Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (28)

Двадесет и шеста глава

Дмитрий Маслов имаше очи на гърмяща змия, рамене на борец и ръце на зидар. Въпреки това беше облечен като банкер, когато Борн се срещна с него в един склад, който можеше да служи и за самолетен хангар. Маслов носеше костюм от три части на бели райета от „Севил Роу“, риза от египетски памук и консервативна вратовръзка. Силните му крака завършваха с изящни ходила, сякаш бяха присадени от друго, много по-дребно тяло.

— Не си прави труда да ми казваш името си — каза той, когато прие десетте хиляди швейцарски франка. — Тъй като винаги предполагам, че имената са фалшиви.

Складът беше един от многото в тази потънала в сажди индустриална зона в покрайнините на Москва. Както и в съседните складове, там имаше предна част, пълна с кашони и сандъци на стройни купчини от дървени палети, наредени почти до тавана. В единия ъгъл беше спрян електрокар. До него имаше табло за съобщения, на което бяха закачени слой от бележки, фактури, съобщения и реклами. Голите крушки в краищата на метална тръба светеха като малки слънца.

След като вещо претършуваха Борн за оръжия и жици, го поведоха към покрита с плочки баня, която вонеше на урина и застояла пот. В банята имаше улей с вода, която бавно течеше по дъното, както и ред кабини. Отведоха го до последната кабина. Вътре вместо тоалетна чиния имаше врата. Неговият ескорт от двама плещести руснаци го преведе към помещение, което се оказа лабиринт от офиси, един, от които беше повдигнат на стоманена платформа, монтирана на отсрещната стена. Изкачиха стълбата до вратата, където придружителите му го оставиха, вероятно за да застанат като охрана.

Маслов седеше зад луксозно бюро. От двете му страни имаше още двама мъже, взаимозаменяеми с мъжете отвън. В единия ъгъл седеше мъж с белег под окото и щеше да изглежда несимпатичен, ако не беше крещящата риза с хавайски щампи, която носеше. Борн стоеше с гръб към отворената врата и усети друго присъствие зад себе си.

— Разбрах, че си искал да ме видиш. — Змийските очи на Маслов имаха жълт отблясък на ярката светлина. После той даде знак, като протегна лявата си ръка с дланта нагоре, сякаш отърсваше прах от себе си. — Макар че има един човек, който иска да види теб.

В миг фигурата зад Борн се втурна напред. Борн се обърна полуприведен и видя мъжа, който го беше нападнал в апартамента на Тарканян. Той се нахвърли на Борн с изваден нож.

Твърде късно, за да го отклони, Борн избегна удара, хвана дясната китка на мъжа с лявата си ръка, като използва силата на собствената му инерция, за да го тласне напред, така че лицето му да попадне право в повдигнатия лакът на Борн.

Мъжът се строполи. Борн стъпи с обувката си върху китката му и стоя така, докато мъжът пусна ножа, който Борн взе в ръка. Двамата яки бодигардове веднага се спуснаха към него с насочени пистолети. Без да им обръща внимание, Борн хвана ножа в дясната си длан, така че дръжката да сочи настрани от него. Той протегна ръка през бюрото към Маслов.

Вместо към него Маслов гледаше към мъжа с ризата на хавайски щампи, който стана и взе ножа от Борн.

— Аз съм Дмитрий Маслов — каза той на Борн.

Едрият мъж в банкерски костюм се изправи и кимна почтително към Маслов, който му подаде ножа, докато сядаше зад бюрото.

— Изведи Евсей и му намери нов нос — каза Маслов, без да се обръща конкретно към някого.

Едрият мъж в банкерски костюм издърпа зашеметения Евсей и го извлече от офиса.

— Затвори вратата — каза Маслов, отново не конкретно на някого.

Въпреки това един от плещестите руснаци бодигардове отиде до вратата, затвори я, обърна се и опря гръб на нея. Извади си цигара и я запали.

— Седни — каза Маслов. Като отвори едно чекмедже, той извади един маузер и го постави на бюрото на удобно разстояние. Едва тогава погледът му се плъзна и отново срещна очите на Борн. — Моят добър приятел Ваня казва, че работиш за Борис Карпов. Смята, че имаш информация, която мога да използвам срещу определени лица, които опитват да се вмъкнат на моя територия. — Пръстите му потропаха по дръжката на маузера. — Въпреки това трябва да съм непростимо наивен, за да вярвам, че ти желаеш да споделиш тази информация безвъзмездно, така че да си го кажем. Какво искаш?

— Искам да знам каква е връзката ви с Черния легион?

— Моята? Нямам такава.

— Но си чувал за тях.

— Разбира се, че съм чувал за тях. — Маслов се навъси. — Накъде биеш?

