по транспорта. Както навсякъде в бившия Съветски съюз бюрократичните спънки бяха толкова големи, че спираха почти напълно работата. Аркадин недоумяваше как изобщо нещо се е вършело в обществения сектор.

Най-после Шуменко се появи и въведе Аркадин в тесния си кабинет, като се извиняваше за забавянето. Той беше дребен мъж с много тъмна коса, малки уши и ниско чело на неандерталец. Когато Аркадин се представи, Шуменко каза:

— Очевидно сте сбъркали човека. Не познавам Пьотър Зилбер.

Аркадин провери в списъка си.

— Остана ми само още един Олег Шуменко.

— Нека погледна — Шуменко се консултира със списъка. — Жалко, че не дойдохте първо при мен. Тези тримата са ми братовчеди. А петият, този, който още не сте видели, няма да ви е от полза. Почина. Инцидент по време на риболов преди шест месеца. — Той върна обратно списъка на Аркадин. — Но не всичко е изгубено. Има още един Олег Шуменко. Макар да не сме роднини, хората винаги ни бъркат, защото имаме едно и също бащино име, Иванович. Той няма стационарен телефон, ето защо постоянно се обаждат на мен.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

Олег Иванович Шуменко погледна часовника си.

— По това време, да, трябва да е на работа. Той е винар, разбирате ли. Прави шампанско. Ясно ми е защо французите не искат да се разрешава употребата на този термин за вино, което не е произведено в техния регион Шампан. — Той се подсмихна. — И все пак севастополската винарна произвежда доста добро шампанско.

Той изведе Аркадин от кабинета си и го насочи през еднообразни коридори към огромното главно преддверие.

— Познавате ли града, господин Аркадин? Севастопол е разделен на пет района. Ние сме в Гагарински район, наречен на първия космонавт в света Юрий Алексеевич Гагарин. Това е западната част на града. На север е Нахимовски район, където са гигантските сухи докове. Вероятно сте слушали за тях. Не? Няма значение. В източната част, далеч от водата, е селскостопанската част на града — пасища и лозя, великолепни дори и по това време на годината.

Той прекоси мраморния под и отиде до дълга банка, зад която седяха половин дузина служители и гледаха така, сякаш са имали съвсем малко работа през последната година. От един от тях Шуменко получи карта на града, на която нарисува нещо. После я подаде на Аркадин и посочи звездата, която беше отбелязал.

— Тук е винарната. — Той погледна навън. — Небето се прояснява. Кой знае, докато стигнете дотам, може дори да се появи слънце.

 

 

Борн крачеше по улиците на Джорджтаун в безопасност под прикритието на тълпите колежани и студенти, които кръстосваха калдъръмената настилка и търсеха бира, момичета, момчета. Той дискретно вървеше по петите на мъжа от ресторанта, а мъжът на свой ред следеше Мойра.

След като се убеди, че мъжът е по петите й, той се оттегли и се върна на улицата, откъдето се обади на Мойра.

— Можеш ли да се сетиш за някой, който ще иска да те следи?

— Предполагам, че са няколко — каза тя. — Първо, моята собствена компания. Споменах ти, че откакто построихме станцията за природен газ в Лонг Бийч, ги подгони параноята. Другата може да е „Но Холд Енерджи“. От шест месеца ми предлагат да стана техен вицепрезидент. Сигурно искат да знаят повече за мен, за да подсладят предложението си.

— Други, освен първите две?

— Не.

Борн каза на Мойра какво иска тя да направи и сега, в нощния Джорджтаун, Мойра го изпълняваше. Винаги са имали навици, тези наблюдатели от сенките, малки странности, създадени от безбройните скучни часове, които прекарваха на самотния си пост. Този предпочиташе да е от вътрешната страна на тротоара, за да може бързо да се пъхне в някой вход, ако се наложеше.

