Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (24)

Двадесет и втора глава

Тайрон веднага влезе в една от кабините на мъжката тоалетна. Като извади пластмасовата карта, която Дерон му беше направил, той я закачи от външната страна на сакото си. Костюмът му беше досущ като на повечето служители тук. Табелката го идентифицираше като специален агент Деймън Ригс от полевия щаб на АНС в Лос Анджелис. Деймън Ригс беше реален човек. Името беше взето от базата данни с човешки ресурси на АНС.

Тайрон пусна водата, появи се от кабината и студено се усмихна на един агент от АНС, който стоеше приведен над мивка и си миеше ръцете. Агентът хвърли поглед към табелката на Тайрон и каза:

— Далеч си от вкъщи.

— И то посред зима — гласът на Тайрон беше силен и уверен. — Да му се не види, липсва ми, че не слизам до Санта Моника.

— Съчувствам ти. — Агентът избърса ръцете си. — Успех! — каза той на излизане.

Тайрон се загледа за миг в затворената врата, пое си дълбоко въздух и бавно издиша. Дотук добре. Той излезе в коридора, очите му гледаха право напред, походката му беше целеустремена. Мина покрай четирима-петима агенти. Двама хвърлиха бегъл поглед на табелката му и кимнаха. Другите изцяло го пренебрегнаха.

— Номерът — каза му Дерон — е да изглеждаш така, сякаш си от тях. Не се колебай, бъди целеустремен. Ако изглеждаш така, сякаш знаеш къде отиваш, ставаш част от пейзажа и никой не те забелязва.

Тайрон стигна до вратата без инциденти. Прекрачи прага, докато двама агенти, потънали в задълбочен разговор, минаваха край него. После, като се огледа в двете посоки, рязко се извърна обратно. Бързо извади тиксото, което изглеждаше като съвсем обикновена прозрачна лепенка, и го постави върху четеца за пръстови отпечатъци. Като гледаше часовника си, изчака, докато голямата стрелка стигна дванайсет. После задържа дъха си и притисна показалец върху лентата, за да го изравни с повърхността на четеца. Вратата се отвори. Той отлепи лентата и се вмъкна вътре. Върху лентата беше пръстовият отпечатък на Лавал. Тайрон беше взел отпечатъка от задната корица, докато работеше с устройството, което разцепи секретната лента. Сорая беше увлякла Лавал в разговора, за да отвлече вниманието му.

Той спря за момент в основата на стълбището. Не се чуваха алармени звънци, нито шум от въоръжени гардове, които идваха към него. Софтуерната програма на Кики беше свършила работа. Останалото зависеше от него.

Той бързо и безшумно мина по грубия бетонен коридор. Единствената украса тук бяха бръмчащите флуоресцентни тръби, които излъчваха слаба светлина. Не видя никого, не чу нищо, освен жуженето на машинарии.

Като надяна латексови ръкавици, той пробва всяка врата, до която стигаше. Повечето бяха заключени. Първата отключена се отваряше към малка клетка с наблюдателна витрина на едната стена. Тайрон беше влизал в достатъчно полицейски участъци, за да знае, че през стъклото се вижда само в едната посока. Той надникна в съседната стая през него и успя да различи метален стол, монтиран в средата на пода, а зад стола имаше голяма отводнителна тръба. Към дясната стена беше прикрепено дълбоко около метър корито. В стаичката имаше окован мъж, над който беше намотан противопожарен маркуч. Накрайникът му изглеждаше огромен в тясното пространство на стаичката. Тайрон знаеше от снимки, които беше виждал, че това е килия, в която се симулира удавяне. Той засне колкото можа кадри, защото те бяха доказателството, което Сорая искаше, за да разобличи АНС в използване на незаконни и нехуманни изтезания.

Тайрон засне всичко с десетмегапикселовия дигитален фотоапарат, който Сорая му даде. Предвид огромната памет на картата, камерата можеше да запише шест видеоклипа с продължителност по три минути.