— Поставил си своя човек Евсей в апартамента на Михаил Тарканян. Тарканян беше член на Черния легион.

Маслов вдигна ръка.

— Къде чу това, по дяволите?

— Той работеше против едни хора — мои приятели.

Маслов сви рамене.

— Може и така да е — нямам никаква представа. Но едно мога да ти кажа — Тарканян не беше от Черния легион.

— Тогава защо Евсей беше там?

— А, сега стигаме до същината на въпроса. — Палецът на Маслов се пъхна между показалеца и средния пръст в универсалния жест. — Покажи как можеш да услужиш, за да се кооперираме, както казва Джери Магуайър. — Устата му се разтегна в усмивка, но жълтеникавите му очи останаха все така безучастни и злобни. — Макар че да ти кажа истината, много се съмнявам дали изобщо има някакви пари. Имам предвид, защо Федералната агенция против наркотиците иска да ми помогне? Това е ужасно неблагоразумно.

Борн накрая издърпа един стол и седна. Умът му прехвърляше дългия разговор, който беше провел с Борис в апартамента на Лорейн. Тогава Карпов му обясни сегашния политически климат в Москва.

— Това няма нищо общо с наркотици, а само с политика. Федералната агенция против наркотиците се контролира от Черкезов, който е в разгара на война, паралелна на твоята — войната на силоваците — каза Борн. — Изглежда, президентът вече е избрал своя приемник.

— Този задник Могилович — кимна Маслов. — Да, и какво?

— Черкезов не го харесва и ето защо. Могилович навремето работил за президента в администрацията на Санкт Петербург. Президентът му повери правния отдел на „ВМ Целулоза и хартия“. Могилович бързо уреди ВМ да доминира и да стане най-голямата и доходна компания за целулоза и дървесина в Русия. Сега една от най-големите компании за хартия в Америка купува петдесет процента от ВМ за стотици милиони долари.

Докато Борн говореше, Маслов беше извадил малко ножче и се занимаваше да чисти мръсотията изпод своя маникюр. Само дето не се прозяваше.

— Всичко това е част от държавния архив. Какво има за мен?

— Не се знае обаче, че Могилович е сключил сделка, която му дава порядъчно голяма порция от дяловете на ВМ, когато компанията беше приватизирана през „РАБ Банк“. По онова време имаше питания за връзката на Могилович с „РАБ Банк“, но те като по чудо затихнаха. Миналата година ВМ откупи обратно онзи залог от двайсет и пет процента, който „РАБ Банк“ беше взела, за да е сигурно, че приватизацията ще мине без спънки. Сделката беше благословена от Кремъл.

— Тоест от президента. — Маслов седна с изправен гръб и прибра ножчето.

— Точно така — отвърна Борн. — Което значи, че Могилович държи да натрупа огромно състояние чрез американското презакупуване на дялове и, разбира се, президентът не би искал това да се прави публично.

— И който знае какво е личното участие на президента в сделката…?

Борн кимна.

— Чакай малко — каза Маслов. — Миналата седмица намериха служител на „РАБ Банк“ завързан, изтезаван и задушен в гаража на своята дача. Помня, защото от кабинета на главния прокурор казаха, че се е самоубил. Всички много се посмяхме на това.

— Той случайно се оказа шефът на кредитния отдел в РАБ, който работи с горската индустрия.

— Мъжът с димящото дуло, който можеше да съсипе Могилович, а оттам и президента — каза Маслов.

— Моят шеф ми каза, че този човек е имал достъп до димящото дуло, но всъщност никога не е било у него. Асистентът му е изчезнал с доказателството дни преди неговото убийство и сега не може да бъде намерен. — Борн дръпна стола си по-напред. — Когато го намерите вместо нас и ни предадете документите, които уличават Могилович, моят шеф е готов да прекрати войната между вас и Азерите веднъж завинаги във ваша полза.

— И как, по дяволите, ще направи това?

Борн отвори мобилния си телефон и пусна MP3 файла, който Борис му беше пратил. Това беше разговор между важна клечка на Азерите и един от неговите помощници, на когото заповядваше да похити служителя от РАБ. Точно като типичен руснак Борис искаше да се опре на доказателството, а не веднага да тръгва след важната клечка на Азерите.

Лицето на Маслов се разтегна в широка усмивка.

— По дяволите — каза той. — Сега вече разговаряме!

 

 

Аркадин усети, че Девра стои над него. Без да я погледне, той вдигна цилиндъра, който беше взел от Хайнрих.

— Дръпни се от прибоя — каза тя, но когато Аркадин не помръдна, седна на едно пясъчно възвишение зад него.

Хайнрих беше опънат по гръб, сякаш докато се печеше на слънцето, беше заспал. Водата беше отмила кръвта.

