Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (35)

Тридесет и трета глава

— Ще те оставя някъде — каза Аркадин. — Не искам да се замесваш в това, което ще става.

Девра, която седеше на предната дясна седалка в наетото беемве, го погледна скептично.

— Така ли? А за кого е типично?

— Още не сме хванали Егон Кирш.

Аркадин зави зад един ъгъл. Бяха в центъра на града, на място, пълно със старинни катедрали и дворци. По някакъв начин напомняше за приказка на братя Грим.

— Има усложнения — каза той. — Противниковият цар влезе на шахматната дъска. Казва се Джейсън Борн и е тук, в Мюнхен.

— Още по-сериозна причина да остана с теб. — Девра провери действието на единия от двата пистолета „Лугер“, които Аркадин беше взел от местен агент на Икупов. — Кръстосаният огън има много предимства.

Аркадин се засмя.

— Покрай теб не липсва огън.

Това беше поредното нещо, което го привличаше у нея — тя не се страхуваше от мъжкия пламък, бушуващ в корема й. Но той й беше обещал — както и на себе си, — че ще я защитава. Много отдавна не го беше казвал на никого и макар да се беше заклел, че никога вече няма да дава подобно обещание, тъкмо това беше направил. И странно, но се чувстваше добре. Сега имаше усещането, че ако е с нея, излиза от сенките, в които е роден и които бяха татуирани върху кожата му от толкова много жестоки събития. За пръв път в живота си имаше чувството, че може да изпита удоволствие от слънцето, огряващо лицето му, от вятъра, който повдигаше косите на Девра и ги вееше като грива. Можеше да върви по улицата с нея и да му се струва, че живее в друго измерение, че ей сега е пристигнал от друга планета.

Щом спряха на червен светофар, той я погледна. Слънчевата светлина струеше вътре в колата и придаваше на лицето на Девра лек розов оттенък. Точно в този момент той усети как нещо се втурна от него и нахлу в нея. Тя се обърна, сякаш също го беше почувствала, и му се усмихна.

Светофарът светна зелено и Аркадин ускори през кръстовището. Мобилният му телефон забръмча. Погледна надолу към входящия номер и видя, че се обажда Гала. Той не вдигна, нямаше желание да разговаря с нея сега, а и изобщо.

Три минути по-късно получи съобщение. В него пишеше: „МИША Е МЪРТЪВ. УБИ ГО ДЖЕЙСЪН БОРН.“

 

 

След като проследи Родни Фиър и генерал Кендъл по моста „Кий“ във Вашингтон, Роб Бат се увери, че неговият огледално-рефлексен фотоапарат „Никон“ с дълъг обектив е добре зареден с високочувствителен филм. Той засне няколко дигитални фотографии с автоматичен фотоапарат, но те бяха само за справка, защото можеха да бъдат обработени във „Фотошоп“ за секунди. За да предотврати всякакви съмнения, че изображенията може да са подправени, той щеше да представи непроявената лента на… ами, това беше истинският му проблем. Съвсем основателно той беше персона нон грата в ЦРУ. Беше невероятно колко бързо можеха да се изпарят дългогодишните връзки. Но сега той осъзна, че е бъркал другарските отношения, изградени с неговите колеги директори, с приятелство. За тях той вече не съществуваше, затова ако им представеше някакви съмнителни доказателства, че АНС е вербувала още един служител на ЦРУ, щяха или да го пренебрегнат, или да му се изсмеят. Да се опитва да говори с Вероника Харт просто беше немислимо. Да предполага, че изобщо вече може да се добере до нея — в което се съмняваше, — да говори с нея сега, означаваше да се унижи. Бат никога не се беше унижавал през живота си и сега нямаше да го направи.

После се изсмя на глас при мисълта колко е лесно да изпаднеш в самозаблуда. Защо някой от неговите колеги да иска да прави каквото и да е с него? Той ги беше предал, беше ги изоставил, за да иде при врага. Ако беше на тяхно място — а как му се искаше да бъде! — щеше да чувства същата отровна неприязън към човека, който го е продал. Тъкмо затова Бат се захвана с мисията да унищожи Лавал и Кендъл. Те го бяха изиграли — бяха го изоставили в момента, в който постигнаха целта си. Още щом се присъедини към тях, му отнеха контрола над „Тифон“.