Той продължи, като знаеше, че разполага с крайно ограничено време. Открехна вратата и установи, че коридорът още е пуст. Тръгна бързо по него, като проверяваше всички врати. Най-после се озова в друга наблюдателна стая. Този път завари мъж, коленичил до маса. Раменете му бяха издърпани назад, а завързаните ръце бяха на масата. На главата му беше нахлузена черна качулка. Позата му беше на победен войник, който се кани да целуне краката на своя завоевател. Тайрон усети как го залива вълна от гняв, какъвто не беше чувствал никога преди. Не можеше да не мисли за историята на своя народ, преследван от съревноваващи се шайки на източния бряг на Африка. Дерон го накара да изучи цялата тази ужасяваща история, да научи откъде е произлязъл, да разбере какво движи предразсъдъците, вродената омраза, всички мощни сили вътре в него.

Той с усилие се взе в ръце. На това се бяха надявали: на доказателство, че АНС прилага върху затворниците незаконни форми на изтезание. Тайрон засне множество фотографии и дори кратко видео, преди да излезе от стаята.

Отново бе сам в коридора. Това го обезпокои. Би трябвало да види или чуе служители на АНС тук, долу. Но нямаше жива душа.

Изведнъж усети как тилът му настръхва. Обърна се и тръгна да се връща почти на бегом. Сърцето му биеше лудо, кръвта нахлу в ушите му. С всяка стъпка лошото предчувствие се засилваше. Побягна с всичка сила.

 

 

Лутър Лавал вдигна поглед от четивото си и заплашително каза:

— Каква игра играете, госпожо директор?

Сорая се овладя да не трепне.

— Моля?

— Прегледах тези подслушани разговори, които твърдите, че идват от Черния легион вече два пъти. Никъде не откривам каквото и да е споменаване на тяхното име или всъщност каквото и да е име.

Появи се Уилърд и подаде на генерал Кендъл сгънато листче хартия. Кендъл го прочете с безизразно лице. После се извини и стана. Сорая с тревога го проследи как напуска Библиотеката.

За да си върне вниманието й, Лавал размаха листовете във въздуха.

— Кажете ми истината. Защото много добре знаете, че тези разговори може да са между две групи единайсетгодишни хлапета, които си играят на терористи.

Сорая настръхна.

— Моите хора ме уверяват, че данните са автентични, господин Лавал, а те са най-добрите в бизнеса. Ако не вярвате на това, не мога да си представя защо ще искате част от „Тифон“.

Лавал оцени логиката й, но още не беше приключил с нея.

— Тогава откъде знаете, че са от Черния легион?

— От странично разузнаване.

Лавал се облегна на стола си. Питието му стоеше на масата недокоснато.

— А какво, за Бога, означава „странично разузнаване“?

— Друг източник, без връзка с подслушването, има информация за предстоящо нападение на американска земя, което идва от Черния легион.

— За който нямаме конкретно доказателство дали наистина съществуват.

Сорая се чувстваше все по-неудобно. Разговорът клонеше опасно близо до разпит.

— Донесох тези данни по ваше искане с намерението да създадем доверие помежду си.

— Може би е така — отвърна Лавал. — Но, честно казано, тези данни може би изглеждат тревожни на повърхността, но не и за мен. Вие криете нещо, директоре. Искам да науча източника на вашето така наречено странично разузнаване.

— Опасявам се, че това не е възможно. Източникът е абсолютно неприкосновен. — Сорая не можеше да му каже, че източникът й е Джейсън Борн. — Обаче… — Тя посегна към своето тънко дипломатическо куфарче, извади няколко снимки и му ги подаде.

— Това е труп — каза Лавал. — Изглежда, не разбирам значението му…

— Погледнете втората снимка — отвърна Сорая. — Това е близък план от сгъвката на лакътя на жертвата. Какво виждате?