След като вече беше разпознал особеностите на преследвача, време беше да го разкара. Но докато Борн си проправяше път сред множеството и се приближаваше до наблюдателя, той видя нещо друго. Мъжът не беше сам. На отсрещната страна на улицата беше заела позиции втора опашка, което беше логично. Ако Мойра решеше да пресече улицата в тази навалица, първият преследвач трудно можеше да я задържи в полезрението си. Тези хора, независимо кои бяха, не се оставяха на случайността.

Борн пак се сля с множеството и забави крачка с неговия ритъм. По същото време се обади на Мойра. Тя беше сложила в ухото си своето „блутуут“ устройство, за да отговори на обаждането незабелязано. Борн й даде подробни инструкции, после престана да следва наблюдателите й.

 

 

Мойра, чийто тил беше изтръпнал, сякаш беше на мушката на наемен убиец, пресече улицата и тръгна към „Ем Стрийт“. Главното нещо, което трябваше да помни, както й беше казал Джейсън, беше да се движи с нормална крачка, нито бързо, нито бавно. Джейсън я беше разтревожил с новината, че я следят. Само изглеждаше спокойна. Имаше много хора и от настоящето, и от миналото, които можеха да я следят — много от тях не спомена, когато Джейсън я попита. И все пак, след като откриването на терминала за природен газ предстоеше толкова скоро, това беше зловещ знак. Тя би искала да сподели с Джейсън разузнавателните данни, които бяха дошли до нея днес — за вероятността терминалът да стане мишена на терористи не на теория, а в действителност. Въпреки това не можеше, докато Джейсън не стане служител на компанията. Беше обвързана със строг договор да не издава на никого извън фирмата никаква поверителна информация.

На Североизточна трийсет и първа улица тя свърна на юг и тръгна към алеята покрай канала. На една трета от пътя до пресечката, от страната на Мойра, имаше дискретна табела с гравирана на нея думата „БИЖУ“. Тя отвори рубиненочервената врата и влезе в новия луксозен ресторант. Беше от местата, на които блюдата се гарнираха с мус от кафиров лайм, изсушен чрез замразяване джинджифил и рубинени перли грейпфрут.

Като се усмихна мило на управителя, тя му каза, че търси свой приятел. Преди той да успее да провери книгата си за резервации, Мойра му обясни, че приятелят й е с мъж, чието име тя не знае. Беше идвала тук няколко пъти, веднъж с Джейсън, така че познаваше разположението. Зад второто помещение имаше къс коридор. Срещу дясната стена имаше две унисекс тоалетни. Ако продължеше да върви, а тя направи точно това, отиваше към кухнята, обляна в ярки светлини, със съдове от неръждаема стомана, медни чайници и огромни плотове с нагорещени котлони. Млади мъже и жени сновяха из помещението с военна прецизност, както се стори на Мойра — помощник–готвачи, готвачи на топлата храна, разносвачи, сладкарката и нейните подчинени, — всички под строгите команди на главния готвач.

Бяха прекалено съсредоточени в своите задачи, за да обърнат внимание на Мойра. Докато наистина забележат присъствието й, тя вече бе изчезнала през задната врата. В една отдалечена алея, пълна с контейнери за боклук, чакаше такси на „Уайт Топ“ със запален двигател. Тя се качи и таксито потегли.

 

 

Аркадин шофираше през хълмовете на селскостопанската част от Нахимовски район, тучна дори и през зимата. Мина край пъстрите кръпки обработваема земя, опасана от горички с ниски дървета. Небето просветляваше, тъмните, натежали от дъжд облаци вече изчезваха, заместени от високи кълбести облаци, които светеха като жарава на слънчевите лъчи, проникващи отвсякъде. Докато приближаваше севастополската винарна, златисто сияние обгръщаше ширналите се наоколо лозя. По това време на годината, разбира се, нямаше листа или грозде, но извитите, подкастрени стъбла като хоботи на слонове живееха свой живот, който придаваше на лозята някаква тайнственост и мистериозен вид, сякаш заспалите лози се нуждаеха само от заклинанието на магьосник, за да се събудят.