Отровна неприязън. Това беше отлична фраза, мислеше той, която точно изразяваше чувствата му към Лавал и Кендъл. Дълбоко в себе си знаеше, че да ги мрази, е същото като да мрази себе си. Но не можеше да мрази себе си; това беше в разрез с поставената цел. Точно в този момент не можеше да повярва колко ниско е паднал, че да мине на страната на АНС. Премисляше решението да постъпи така отново и отново и вече му се струваше, че някой друг, някакъв непознат, е взел това решение. Това не беше той, не можеше да е той, следователно Лавал и Кендъл го бяха накарали. И трябваше да платят за това най-високата цена.

Двамата мъже отново тръгнаха и Бат потегли след тях. След десетминутно шофиране двете коли пред него спряха на препълнения паркинг пред „Стъклената пантофка“. Докато Бат подминаваше, Фиър и Кендъл излязоха всеки от своя автомобил и влязоха вътре. Бат зави по пряката и паркира в странична улица. Като се пресегна към жабката, той извади малък фотоапарат „Лайка“, такъв, какъвто Стария беше използвал на младини за наблюдение. „Лайката“ беше стар шпионски помощник — на него можеше да се разчита и беше лесно да го скриеш. Бат зареди фотоапарата с високочувствителна лента, сложи го в горния джоб на ризата си заедно с дигиталния фотоапарат и излезе от колата.

Духаше песъчлив нощен вятър. От улеите се надигаше прахоляк и просто падаше на друго място. Като пъхна ръце в джобовете на палтото си, Бат забърза по улицата и влезе в „Стъклената пантофка“. На сцената имаше слайд китара, която жално свиреше блус в ръцете на музиканта и подгряваше за основното изпълнение — много известна група, издала няколко хитови албума в кариерата си.

Само беше чувал, че клубът е прочут. Знаеше например, че е собственост на Дрю Дейвис, предимно защото Дейвис беше епичен герой, който постоянно се месеше в политическите и икономическите проблеми на афроамериканците от района. Благодарение на неговото влияние приютите за бездомни бяха станали по-безопасни за техните обитатели, бяха построени центрове за рехабилитация; посочи, че е необходимо да се наемат бивши провинени. Направи го обществено достояние така изкусно, че бившите провинени нямаха друг избор, освен да използват максимално своя втори шанс.

Но Бат не знаеше за задните помещения на „Пантофката“ и затова се почувства объркан, когато след пълна обиколка на заведението, плюс разходка до мъжката тоалетна, не откри никаква следа от Фиър или генерала.

Като се опасяваше, че са се измъкнали през задния изход той се върна на паркинга, но откри, че колите им са там, където ги бяха оставили. Върна се в „Пантофката“ и отново се разходи между посетителите, като мислеше, че сигурно някак ги е подминал. Отново нямаше и следа, но щом приближи задната част на помещението, забеляза, че някой говори с едър мускулест чернокож. След кратка словесна свада здравенякът отвори врата, която Бат по-рано не беше забелязал, и мъжът се промъкна през нея. Бат предположи, че сигурно там са влезли Фиър и Кендъл и тръгна да си пробива път към охраната до вратата.

Точно тогава видя как Сорая влиза през главния вход.

 

 

Борн едва не изтръгна скоростния лост, докато се опитваше да избяга от полицейската кола зад тях.

— По-леко — каза Петра. — Ще ми разглобиш колата.

Съжали, че не огледа по-подробно картата на града. От лявата им страна внезапно изникна улица, преградена с кръстосани дървени греди. Настилката беше разкъртена и отдолу беше останал силно набразденият, разтрошен долен слой, а най-лошите му участъци скоро щяха да бъдат разкопани.