След известно време Аркадин се премести назад, първо на тъмния пясък, после нагоре, по-далеч от водата, където седеше Девра със сгънати крака и брадичка върху коленете. Тогава тя забеляза, че на левия му крак липсват три пръста.

— Боже мой — каза тя. — Какво е станало с крака ти?

 

 

Именно кракът унищожи Марлийн. Трите липсващи пръста от ходилото му. Марлийн допусна грешката да пита какво е станало.

— Инцидент — отвърна Аркадин с отработено спокойствие. — По време на първата ми присъда в затвора. Една чукална машина се разпадна и главният цилиндър падна върху крака ми. Пръстите бяха смазани, станаха на каша. Трябваше да ги ампутират.

Тази история беше лъжа, измислена приказка, която Аркадин заимства от действителен инцидент, който се случи при първия му престой в затвора. Поне това беше истина. Един човек открадна пакет цигари изпод леглото на Аркадин. Човекът работеше на чукалната машина. Аркадин развали нещо в нея и когато мъжът я включи на следващата сутрин, главният цилиндър се стовари отгоре му. Писъците му ясно се чуваха из двора. Накрая трябваше да отрежат десния му крак до коляното.

От този ден нататък той беше нащрек с Марлийн. Тя го харесваше, Аркадин беше сигурен в това. Беше слязла от своя пиедестал на обективността, беше зарязала работата, която Икупов й беше възложил. Той не обвиняваше Икупов. Искаше пак да му каже, че няма да го нарани, но знаеше, че Икупов няма да му повярва. И защо да му вярва? Имаше достатъчно доказателства за противното, които логично да го изнервят. И все пак Аркадин усещаше, че Икупов никога няма да му обърне гръб. Икупов никога нямаше да се отметне от обещанието си да приеме Аркадин.

Въпреки това с Марлийн трябваше да се направи нещо. Не само защото беше видяла левия му крак. Икупов също го беше виждал. Според Аркадин тя подозираше, че осакатеният крак е свързан с неговите потресаващи кошмари, че е част от нещо, което не може да й разкаже. Дори историята, която Аркадин й разказа, не я удовлетвори. Може би щеше да подейства при някой друг, но не и при Марлийн. Не преувеличаваше, когато му каза, че притежава невероятна способност да усеща какво чувстват нейните клиенти и да намира начин да им помогне.

Проблемът бе, че не можеше да помогне на Аркадин. Никой не можеше. На никого не беше позволено да узнае какво е преживял. Беше немислимо.

— Разкажи ми за майка си и баща си — каза Марлийн. — И не повтаряй същата история, която си разказал на психиатъра преди мен.

Бяха излезли в езерото Лугано. Беше мек летен ден, Марлийн носеше бански от две части, червен с големи розови точки. Носеше розови джапанки; козирка закриваше лицето й от слънцето. Малката им моторна лодка беше спуснала котва. От време на време ги полюшваха леки вълни, когато лодките за разходка минаваха покрай тях в кристално синята вода. Малкото селище на Кампионе д’Италия се издигаше по хълма като покрити с глазура етажи на сватбена торта.

Аркадин я погледна безмилостно. Дразнеше го, че не я плаши. Той всяваше страх у повечето хора; точно така преживяваше, след като родителите му умряха.

— Какво, да не мислиш, че майка ми не е умряла в мъки?

— Интересувам се от майка ти, преди да умре — безгрижно каза Марлийн. — Каква беше тя?

— Всъщност беше точно като теб.

Марлийн впи в него леден поглед.

— Сериозно — каза той. — Майка ми беше твърда като шепа пирони. Знаеше как да се опълчва на баща ми.

Марлийн се възползва от това въведение.

— Защо й е трябвало да прави това? Баща ти грубиян ли беше?

Аркадин сви рамене.

— Не повече от всеки друг баща, предполагам. Когато беше ядосан в работата, си го изкарваше на нея.

— И ти смяташ това за нормално.

— Не знам какво означава думата нормално.

— Но беше свикнал с грубостите, нали?

— На това не му ли казват да подвеждаш свидетеля, госпожо адвокат?

— Какво правеше баща ти?

— Той беше консилиери — съветник — на Казанская, фамилия от московските групировки, която контролира трафика на дрога и продажбата на чуждестранни коли в града и околностите. — Нищо подобно. Бащата на Аркадин беше металург, окаян, отчаян и безпаметно пиян по двайсет часа на ден, също като всеки друг в Нижни Тагил.

— Значи грубостта и насилието му идваха отвътре.

— Той не беше на улицата — каза Аркадин, като продължа ваше да лъже.

Тя леко му се усмихна.

— Добре, откъде според теб дойдоха твоите изблици на насилие?

— Ако ти кажа, трябва да те убия.

Марлийн се засмя.

— Хайде, Леонид. Не искаш ли да си полезен на господин Икупов?

