Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (20)

Осемнадесета глава

— Не мога да се свържа с Хайдар — каза Девра. — След това, което се случи в Севастопол, те знаят, че ги преследваш.

— Щом е така — отвърна Аркадин, — значи документът отдавна е заминал.

— Не е сигурно. — Девра разбърка кафето, гъсто като смола. — Избраха това затънтено място именно защото е труднодостъпно. Но може да значи и друго. Има вероятност Хайдар още да не е успял да предаде документа нататък.

Седяха в малко, прашасало кафене в Ескишехир. Дори за Турция това място беше изостанало — пълно с овце, мирис на чам, оборски тор и урина и почти нищо друго. През планинския проход духаше студен вятър. По северната страна на селските къщи имаше сняг и съдейки по снишаващите се облаци, щеше да навали още.

— Забравено от Господ е прекалено мек израз за тази дупка — каза Аркадин. — Да му се не види, няма даже мобилна връзка.

— Смешно е, че го казваш ти. — Девра остави кафето си. — Роден си в подобна дупка, нали?

Аркадин усети почти неудържимо желание да завлече Девра зад паянтовата постройка и да я пребие. Но овладя ръката и яростта си, като ги запази за друг ден, когато щеше да се втренчи в нея сякаш от стотици километри и да прошепне в ухото й: „Не ми е жал за теб. За мен животът ти е без значение. Ако изобщо се надяваш да останеш жива поне още малко, никога вече няма да питаш къде съм роден, кои са били родителите ми или каквото и да е от лично естество.“

 

 

Както се оказа, освен другите й дарби Марлийн беше и изкусен хипнотизатор. Тя му обясни, че иска да го хипнотизира, за да стигне до корените на гнева му.

— Чувал съм, че има хора, които не могат да бъдат хипнотизирани — каза Аркадин. — Вярно ли е?

— Да — отвърна Марлийн.

Оказа се, че той е един от тях.

— Ти просто не се поддаваш на внушение — заяви тя. — Разумът ти е издигнал стена, през която е невъзможно да се проникне.

Бяха седнали в градината зад вилата на Семьон Икупов. Поради стръмния релеф на местността градината беше с размерите на пощенска марка. Седнаха на каменна пейка под сянката на смокиново дърво, чиито тъмни, почти узрели плодове едва започваха да навеждат клоните надолу към каменистата земя.

— Е — каза Аркадин, — какво трябва да правим?

— Въпросът е какво ще правиш ти, Леонид. — Тя махна един лист от бедрото си. Носеше маркови американски дънки, блуза с изрязано деколте и беше обута в сандали. — Процесът за изучаване на твоето минало, е, с цел да ти помогне да възвърнеш контрола върху себе си.

— Имаш предвид склонността ми към самоубийство.

— Защо се изразяваш така, Леонид?

Той се взря дълбоко в очите й.

— Защото това е истината.

Погледът на Марлийн помръкна.

— Тогава защо ти е толкова неприятно да говориш с мен за нещата, които смятам, че ще ти помогнат?

— Ти просто искаш да прокопаеш път в главата ми. Мислиш, че ако знаеш всичко за мен, можеш да ме контролираш.

— Грешиш. Не става дума за контрол, Леонид.

Аркадин се засмя.

— Тогава за какво?

— За каквото е ставало дума винаги — да ти помогна да се владееш.

Лек ветрец отметна косата й и тя я приглади. Той забелязваше такива неща и им придаваше психологическо значение. Марлийн обичаше всичко да е много изпипано.

— Бях тъжно малко момче. После станах ядосано малко момче. После избягах от къщи. Ето това достатъчно ли ти е?

Марлийн наклони глава, за да улови лъч слънчева светлина, който се появи през полюшнатите листа на смокинята.

— Как се случи така, че от тъжен стана ядосан?

— Пораснах — отвърна Аркадин.

— Бил си още дете.

— Само на думи.

Известно време той я изучаваше. Ръцете й бяха кръстосани в скута. Вдигна едната, докосна бузата му с върха на пръстите си и проследи линията на челюстта, докато стигна до брадичката. Обърна лицето му малко към себе си. После се наведе напред. Когато докоснаха неговите, устните й бяха меки. Разтвориха се като цвете. Допирът на езика й беше като експлозия в устата му.