— Дръж се здраво — каза Борн, докато обръщаше, после зави по улицата и прекара колата през дървените прегради, като строши една, а другите разпиля. Колата се удари в долния пласт и продължи с друсане надолу по улицата с явно безразсъдна скорост. Сякаш бормашина пробиваше автомобила. Зъбите на Борн тракаха, а Петра едва се удържаше да не се развика.

Зад тях полицейската кола още по-трудно успяваше да държи прав курс. Тя рязко криволичеше, за да избегне най-дълбоките дупки. Борн пак ускори и успя да увеличи разстоянието между тях. Но после погледна напред. В другия край на улицата напречно беше паркиран циментовоз. Ако продължаваха да се движат, нямаше как да избегнат катастрофата с него.

Борн задържа същата скорост, а циментовозът добиваше все по-застрашителни размери. Полицейската кола бързо приближаваше зад тях.

— Какво правиш? — изпищя Петра. — Да не си се побъркал?

В този миг Борн изключи колата от скорост и настъпи спирачката. Моментално смени на задна, дръпна крака си от спирачката и натисна педала на газта до дупка. Колата се разтресе, а двигателят й изсвистя. После трансмисията се заключи и колата се понесе назад. Полицейската кола приближи, а шофьорът й беше парализиран от шока. Борн зави покрай нея, докато тя хвърчеше към единия край на циментовоза.

Борн дори не гледаше. Беше зает да насочва колата на заден ход обратно по улицата. Като прегази разпилените ограждения, той зави, превключи колата на първа и потегли.

 

 

— Какво правиш тук, по дяволите? — каза Ноа. — Трябваше да пътуваш за Дамаск.

— Трябва да излетя след четири часа. — Мойра пъхна ръце в джобовете си, за да не може той да види, че са свити в юмруци. — Не отговори на въпроса ми.

Ноа въздъхна.

— Няма никакво значение.

В смеха й имаше горчива нотка.

— Защо ли не съм учудена?

— Защото — отвърна Ноа — ти си в „Блек Ривър“ доста отдавна и знаеш как работим.

Вървяха по „Кауфингерщрасе“ в центъра на Мюнхен — район с оживен трафик, съвсем близо до „Мариенплац“. Като свиха при знака на бирария „Аугустинер“, двамата влязоха в издължено, приглушено като в катедрала пространство, което силно миришеше на бира и варени вурстчета. Врявата наоколо беше много подходяща, за да прикриеш личен разговор. Като прекосиха червения покрит с плочки под, те избраха маса в едно от помещенията и седнаха на дървени пейки. Човекът, седнал най-близо до тях, беше старец, който пушеше лула и спокойно четеше вестник.

Мойра и Ноа си поръчаха „Хефевайцен“, бяло пиво, още мътно от нефилтрираните дрожди, на сервитьорка, облечена в местната Dirndlkleid — дълга, широка пола и блуза с изрязано деколте. Около кръста си имаше завързана престилка, както и декоративно портмоне.

— Ноа — каза Мойра, когато им сервираха бирите, — не си правя никакви илюзии защо правим това, което правим, но как очакваш да пренебрегна информацията, която получих директно от източника?

Ноа отпи бавна глътка от своята „Хефевайцен“ и старателно избърса устните си, преди да отговори. После започна да отмята краищата на пръстите си.

— Първо, този човек, Хойзер, ти е казал, че дефектът на практика не може да бъде засечен. Второ, онова, което ти е казал, не може да се потвърди. Може да е просто недоволен служител, който опитва да си отмъсти на фабрика „Калер“. Мислила ли си, че е възможно?

— Можем да проведем собствени тестове на софтуера.

— Няма време. Има по-малко от два дни преди определеното време, в което танкерът с природен газ ще пристигне на терминала. — Той продължи да отмята пръсти. — Трето, не можем да направим нищо, без да предупредим „Некст Джен“, които от своя страна ще се обърнат и ще се конфронтират с фабрика „Калер“, а това ще ни постави в отвратителна ситуация. И последно, четвърто, коя част от изречението „Официално уведомихме «Некст Джен», че се оттегляме от проекта“ не разбираш?