— Разбира се. Искам той да ми вярва.

— Тогава ми кажи.

Аркадин остана безмълвен. Слънцето приятно галеше раменете му. Горещината изсушаваше кожата му, която се опъваше върху мускулите, и те изглеждаха издути. Той усети биенето на сърцето като музика. За миг се почувства освободен от товара си, сякаш той принадлежеше на някой друг, може би на изтерзан герой от руски роман. После миналото се стовари върху него като юмрук в корема и той едва не повърна.

Много бавно, много внимателно той развърза гуменките си и ги свали. Свали белите си спортни чорапи и изпод тях излезе лявото му ходило с двата пръста и три миниатюрни пънчета, загрубели и розови като десена с точки върху банския костюм на Марлийн.

— Ето какво се случи — каза той. — Когато бях на четиринадесет години, майка ми стовари тиган върху тила на баща ми. Той тъкмо се беше прибрал пиян като талпа и вонеше на друга жена. Беше се проснал по лице върху тяхното легло, мирно си хъркаше и тогава, бум, тя откачи тежък чугунен тиган от куката на стената в кухнята и без да каже дума, го удари десет пъти на едно и също място. Можеш да си представиш как изглеждаше черепът му, когато тя приключи.

Марлийн се облегна назад. Изглеждаше така, сякаш й е трудно да диша. Накрая каза:

— Това не е поредната ти глупава история, нали?

— Не — отвърна Аркадин. — Не е.

— А къде беше ти?

— Къде мислиш, че бях? Вкъщи. Видях всичко.

Марлийн закри устата си с ръка.

— Боже мой.

След като изхвърли това кълбо отрова, Аркадин усети ободряваща свобода, но знаеше какво трябваше да стане оттук нататък.

— После какво се случи? — попита тя, щом си възвърна равновесието.

Аркадин изпусна дълга въздишка.

— Запуших й устата, завързах ръцете й на гърба и я хвърлих в килера в моята стая.

— И?

— Излязох от апартамента и повече не се върнах.

— Как? — На лицето й беше изписан откровен ужас. — Как можа да направиш такова нещо?

— Вече те отвращавам, нали? — Той го каза не с гняв, а с известно примирение. Защо да не беше отвратена от него? Само ако знаеше цялата истина.

— Разкажи ми с повече подробности за инцидента в затвора.

Аркадин веднага позна, че тя се опитва да намери несъответствия в неговата история. Това беше класическа техника за разпит. Тя никога нямаше да узнае истината.

— Да поплуваме — внезапно каза той, после свали шортите и фланелката си.

Марлийн поклати глава.

— Не съм в настроение. Ти иди, ако…

— Е, хайде де.

Той я бутна през борда, стана и се гмурна след нея. Откри я под водата — риташе с крака, за да се оттласне към повърхността. Уви бедра около врата й, сключи глезени, като я стискаше все по-здраво. Издигна се на повърхността, хвана се за лодката и избърса водата от очите си, докато тя се бореше под него. Наблизо с пърпорене минаваха лодки. Той помаха на две млади момичета, чиито дълги коси се вееха зад тях като конски гриви. Искаше да си изтананика любовна песен, но се сети само за темата от филма „Мостът над река Куай“.

След известно време Марлийн престана да се бори. Той усети как под него натежалото й тяло се полюшва от вълните. Той не искаше да го прави, наистина не искаше, но нежелан, образът на неговия дом възкръсна в паметта му. Това беше бедняшка, мръсна, рушаща се сграда от съветската епоха.

Мизерията им не спирала неговия старец да ходи по други жени. Когато една от тях забременяла, решила да остави бебето. Той й казал, че напълно я подкрепя. Щял да й помага по всякакъв възможен начин. Но всъщност искал само детето, което неговата ялова жена никога нямало да му даде. Когато Леонид се родил, той изтръгнал бебето от ръцете на момичето и занесъл Леонид на жена си да го отгледа.

— Това е детето, което винаги съм искал, но ти не можа да ми дадеш — казал й той.

Тя гледала Аркадин с покорство, без да се оплаква, защото къде можеше да иде една ялова жена в Нижни Тагил? Но когато мъжът й не бил вкъщи, тя заключвала момчето в килера на стаята му в продължение на часове. Обхващала я сляпа ярост и не я напускала. Тя презирала резултата, посят от мъжа й, и наказвала Леонид, защото не можела да накаже неговия баща.

Тъкмо през едно от тези дълги наказания Аркадин се събуди с ужасна болка в лявото ходило. Не беше сам в килера. Половин дузина плъхове, големи колкото обувката на баща му, бягаха напред-назад, пищяха и скърцаха със зъби. Успя да ги убие, но не и преди да са довършили започнатото. Бяха изяли три от пръстите на крака му.