Едра жена на име Етникова се представи като прекия началник на Олег Иванович Шуменко — явно във винарната началниците нямаха край. Раменете на жената бяха широки колкото и тези на Аркадин, а лицето й беше кръгло, червендалесто, със следи от злоупотребяване с водка, с необичайно дребни черти като на кукла. Носеше косата си вързана като руска бабичка от село, но явно беше важна началничка.

Щом поиска да узнае какво работи Аркадин, той извади един от многото документи за самоличност, които носеше. Този го определяше като полковник от украинските служби за сигурност. След като видя служебната му карта, Етникова клюмна като неполивано цвете и му показа къде да намери Шуменко.

Следвайки нейните указания, Аркадин тръгна от коридор на коридор. Отваряше вратите наред, надничаше в кабинети, малки стаички с инвентар, складове и всякакви подобни, след което се извиняваше на обитателите им.

Когато Аркадин го откри, Шуменко работеше във ферментационното помещение. Беше тънък като тръстика и много по-млад, отколкото Аркадин си представяше — на трийсетина години. Имаше гъста златиста коса, която стърчеше от главата му като множество петльови гребени. От един портативен плеър се носеше музика на британската група „Кюр“. Аркадин беше чувал много пъти песента в московските клубове, но тук, в земеделския край на Крим, му звучеше тревожно.

Шуменко стоеше върху тясно мостче на четири метра височина, превит над устройство от неръждаема стомана с размерите на син кит. Изглежда, душеше нещо, вероятно последната партида шампанско, което приготвяше. Вместо да спре музиката, Шуменко махна на Аркадин да се качи при него.

Без да се колебае, Аркадин изкачи отвесната стълба и бързо се метна на мостчето. Неясните, леко сладникави миризми на ферментацията погъделичкаха ноздрите му и го накараха енергично да потърка нос, за да не започне да киха. Тренираният му поглед светкавично обходи района в непосредствена близост и запомни най-малките подробности, независимо колко незначителни бяха.

— Олег Иванович Шуменко?

Тъничкият младеж остави настрана папката, върху която си водеше бележки.

— На вашите услуги. — Носеше костюм, който не му прилягаше. Сложи писалката, която използваше, в горния си джоб при още няколко подредени там. — А вие сте?

— Приятел на Пьотър Зилбер.

— Никога не съм чувал за него.

Но очите му вече го бяха издали. Аркадин се пресегна и усили музиката.

— Той е чувал за вас, Олег Иванович. Всъщност вие сте доста важен за него.

С фалшива усмивка на лицето Шуменко отговори:

— Нямам представа за какво говорите.

— Станала е фатална грешка. Той иска документът да се върне.

Шуменко, все още усмихнат, пъхна ръце в джобовете си.

— Още веднъж трябва да ви кажа…

Аркадин го сграбчи, но в дясната ръка на Шуменко се появи самозаряден ГШ-18, който сочеше в сърцето на Аркадин.

— Хм, в най-добрия случай прицелът им е приемлив — каза Аркадин.

— Моля, не мърдай. Който и да си — и не си прави труда да ми казваш име, което при всяко положение ще е фалшиво — ти не си приятел на Пьотър. Той сигурно е мъртъв. И то може би от твоята ръка.

— Но дръпването на спусъка е относително трудно — продължи Аркадин, сякаш не слушаше. — Така че това ще ми даде още една десета от секундата.

— Една десета от секундата е нищо.

— Само толкова ми трябва.

Шуменко се отдръпна, както на Аркадин му се искаше, към извитата част на контейнера, за да си осигури по-безопасна дистанция.

— Дори да скърбя за смъртта на Пьотър, ще защитавам нашата мрежа с живота си.

Той отстъпи по-назад, след като Аркадин направи още една крачка към него.

— Тук се пада от високо, затова те съветвам да се обърнеш, да слезеш обратно по стълбата и да изчезнеш в клоаката, от която си изпълзял.