Мойра се облегна назад за момент и си пое дълбоко въздух.

— Това е сериозна информация, Ноа. Може да доведе до ситуацията, за която най-много се тревожехме: до терористична атака. Как можеш…

— Ти вече престъпи границата с няколко крачки, Мойра — рязко каза Ноа. — Качвай се на самолета и си събери мозъка за новата задача или приключваш с „Блек Ривър“.

 

 

— Засега е по-добре да не се срещаме — каза Икупов.

Аркадин кипеше от възмущение и едва сдържа яростта си, но само защото Девра — каква хитра вещица — зарови нокти в дланта му. Тя го разбираше. Без въпроси, без проучване, без да се опитва да разчопли миналото му.

— Ами плановете? — Двамата с Девра седяха в мизерен, опушен бар в занемарен район на града.

— Ще ги взема от теб сега. — Гласът на Икупов се чуваше слаб и далечен в мобилния телефон, макар че сигурно ги разделяха километър-два. — Преследвам Борн. Тръгнах по петите му сам.

Аркадин не искаше и да чуе.

— Мислех, че това е моя работа.

— Твоята работа като цяло приключи. Взе плановете и ликвидира мрежата на Пьотър.

— С изключение на Егон Кирш.

— Вече се отървахме от Кирш — каза Икупов.

— Аз съм този, който ликвидира мишените. Ще ти дам плановете, а после ще се погрижа за Борн.

— Казах ти, Леонид Данилович. Не искам да се ликвидира Борн.

От Аркадин излезе тих, изтерзан животински звук. „Но Борн трябва да бъде ликвидиран“, мислеше си той. Девра заби нокти по-дълбоко в плътта му, така че той да усети сладкия, бакърен мирис на собствената си кръв. „И аз трябва да го направя. Той уби Миша.“

— Слушаш ли ме? — рязко каза Икупов.

Аркадин се размърда в паяжината на своя гняв.

— Да, сър, винаги. Но настоявам да ми кажете къде ще бъдете, когато пресрещнете Борн. За по-сигурно, за вашата собствена безопасност. Няма да стоя безпомощно, докато ви се случва нещо непредвидено.

— Съгласен съм — каза Икупов след известно колебание. — В момента той е в движение, така че имам време да взема плановете от теб. — Той даде на Аркадин адрес. — Ще бъда там след петнайсет минути.

— Ще ми трябва малко повече време — отвърна Аркадин.

— Тогава след половин час. Още щом разбера къде ще пресрещна Борн, ти ще научиш. Така доволен ли си, Леонид Данилович?

— Напълно.

Аркадин затвори и прибра телефона си, отскубна се от Девра и отиде на бара.

— Двоен „Оубан“ с лед.

Барманът, едър мъж с татуирани ръце, го погледна накриво.

— Какво е „Оубан“?

— Едно малцово уиски, малоумник такъв.

Барманът, който полираше старинна стъклена чаша, изгрухтя:

— Тук да ти прилича на кралски дворец? Нямаме никакво едно малцово уиски.

Аркадин се пресегна, издърпа чашата от ръцете на бармана и я размаза с дъното напред в носа му. После, щом рукна кръв, извлече зашеметения мъж над барплота и го преби до смърт.

 

 

— Не мога да се върна в Мюнхен — каза Петра. — Поне засега не. Така ми казаха.

— Защо рискуваш работата си и убиваш човек? — попита Борн.

— Моля те! — Тя бегло го погледна. — И хамстер не може да живее с парите, които ми плащаха в тази дупка.

Тя седеше зад волана и караше по магистралата. Вече бяха подминали покрайнините на града. Борн нямаше против. Самият той имаше нужда да остане извън Мюнхен, докато шумотевицата покрай смъртта на Егон Кирш стихне. Властите щяха да намерят нечии други документи за самоличност у Кирш и макар Борн да не се съмняваше, че те накрая ще разкрият истинската му самоличност, надяваше се дотогава да е взел плановете от Аркадин и да лети обратно за Вашингтон. Дотогава полицията щеше да търси Борн като свидетел на убийствата и на Кирш, и на Йенс.