 

 

Като потуши тъмния вихър на емоцията, Аркадин победоносно се усмихна.

— Няма значение. Аз никога няма да се върна.

— Разбирам това чувство — кимна Девра, после стана. — Да видим ще можем ли да си намерим нормална квартира. За теб не знам, но аз трябва да се изкъпя. После ще видим как да се свържем с Хайдар, без никой да разбере.

Докато Девра се обръщаше, той я хвана за лакътя.

— Един момент.

На лицето й се изписа объркване, докато го чакаше да продължи.

— Ако не си ми враг, ако не ме лъжеш, ако искаш да останеш с мен, тогава ще демонстрираш своята преданост.

— Казах да, ще направя каквото поискаш от мен.

— Това може да включва да убиеш хората, които със сигурност ще охраняват Хайдар.

Тя дори не мигна.

— Дай ми шибания пистолет.

 

 

Вероника Харт живееше в жилищен комплекс в Ленгли, Вирджиния. Като много други комплекси в тази част на света той служеше за временен подслон на хиляди федерални служители, включително и призраци с всякакви нашивки, които често бяха на задание отвъд океана или в други части на страната.

Харт беше живяла в този апартамент малко повече от две години. Не че това имаше значение; откакто дойде в града преди седем години, тя живееше само във временни квартири. На този етап се съмняваше, че ще й е удобно да се установи и да свие гнездо. Поне такива бяха мислите й, докато натискаше бутона да отвори на Сорая Мур във фоайето. Минута по-късно се чу дискретно почукване и тя пусна другата жена да влезе.

— Чиста съм — каза Сорая, докато смъкваше палтото си. — Проверих.

Харт окачи палтото й в шкафа в антрето и я въведе в кухнята.

— За закуска имам студена зърнена каша или… — Тя отвори хладилника. — Студена китайска храна. Останала от снощи.

— Не си падам по обичайните закуски — каза Сорая.

— Добре. Аз също.

Харт взе няколко картонени опаковки, каза на Сорая къде да намери чинии, лъжици за сервиране и китайски пръчици. Преместиха се във всекидневната и сложиха всичко върху стъклената масичка за кафе между два срещуположни дивана.

Харт започна да отваря опаковките.

— Без свинско, нали?

Сорая се усмихна, поласкана, че шефката й помни нейните ограничения на мюсюлманка.

— Благодаря.

Харт се върна в кухнята и сложи вода за чай.

— Имам „Ърл Грей“ и улонг.

— За мен улонг, моля.

Харт запари чая и се върна с чайника и две малки чашки без дръжка във всекидневната. Двете жени се настаниха една срещу друга на масата, седнали с кръстосани крака върху килима с абстрактни мотиви. Сорая се огледа. На стената имаше няколко обичайни репродукции — такива, каквито човек очаква да види във всяка средностатистическа хотелска верига. Мебелировката изглеждаше наета, съвсем обикновена като всичко друго. Нямаше снимки, нито усещане за произхода или семейството на Харт. Единствената отличителна особеност беше пианото.

— Единствената истински моя вещ — каза Харт, като проследи погледа на Сорая. — Това е „Стейнуей К-52“, по-познато като „Чипъндейл Хамбург“. Има резонатор, по-голям отколкото на много рояли, така че звукът му е адски.

— Свирите ли?

Харт отиде до пианото, седна на табуретката и започна да свири ноктюрното в си бемол минор на Шопен. Без да изпуска такт, тя премина в чувствената „Малагеня“ на Исак Албениц, а накрая — в неспокойното транспониране на „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс.

Сорая се засмя и изръкопляска, щом Харт стана и пак се върна на мястото си срещу нея.

— Единственият ми друг талант извън разузнаването. — Харт отвори една от картонените опаковки и извади с лъжицата пиле „Генерал Цо“. — Внимавай — каза тя, като го подаваше към Сорая. — Поръчвам го извънредно лютиво.