Докато Шуменко отстъпваше, дясното му стъпало се подхлъзна на петно ферментирала каша, която Аркадин беше забелязал по-рано. Дясното коляно на Шуменко се огъна под него, ръката, която държеше пистолета, се вдигна в инстинктивно движение, за да не загуби равновесие.

С една голяма крачка Аркадин влезе в периметъра на своята защита. Замахна да грабне оръжието, но не успя. Юмрукът му удари Шуменко по дясната буза и запокити младежа назад в стената на контейнера, в пролуката между два издадени лоста. Шуменко замахна с ръка в хоризонтална дъга, мерникът върху цевта на пистолета одраска отгоре носа на Аркадин и го разкървави.

Аркадин отново замахна към оръжието и превити до изпъкналата стоманена повърхност, двамата мъже се вкопчиха един в друг. Шуменко беше изненадващо силен за толкова слаб човек и добре владееше ръкопашния бой. Имаше подходящ отговор на всяка атака, която Аркадин предприемаше срещу него. Сега бяха много близо един от друг, разделяше ги по-малко от педя. Крайниците им действаха бързо — изрязваха ръце, лакти, китки, дори рамене, за да причинят болка или да я сведат до минимум.

Постепенно Аркадин, изглежда, започна да надделява над своя съперник, но с двоен финт Шуменко успя да забие приклада на пистолета в гърлото му. Шуменко натисна навътре, като го използва за опорна точка, за да смачка трахеята на Аркадин. Едната ръка на Аркадин беше приклещена между телата им. С другата той блъсна Шуменко отстрани, но му липсваше опората на Шуменко и ударите му не нанесоха поражения. Когато опита да улучи бъбрека му, Шуменко изви хълбоците си встрани и ръката на Аркадин се отплесна в бедрената кост на Шуменко.

Шуменко засили преимуществото си, като преви Аркадин над парапета и се опита с приклада на оръжието и торса си да го изблъска от мостчето. Тъмни ивици заплуваха пред погледа на Аркадин — знак, че мозъкът му започваше да страда от липса на кислород. Беше подценил Шуменко и сега щеше да си плати за това.

Той се закашля и се дръпна в опит да си поеме дъх. След това вдигна свободната си ръка към предницата на сакото на Шуменко. На Шуменко сигурно му се стори, че Аркадин прави последен напразен опит да освободи заклещената си ръка. Той изобщо не усети кога Аркадин измъкна писалка от горния му джоб и я заби в лявото му око.

Шуменко веднага отстъпи. Аркадин хвана пистолета, падащ от безсилната ръка на ударения. Щом Шуменко се свлече на мостчето, Аркадин го сграбчи за предницата на ризата и коленичи, за да е на едно ниво с него.

— Документът — каза той. И когато главата на Шуменко започна да се отпуска, каза: — Олег Иванович, чуйте ме. Къде е документът?

Здравото око на мъжа проблесна, пълно със сълзи. Устата му се сви. Аркадин го разтресе, докато Шуменко не зави от болка.

— Къде е?

— Няма го.

Аркадин трябваше да наведе глава, за да чуе шепота на Шуменко заради силната музика. „Кюр“ бяха заместени от „Сиукс“, после от „Баншис“.

— Какво значи няма го?

— Тръгна по канала. — Устата на Шуменко се накъдри в нещо като усмивка. — Не това искаше да чуеш, нали, „приятелю на Пьотър Зилбер“? — От здравото му око потекоха сълзи. — Тъй като това е краят на линията за теб, наведи се по-близо и ще ти кажа една тайна. — Той облиза устни, щом Аркадин се съгласи, после повдигна глава и ухапа по месестата част дясното ухо на Аркадин.

Аркадин реагира, без да мисли. Той натика дулото на пистолета в устата на Шуменко и натисна спусъка. Почти едновременно с това осъзна грешката си и извика „По дяволите!“ на шест различни езика.