— Рано или късно — каза Борн — ще трябва да ми кажеш кой те нае.

Петра не отговори, но ръцете й потрепераха на кормилото — последица от мъчителното преследване.

— Къде отиваме? — попита Борн. Искаше да я държи ангажирана в разговор. Усещаше, че тя трябва да установи контакт с него на някакво лично ниво, за да стане по-открита. Трябваше да я накара да му каже кой й е поръчал да убие Егон Кирш. Това можеше да отговори на въпроса дали е свързан с човека, който застреля Йенс.

— Вкъщи — отвърна тя. — На мястото, където никога не исках да се връщам.

— Защо?

— Родена съм в Мюнхен, защото майка ми е пътувала дотук, за да ме роди, но иначе съм от Дахау. — Тя, разбира се, имаше предвид града, на който беше кръстен близкият нацистки концентрационен лагер. — Никой родител не иска в акта за раждане на детето му да пише „Дахау“, затова, когато им дойде терминът, жените отиват в мюнхенска болница. — Нищо чудно: почти двеста хиляди души са били изтребени, докато е съществувал лагерът — най-продължително през войната, — тъй като бил построен първи и станал прототип за всички други концлагери.

Самият град, разположен по река Ампер, се намираше на около шестнайсет километра североизточно от Мюнхен. Беше неочаквано идиличен със своите тесни павирани улички, старинни улични фенери и тихи, опасани от дървета алеи.

Когато Борн отбеляза, че повечето хора, които подминаха, изглеждат съвсем спокойни, Петра с нежелание се засмя.

— Обикалят насам-натам в постоянна мъгла, пълни с омраза, че малкият им град трябва да носи такова убийствено бреме.

Тя караше през центъра на Дахау, после обърна на север докато не стигнаха някогашното село Етценхаузен. Там, на запустял хълм, познат като Лайтенберг, имаше гробище, самотно и напълно изоставено. Те излязоха от колата и минаха покрай каменната плоча с изваяната Давидова звезда. По камъка имаше резки, беше покрит с мъхове и лишеи, а боровете и елите закриваха небето дори в такъв ясен зимен следобед.

Докато вървяха бавно сред надгробните камъни, тя каза:

— Това е „КЦ-Фрийдхоф“ — гробището на концлагера. През по-голямата част от съществуването на Дахау труповете на евреите били струпвани и горени в пещи, но към края, когато лагерът останал без въглища, нацистите трябвало да направят нещо с труповете, затова ги донасяли тук. — Тя широко разпери ръце. — Ето такъв мемориал имат еврейските жертви.

Борн беше ходил на много гробища и смяташе, че са изключително спокойни. Но не и „КЦ-Фрийдхоф“, където от усещането за постоянно движение и неспирно мърморене тръпки го полазваха. Мястото беше живо, то виеше в неспокойна забрава. Борн спря, приклекна и прокара пръсти над думите, издълбани върху един надгробен камък. Бяха толкова изронени, че беше невъзможно да ги прочетеш.

— Хрумвало ли ти е, че мъжът, когото застреля днес, може да е евреин? — попита той.

Тя рязко се обърна към него.

— Казах ти, че парите ми трябваха. Направих го от нужда.

Борн се огледа около тях.

— Това са казали и нацистите, когато са погребали последните си жертви тук.

Гневна искра внезапно изпепели тъгата в очите й.

— Мразя те.

— Но не толкова, колкото мразиш себе си. — Той стана и й върна оръжието. — Ето, защо не се застреляш и всичко да свърши?

Тя взе пистолета и го насочи към него.

— Защо просто не застрелям теб?

— Ако ме убиеш, само ще влошиш своето положение. Освен това… — Борн отвори длан и й показа патроните, които беше извадил от пистолета.

