Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (18)

Шестнадесета глава

Сорая Мур бе топло посрещната в притихналото убежище на Библиотеката, където преди по-малко от двайсет и четири часа Лутър Лавал и генерал Кендъл проведоха своя неофициален разговор. Самият Кендъл я взе и я откара до солидната сграда на АНС дълбоко в провинцията на Вирджиния. Сорая, разбира се, никога не беше стъпвала там.

Лавал, в тъмносин костюм на бели райета, синя риза с бели яка и маншети и раирана вратовръзка с цветовете на Йейл, приличаше на банков служител. Около старинната маса за игра на карти бяха подредени три стола.

— Директор Мур, толкова съм слушал за вас, истинско удоволствие е да се запознаем. — Широко усмихнат, Лавал й посочи единия стол. — Моля.

Сорая не знаеше дали с любопитство или тревога трябва да се отнесе към внезапната покана. Но въпреки това се огледа из стаята.

— Къде е министър Холидей? Генерал Кендъл ме информира, че съм поканена от него.

— О, така е — каза Лавал. — За съжаление министърът на отбраната беше извикан на среща в Овалния кабинет. Обади се да ви предам извиненията му и да настоявам да разговаряме без него.

Сорая знаеше — всичко това означава, че Холидей не е имал намерение да участва в тази интимна среща. Съмняваше се дали той изобщо знае за нея.

— Както и да е — каза Лавал, щом Кендъл седна на третия стол. — Вашето присъствие тук ни е много приятно. — Той вдигна ръка и Уилард се появи като във фокус. — Нещо за пиене, Директоре? Знам, че като мюсюлманка алкохолът ви е забранен, но имаме всякакви еликсири, от които да си изберете.

— Чай, моля — каза тя директно на Уилард. — Цейлонски, ако имате.

— Разбира се, мадам. Мляко? Захар? — Не, благодаря. — Тя така и не беше усвоила британския обичай.

Уилард се поклони, преди безшумно да изчезне.

Сорая се обърна към двамата мъже.

— Сега, господа, с какво мога да ви бъда полезна?

— По-скоро смятам, че е точно обратното — каза Кендъл. Сорая настръхна.

— Какво имате предвид?

— Честно казано, заради бъркотията в ЦРУ — започна Лавал. — Мислим, че „Тифон“ работи с една ръка, завързана отзад на гърба.

Уилард пристигна с чая на Сорая и чашите с уиски за мъжете. Той остави черния емайлиран японски поднос с чашата, питиетата и сервиза за чай, после се отдалечи.

Лавал изчака Сорая да налее чая си и продължи:

— Струва ми се, че „Тифон“ невероятно много ще спечели ако се възползва от всички ресурси, които са на разположение в АНС. Можем да ви помогнем дори да се разпрострете отвъд обсега на достъп на ЦРУ.

Сорая вдигна чашата си до устните и усети възхитителния вкус на ароматния цейлонски чай.

— Изглежда, знаете повече за „Тифон“, отколкото всеки от нас в ЦРУ.

Лавал тихо се засмя.

— Добре, да спрем да го усукваме. Имахме къртица в ЦРУ. Вече знаете кой е. Той направи фатална грешка, като тръгна след Джейсън Борн и се провали.

Вероника Харт беше освободила Роб Бат от поста му същата сутрин. Този факт сигурно бе привлякъл вниманието на Лавал, особено след като заместилият Бат, Питър Маркс, беше един от най-гласовитите застъпници на Харт още от самото начало. Сорая познаваше Питър добре и беше внушила на Харт, че той заслужава поста.

— Бат сега работи ли за АНС?

— Господин Бат вече не е полезен — твърде остро реагира Кендъл.

Сорая се обърна към военния.

— Бегъл поглед към вашата собствена участ, не смятате ли, генерале?

Лицето на Кендъл се сви като юмрук, но след едно почти неуловимо кимване на Лавал той преглътна забележката.

— Макар да е доказана истина, че животът в разузнавателните служби е жесток, дори брутален — намеси се Лавал, — определени личности в тях са — да кажем — застраховани от нещастни случаи.

Сорая не сваляше поглед от Кендъл.

— Предполагам, че аз бих могла да съм една от тези определени личности.

— Да, точно така — Лавал кръстоса крака. — Вашите позналия за мюсюлманското мислене и обичаи, опитът ви като дясна ръка на Мартин Линдрос, откакто създаде „Тифон“, са безценни.