— Татуировка с три конски глави, прикрепени към… какво е това? Прилича на черепа на есесовците.

— И е точно това — Сорая му подаде друга снимка. — Това е униформеният знак на Черния легион под командването на Хайнрих Химлер.

Лавал сви устни. После прибра листовете обратно в папката и я върна на Сорая. Вдигна снимките.

— Ако вие можете да намерите този отличителен знак, тогава всеки може. Това може да е група, която просто да е присвоила символа на Черния легион, както скинхедс в Германия присвоиха свастиката. А и това не е доказателство, че подслушаните разговори идват от Черния легион. Но дори и да идват, аз имам проблем, директоре. Той е същият като вашия, мисля. Вие ми казахте — а също и според вашия неприкосновен източник, — че Черният легион е прикриван от Източното братство. Ако АНС действа по тези данни, върху нас ще се изсипе порой от обществено негодувание. Източното братство, сигурен съм, че сте наясно, е извънредно влиятелно, особено чрез пресата отвъд океана. Ако се захванем с тях и сгрешим, това ще навлече на президента и на тази страна огромно унижение, което не можем да си позволим. Ясно ли се изразявам?

— Пределно ясно, господин Лавал. Но ако го пренебрегнем и пак атакуват успешно Америка, тогава как ще изглеждаме?

Лавал потри лице с едната си ръка.

— Значи сме между чука и наковалнята.

— Сър, и вие като мен знаете, че действието е по-добро от бездействието, особено в критична ситуация като тази.

Лавал беше на път да капитулира, Сорая го знаеше, но ето че Уилърд пак дойде с плавна походка, безшумен като призрак. — Той се наведе и прошепна нещо в ухото на Лавал.

— Благодаря ти, Уилърд — каза Лавал. — Това ще е всичко. — После се обърна пак към Сорая: — Е, господин директор, изглежда, спешно ме търсят навсякъде. — Той се изправи и се усмихна, свел поглед към нея, но заговори с леден тон: — Моля, последвайте ме.

Сърцето на Сорая подскочи. Тази покана не беше молба.

 

 

Четиридесет минути по-рано при Яков, таксиметровият шофьор, на когото беше наредено да паркира на отсрещната страна на улицата пред входа на хотел „Метропол“, дойде човек, като че излязъл от месомелачка. Въпреки усилията му да прикрие лицето си то беше отекло и потъмняло. Носеше сребриста превръзка на едното си око. Още преди мъжът да му даде пълна шепа пари, Яков го определи като нацупено копеле. Не каза и една дума за поздрав, а седна с трясък на задната седалка и се смъкна надолу, така че никой да не може да го види.

Атмосферата в колата тутакси стана толкова отровна, че Яков беше принуден да пусне в затопленото купе мразовитата московска нощ. Купи си сандвич от минаващ турчин и прекара следващия половин час в хранене. Говори с приятеля си Макс, който беше спрял зад него, защото Макс беше мързеливо копеле и използваше всякакви извинения, за да не работи.

Яков и Макс бяха в разгара на вълнуваща дискусия относно смъртта на висш чиновник от „РАБ Банк“ предишната седмица. Бил открит завързан, пребит и удушен в гаража на собствената си елитна дача. Двамата се чудеха защо кабинетът на главния прокурор и новосформираната от президента разследваща комисия се борят за юрисдикция над смъртния случай.

— Това си е чисто и просто политика — каза Яков.

— Мръсна политика — язвително отвърна Макс. — В това няма нищо чисто и просто.

Точно тогава Яков забеляза Джейсън Борн и привлекателната девойка да излизат от една жигула пред хотела. Удари три пъти с юмрук вратата на своето такси и усети раздвижване на задната седалка.

— Тук е — каза Яков, когато задният прозорец се смъкна.