С вик на отвращение тя прибра оръжието си в кобура. Ръцете и лицето й изглеждаха зеленикави на светлината, която се процеждаше през клоните.

— Можеш да се покаеш за стореното днес — подкани я Борн. — Кажи ми кой те нае.

Петра скептично го погледна.

— Няма да ти дам парите, ако това намекваш.

— Не ме интересуват парите ти — отвърна Борн. — Но мисля, че мъжът, който ти застреля, смяташе да ми каже нещо много необходимо за мен. Подозирам, че затова си била наета да го убиеш.

Част от скептицизма изчезна от лицето й.

— Наистина ли?

Борн кимна.

— Аз не исках да го убивам — каза тя. — Нали разбираш.

— Отиде при него, опря пистолета в главата му и натисна спусъка.

Петра извърна поглед без определена цел.

— Не искам да мисля за това.

— Значи не си по-добра от всеки друг в Дахау.

Сълзите й бликнаха, тя скри лицето си в шепите и раменете й затрепериха. Звуците, които издаваше, бяха като тези, които Борн беше чул на Лайтенберг.

Накрая плачът на Петра секна. Като избърса зачервените си очи с опакото на ръцете, тя каза:

— Исках да съм поетеса, знаеш ли? Винаги съм смятала, че да си поет е като да си революционер. Аз, германката, исках да променя света или поне да направя нещо, за да променя начина, по който светът гледа на нас, да направя нещо, за да изтръгна ядрото на вината от нас.

— Трябвало е да станеш екзорсист.

Това беше шега, но Петра беше в такова настроение, че не видя нищо смешно в нея.

— Щеше да е идеално, нали? — Тя го погледна — очите й още бяха пълни със сълзи. — Толкова ли е наивно да искаш да промениш света?

— Може би „непрактично“ е по-подходящата дума.

Тя вирна глава.

— Ти си циник, нали? — След като Борн не отговори, тя продължи: — Не смятам за наивно да вярваш, че думите — онова, което пишеш — могат да променят нещата.

— Тогава защо не пишеш? — каза той. — Вместо да стреляш по хората за пари? Това не е начин да си изкарваш хляба.

Петра мълча толкова дълго, че Борн се зачуди дали го е чула.

Накрая тя каза:

— По дяволите, бях наета от човек на име Спенглър Уолд — той едва ли не още е момче, наистина, на не повече от двайсет и една-две години. Виждала съм го по заведенията. Един-два пъти сме пили кафе заедно. Каза, че е студент в университета, специализира икономика на ентропията, нещо такова.

— Не мисля, че някой може да специализира икономика на ентропията — каза Борн.

— Вероятно — Петра още говореше носово. — Трябва да калибрирам наново мерника си за глупост. — Тя сви рамене. — Никога не съм се разбирала добре с хората. По-добре да си общувам с мъртвите.

Борн каза:

— Не можеш да поемеш скръбта и яростта на толкова много хора, без да те погребат жива.

Тя отвърна поглед към редиците раздробени надгробни камъни.

— Какво друго мога да направя? Вече са забравени. Ето тук лежи истината. Ако забравяш истината, това не е ли по-лошо от лъжа?

След като той не отговори, тя нервно потръпна с рамене и се обърна.

— След като си тук, искам да ти покажа какво виждат туристите.

Тя го заведе обратно при колата си и потегли надолу по изоставения хълм към официалния мемориал на Дахау.

Върху онова, което беше останало от лагерните постройки имаше покров, сякаш пагубните пушеци на подгряваните с въглища крематориуми още се издигаха и падаха върху термалните струи, както лешояди, които още оглеждаха за мъртви. Щом се приближиха с колата, ги посрещна скулптура от желязо — сърцераздирателна интерпретация на слабите като скелети затворници, създадена да напомня бодливата тел, която ги беше ограждала. Вътре в някогашната главна административна сграда имаше макет на килиите, витрини с обувки и други неизразимо страшни вещи, всичко, което беше останало от обитателите.