— Обичам лютиво — отвърна Сорая, като загреба дълбоко в кофичката. — Винаги съм искала да свиря на пиано.

— Всъщност аз исках да свиря на електрическа китара. — Харт облиза стридения сос от пръста си, докато подаваше друга опаковка. — Баща ми не искаше и да чуе. Според него електрическата китара не беше инструмент за „дами“.

— Взискателен, а? — съчувствено каза Сорая.

— Много. Беше полковник във военновъздушните сили. На младини е бил боен пилот. Чувстваше се обиден, че е твърде стар, за да лети; проклетата воняща на масло пилотска кабина ужасно му липсваше. На кого можеше да се оплаче във военноморските? Така че пренесе своята безизходица върху мен и майка ми.

Сорая кимна.

— Баща ми е от старите мюсюлмани. Много стриктен, много суров. Като много хора от неговото поколение той е объркан от съвременния свят и това го ядосва. Вкъщи се чувствах заклещена. Когато напуснах дома, той ми каза, че никога няма да ми прости.

— Прости ли ти?

Сорая се беше загледала някъде надалеч.

— Виждам мама веднъж месечно. Ходим да пазаруваме заедно. Говоря с баща ми от време на време. Така и не ме покани пак вкъщи, изобщо не съм ходила.

Харт остави своите пръчици.

— Съжалявам.

— Недейте. Това е положението. Виждате ли се още с баща си?

— Да, но той не знае коя съм аз. Майка ми вече почина и така е по-добре. Не мисля, че щеше да издържи да го гледа такъв.

— Сигурно ви е трудно — каза Сорая. — Непобедимият боен пилот да се срине така.

— В живота има момент, в който трябва да се откъснеш от родителите си. — Харт пак започна да се храни, макар и по-бавно. — Човекът, който лежи в онова легло, не е моят баща. Той умря много отдавна.

Сорая се загледа за момент в храната си. После каза:

— Кажете ми как разбрахте за тайната квартира на АНС.

— А, за това ли? — Лицето на Харт се разведри. Очевидно беше доволна, че се връщат на професионална тема. — Докато работех за „Блек Ривър“, от АНС често ни наемаха. Това беше преди те да обучат и да разгърнат собствени екипи за черните операции. За тях ние бяхме подходящи, защото изобщо не трябваше да уточняват пред никой какво сме наети да свършим. Всичко беше „полева работа“, където първи бяха нашите отряди. Никой на Капитолия нямаше да наднича по-подробно в това.

Тя се плесна по устата и се облегна назад.

— Както и да е, след една такава мисия аз изтеглих късата клечка. От моя отряд на мен се падна да занеса събраните данни в АНС. Тъй като беше черна мисия, разпитът след изпълнението се състоя в тайната квартира във Вирджиния. Не в изисканата библиотека, където са те завели, а в една от клетките на сутерена — без прозорци, без характерни подробности, просто зърнист подсилен бетон. Там, долу, е като във военен бункер.

— И какво видяхте?

— Не какво видях — каза Харт, — а какво чух. Клетките са звукоизолирани, но не и вратите — предполагам, за да могат гардовете в коридорите да чуват какво става. Това, което чух, беше ужасно. Звуците бяха нечовешки.

— Казахте ли на шефовете си в „Блек Ривър“?

— Какъв беше смисълът? Тях не ги засягаше, а дори и да ги е засягало, какво щяха да направят? Да започнат конгресно разследване въз основа на звуците, които чух? АНС щеше да ги подкоси в коленете и да ги извади от бизнеса мигновено. — Тя поклати глава. — Не, чисто и просто тези момчета са бизнесмени. Идеологията им се върти около това колко пари ще могат да източат от правителството.

— Значи сега имаме възможност да направим това, което не сте успяла да направите преди, което не е можела и „Блек Ривър“.

— Точно така — каза Харт. — Искам да се сдобия със снимки, с видеоматериал, с абсолютно доказателство за това, което АНС прави там, долу, за да мога лично да представя доказателството на президента. Там ще влезете ти и Тайрон. — Тя бутна чинията си настрани. — Искам главата на Лутър Лавал върху поднос и, Боже мой, ще я получа.