* * *

Борн смяташе да остави Гала в хотел „Метропол“, когато погледна през прозореца на колата и видя таксито, което по-рано го беше откарало от „Китайския летец“ до хотела. Яков, шофьорът, се беше облегнал върху калника на своята трошка и ядеше нещо мазно, докато говореше с таксиджията, паркирал точно зад него.

Борн видя как Яков хвърли поглед към него и Гала, докато излизаха от колата. А като минаваха през въртящата се врата, Борн предупреди Гала да стои неподвижно. От лявата му страна беше служебният вход, използван от портиерите, за да внасят и изнасят от хотела багажа на гостите. Борн погледна към отсрещната страна на улицата. Яков пъхна глава в задния прозорец и размени няколко думи с човек, скрит на задната седалка.

В асансьора попита спътничката си:

— Гладна ли си? Аз умирам от глад.

 

 

Харун Илиев, човекът, когото Семьон Икупов беше пратил да намери Джейсън Борн, беше изхабил часове в заядливи преговори и разочароващи безизходни ситуации и накрая похарчи голяма сума пари в неговото преследване. Не беше съвпадение, че най-после стигна до Яков, който беше амбициозен и съзнаваше ясно, че няма как да забогатее, като кара такси из Москва, засича колегите си и им краде клиентите под носа. Какво можеше да е по-изгодно от това да шпионира други хора? Особено когато основният ти клиент е американец. Яков имаше много клиенти, но никой от тях не знаеше как да пилее наоколо долари като американците. Те искрено вярваха, че ако дадеш достатъчно пари, ще си купиш всичко. Повечето пъти бяха прави. А и когато не бяха, пак им излизаше скъпо.

Повечето от другите клиенти на Яков се смееха на парите, които американците пилееха. Но той подозираше, че просто завиждат. Според Яков да приемаш онова, което нямаш и никога няма да имаш, със смях, беше по-добре, отколкото да се оставиш да те потисне.

Хората на Икупов бяха единствените, които плащаха също толкова добре. Но те го използваха много по-малко от американците. От друга страна, го държаха на договор. Яков познаваше Харун Илиев добре, беше работил с него няколко пъти преди, харесваше го и му вярваше. Освен това и двамата бяха мюсюлмани. В Москва Яков пазеше своята религия в тайна, особено от американците, които биха го захвърлили като фалшива рубла.

Веднага след като американският аташе се свърза с него за работата, Яков се обади на Харун Илиев. В резултат Харун се внедри сред служителите на хотел „Метропол“ чрез един свой братовчед, който работеше в кухнята. Координираше поръчките между готвачите. Щом братовчедът видя, че има поръчка за рум сървис от 728, стаята на Борн, той се обади на Харун.

— Тази вечер персоналът е малко — каза му. — Слез долу до пет минути и ще направя така, че ти да му занесеш поръчката.

Харун Илиев бързо се яви при братовчед си и му връчиха количка на колела, спретнато покрита с бяла колосана покривка и натоварена със затворени съдове, подноси, чинии, сребърни прибори и салфетки. Като благодари на братовчед си за възможността да се добере до Джейсън Борн, той подкара количката към служебния асансьор. В него вече имаше някой. Харун помисли, че е от управителите на хотела, но след като влязоха в асансьора, мъжът се обърна и Харун за миг зърна подпухналото му лице и сребристата превръзка над едното око.

Харун се пресегна и натисна бутона за седмия етаж. Мъжът натисна осмия. Асансьорът спря на четвъртия и там се качи камериерка с количка, която слезе един етаж по-горе.

Асансьорът тъкмо подмина петия етаж, когато мъжът се пресегна и натисна големия червен бутон за аварийно спиране. Харун се обърна да го попита какво става, но онзи безшумно изстреля куршум от деветмилиметров „Уелрод“ със заглушител в челото му и му пръсна мозъка. Харун беше мъртъв, преди да рухне на пода на асансьора.