— Тези табели — каза Петра. — Виждаш ли някъде да се споменава колко много евреи са били измъчвани и са изгубили живота си тук? „Сто деветдесет и три хиляди души са изгубили живота си тук“, казват табелите. Няма обяснение за това. Ние още се крием от себе си, още сме земя, в която мразят евреите, независимо колко често се опитваме да задушим импулса с основателен гняв, сякаш имаме право ние да бъдем наскърбените.

Борн можеше да й каже, че нищо в живота не е така просто, но сметна, че е по-добре да остави яростта й сама да говори. Очевидно тя не можеше да изрази тези виждания пред никой друг.

Тя го заведе на обиколка из пещите, които изглеждаха злокобно дори толкова много години след като бяха използвани. Изглеждаха живи, сякаш блещукаха, сякаш бяха част от паралелна вселена, преливаща от неописуем ужас. Накрая излязоха от крематориума и се озоваха в продълговата стая, чиито стени бяха покрити с писма — някои, написани от затворниците, други — от семейства, отчаяно очакващи новини от любимите си хора; както и други записки, рисунки и по-официални писма с искания. Всичките бяха на немски; никое не беше преведено на други езици.

Борн ги прочете всичките. В тези стаи висяха последиците от отчаянието, зверствата и смъртта, безсилни да избягат. Тук тишината беше по-различна от онази в Лайтенберг. Той чуваше лекото тътрене на подметки, шумоленето на гуменки, докато туристите се влачеха от един експонат към друг. Сякаш натрупаната безчовечност задушаваше способността да говориш, а може би защото думите — всички думи — бяха и неадекватни, и излишни.

Двамата бавно се придвижваха из помещението. Той виждаше как устните на Петра се движеха, докато четеше писмо след писмо. Към края на стената едно писмо прикова неговото внимание и ускори пулса му. Лист хартия, очевидно канцеларска, съдържаше ръкописен текст, в който имаше оплакване, че авторът е разработил според думите му газ, далеч по-ефективен от „Циклон Б“, но никой от управата на „Дахау“ не си направил труда да му отговори. Вероятно защото газът никога не е бил използван в „Дахау“. Но това, което много повече заинтригува Борн, беше, че върху хартията на писмото беше отпечатан знакът с три конски глави, обединени в средата от черепа на СС.

Петра дойде до Борн, сега веждите й бяха сключени в смръщено изражение.

— Това ми е ужасно познато.

Той се обърна към нея.

— Какво имаш предвид?

— Имаше един човек, когото познавах — Стария Пелц. Казваше, че живее в града, но мисля, че беше бездомник. Слизаше в противовъздушното скривалище на Дахау да спи, особено през зимата. — Тя отметна кичур коса зад ухото си. — Бръщолевеше през цялото време, знаеш как правят лудите, сякаш говореше на някой друг. Помня, че ми показа униформен знак със същата емблема. Говореше за нещо, наречено Черния легион.

Пулсът на Борн се ускори.

— Какво казваше?

Тя сви рамене.

— Ти мразиш нацистите толкова много — каза той. — Чудя се дали знаеш, че някои неща, създадени от тях, още съществуват.

— Да, сигурно, като скинхедс.

Той посочи емблемата.

— Черният легион още съществува, още представлява опасност дори по-голяма от времето, когато Стария Пелц го е знаел.

Петра поклати глава.

— Той говореше ли, говореше. Никога не бях сигурна на мен ли обяснява или на себе си.

— Можеш ли да ме заведеш при него?

— Разбира се, но кой знае дали е още жив. Пиеше като смок.

Десет минути по-късно Петра караше по „Аугсбургерщрасе“ към един хълм, познат като Карлсбург.

— Гадна ирония — горчиво отбеляза тя. — Мястото, което най-много мразя, сега е най-безопасно за мен.

Тя спря на паркинга пред енорийската църква „Свети Якоб“. Осмоъгълната барокова кула на църквата се виждаше от целия град. В съседство беше универсалният магазин „Хьорхамерс“.