 

 

Антъни Прауис избърса малкото кръв със салфетка от количката за рум сървис. После бързо смъкна дрехите от жертвата си и се преоблече в униформата на хотел „Метропол“.

Натисна аварийния бутон и асансьорът продължи да се издига към седмия етаж. След като се увери, че коридорът е празен, Прауис прегледа картата на етажа, извлече трупа в едно сервизно помещение, а после изтика количката покрай един ъгъл към стая 728.

 

 

— Защо не си вземеш душ? Горещ и продължителен — каза Борн.

Гала го погледна дяволито.

— Ако мириша, то поне не е колкото теб. — Тя почна да смъква късата си поличка. — Защо не си вземем душ заедно?

— Някой друг път. Трябва да свърша една работа.

Долната й устна комично се накриви.

— Боже, може ли да е толкова скучно?

Борн се засмя, докато тя отиваше към банята, и затвори вратата след нея. Скоро след това до него стигна звукът от течаща вода, а по-късно и малки кълбета пара. Той включи телевизора и се загледа с усилен звук в ужасяващо предаване на руски език.

На вратата се почука. Борн стана от мястото си на леглото и отвори вратата. Сервитьор в униформа от късо сако и шапка с козирка, дръпната надолу над лицето, избута пълна с храна количка в стаята. Борн разписа сметката и сервитьорът се обърна да си върви. Внезапно се извърна, стиснал нож в ръка. Замахна светкавично. Но Борн беше готов. Щом онзи запрати ножа, Борн вдигна заобления метален капак на едно от ястията и го използва като щит, за да отблъсне ножа. С леко мръдване на китката той стовари капака върху сервитьора, който се сви, за да го избегне. Ръбът на вдлъбнатия диск удари шапката и я събори от главата му, като откри отеклото лице на човека, който беше удушил Баронов и се беше опитал да убие Борн.

Нападателят извади „Уелрод“ и пусна два изстрела, преди Борн да блъсне количката в гърдите му. Мъжът залитна назад. Борн се хвърли през количката, сграбчи Прауис за предницата на униформата, после се сбори с него на пода.

Борн успя да изрита пистолета надалеч. Мъжът го нападна с ръце и крака и изтласка Борн, за да може отново да си върне оръжието. Борн видя превръзката над окото на агента от АНС и само можеше да предполага как го е наранил.

Агентът финтира, после се вкопчи в челюстта на Борн. Борн залитна и неговият нападател застана отгоре му с друга жица, която нави около врата му. Силно я дръпна и като завлече Борн, пак го издърпа на крака. Борн се олюля върху количката. Щом тя се отдалечи от него, той грабна горещото блюдо и го запрати в лицето на агента. Супата попари нападателя и той изкрещя, но не пусна жицата, а я дръпна по-здраво и рязко блъсна Борн в гърдите.

Борн се свлече на колене, с извит гръбнак. Белите му дробове свистяха за кислород, мускулите му бързо губеха сили и ставаше все по-трудно да се концентрира. Знаеше, че скоро ще изгуби съзнание.

С последни сили заби лакът в слабините на агента. Жицата се разхлаби достатъчно, че Борн да се изправи на крака. Засили се към лицето на агента и чу с облекчение как черепът на онзи глухо изкънтя в стената. Жицата още малко се отпусна и Борн успя да я развие от гърлото си, пое си на пресекулки дъх и смени ролите, като уви жицата около врата на Прауис. Той започна да се съпротивлява и да рита яростно, но Борн я удържаше и стягаше все по-силно и по-силно, докато тялото на агента не се отпусна. Главата му се килна на една страна. Борн не разхлаби жицата, докато не се увери, че агентът вече няма пулс. После го пусна и той се свлече на пода.

Борн беше превит на две, с ръце на бедрата, и си поемаше дълбоко и бавно въздух, когато Гала излезе от банята сред ореол от мъгла с аромат на лавандула.

— Боже Господи — каза тя. После се завъртя и повърна върху босите си розови ходила.