— Виждаш ли там, от страната на „Хьорхамерс“? — попита тя, щом се измъкнаха от колата. — Тези стъпала водят надолу към огромния противовъздушен бункер, построен в хълма, но не можеш да влезеш оттам.

Тръгнаха нагоре по стълбите на „Свети Якоб“ и тя го преведе през ренесансовия интериор, покрай хора. Близо до ризницата имаше незабележима тъмна дървена врата, зад която се спускаха стъпала. Те се виеха към криптата, която беше изненадващо малка, като се имаше предвид размерът на църквата отгоре.

Но както Петра бързо му показа, имаше причина за такъв размер: зад него се простираше лабиринт от стаи и коридори.

— Бункерът — каза тя, като включи наниз от голи крушки, закрепени към каменната стена отдясно. — Тук са бягали моите баба и дядо, когато твоята страна бомбардирала до основи неофициалната столица на Третия райх. — Тя говореше за Мюнхен, но Дахау беше достатъчно близо, за да усетят мириса на изгоряло от американските въздушни нападения.

— Щом мразиш страната си толкова много — каза Борн, — защо не я напуснеш?

— Защото — отвърна Петра — я и обичам. Това е мистерията да си германец — горд, но изпълнен с омраза към себе си. — Тя сви рамене. — Какво да се прави? Играеш картите, които съдбата ти е раздала.

Борн знаеше какво е да се чувстваш така. Той се огледа.

— Познато ли ти е това място?

Тя тежко въздъхна, сякаш гневът я беше изтощил.

— Когато бях малка, родителите ми ме водеха на неделната меса всяка седмица. Те са богобоязливи хора. Каква шега! Бог не е ли отвърнал очи от това място още преди години?

Както и да е, една неделя ми беше толкова скучно, че се измъкнах. По онова време бях обсебена от смъртта. Можеш ли да ме виниш? Израснах с нейното зловоние в ноздрите си. — Тя вдигна поглед към него. — Можеш ли да повярваш, че аз съм единствената посетила мемориала от хората, които познавам? Смяташ ли, че родителите ми някога са ходили там? Братята ми, лелите и чичовците, моите съученици? Моля те! Те дори не искат да признаят, че съществува.

Тя отново изглеждаше изтощена.

— Затова слязох тук, долу, за да поговоря с мъртвите, но не видях достатъчно мъртви, затова продължих нататък и какво намерих? Бункера на Дахау.

Тя сложи ръка на стената и я прокара по грубо издялания камък така ласкаво, сякаш беше хълбокът на любовник.

— Това стана моето място, моят личен свят. Бях щастлива само под земята, в компанията на сто деветдесет и трите хиляди мъртви. Усещах ги. Вярвах, че душата на всеки един от тях е затворена тук. Мислех си, че е толкова несправедливо. Прекарвах времето си в опити да измисля как да ги освободя.

— Смятам, че единственият начин да го направиш — каза Борн — е да освободиш себе си.

Тя посочи.

— Оттук се минава за бърлогата на Стария Пелц.

Щом тръгнаха по тунела, тя каза:

— Не е много далеч. Харесваше му да е близо до криптата. Мислеше, че двама от тези хорица са негови приятели. Сядаше, давеше се в алкохол и им говореше с часове, така, сякаш бяха живи и можеше да ги вижда. Кой знае? Може би ги е виждал. И по-странни неща са ставали.

След малко тунелът се раздели на няколко стаи. До тях стигна мирис на уиски и спарена пот.

— Третата стая отляво — каза Петра.

Но преди да стигнат до нея, прагът се изпълни с нечие тромаво тяло, отгоре с глава, подобна на топка за боулинг, и коса, настръхнала като гърба на бодливо прасе. Обезумелите очи на Стария Пелц се втренчиха в тях.

— Кой е там? — Гласът му беше плътен като мъгла.

— Аз съм, хер Пелц. Петра Айхен.

Но Стария Пелц гледаше ужасен пистолета на ханша й.

— Мамка му! — Той вдигна някаква пушка и изрева. — Нацистки симпатизанти! — И стреля.