— Един ден генерале, безценен кадър като мен със сигурност ще заеме вашия пост.

Лавал се покашля.

— Това означава ли, че се качвате на кораба?

Сорая се усмихна мило и остави чашата си на масата.

— Вие, господин Лавал, сигурно знаете как се прави лимонада от лимони.

Лавал също й върна усмивка, сякаш изпълняваше сервис в тениса.

— Скъпа директорке, вие улучихте един от моите специалитети.

— Кое ви кара да смятате, че ще изоставя ЦРУ?

Лавал вдигна показалец.

— Доколкото разбирам, вие сте прагматична жена. По-добре от нас знаете какъв хаос е в ЦРУ. Колко време според вас ще трябва на новата директорка да изправи курса на кораба? Кое ви кара да смятате, че изобщо го може. Интересувам се от вашето мнение, но преди да отговорите, помислете колко малко време може да имаме, преди тази непозната терористична група да атакува.

Сорая се почувства така, сякаш я бяха зашеметили с удар в тила. Как, по дяволите, АНС се беше добрала до подслушаните разговори на „Тифон“? В момента обаче това беше спорен въпрос. Важното беше как да отговори на това нарушение на секретността.

Преди Сорая да успее да формулира противоудара, Лавал каза:

— Но за едно нещо съм любопитен. Защо директор Харт сметна за необходимо да запази тази информация за себе си, вместо да я предостави на Вътрешна сигурност, ФБР и АНС?

„Вече съм вътре, помисли си Сорая. Все едно, ще измина целия път.“

— Това се дължи на мен. До инцидента във „Фриър“ информацията беше прекалено оскъдна, затова сметнах, че включването на други разузнавателни служби само ще размъти водата.

— Тоест — обади се Кендъл, доволен от възможността да я подразни — не искахте ние да се ровим в лехата с вашите моркови.

— Това е сериозна ситуация, директоре — каза Лавал. — Въпрос на национална сигурност…

— Ако тази мюсюлманска терористична група, която се казва Черният легион, улови дори намек, че сме подслушали разговорите й, ще се провалим още преди да сме почнали да действаме.

— Можех да ви уволня.

— И да изгубите безценния ми опит? — Сорая поклати глава. — Не вярвам.

— Е, какво имаме? — сопна се Кендъл.

— Задънена улица. — Лавал прокара ръка през челото си. — Мислите ли, че ще е възможно да видя информацията на „Тифон“? — беше сменил тона с помирителен. — Дали вярвате или не, ние не сме империя на злото. Всъщност може да се окаже, че ще успеем да помогнем с нещо.

Сорая помисли.

— Смятам, че може да се уреди.

— Отлично.

— Ще трябва да е „само за прочит“.

Лавал веднага се съгласи.

— И в контролирана, силно ограничена среда — добави Сорая, като използваше предимството си. — Офисите на „Тифон“ в ЦРУ са идеално място.

Лавал разпери ръце.

— Защо не тук?

Сорая се усмихна.

— Не съм съгласна.

— При сегашния климат смятам, че разбирате нежеланието ми да се срещаме там.

— Разбирам какво имате предвид. — Сорая помисли малко. — Ако наистина донеса информацията тук, ще трябва да взема някого с мен.

Лавал енергично кимна.

— Разбира се. Както на вас ви е удобно. — Той изглеждаше далеч по-доволен от Кендъл, който гледаше Сорая така, сякаш беше се сблъскал с нея на бойното поле.

— Честно казано — отвърна Сорая, — нищо от това, което виждам тук, не ме успокоява. — Тя пак огледа стаята.

— Сградата се претърсва за електронни бръмбари по три пъти на ден — отбеляза Лавал. — Освен това имаме най-съвършените системи за наблюдение, в основата си компютризирана мониторна система, която следи през две хиляди видеокамери с близък обсег, инсталирани из съоръженията и наземните части, и ги сравнява от секунда на секунда за всякакви аномалии. Софтуерът АМОИП сравнява всякакви аномалии спрямо база данни с повече от един милион изображения и взима решения в реално време за наносекунди. Например птица в полет ще бъде игнорирана, но не и бягаща фигура. Повярвайте ми, излишно е да се безпокоите.

— Точно сега единственото нещо, за което се безпокоя — каза Сорая, — сте вие, господин Лавал.

— Разбирам напълно. — Лавал допи уискито си. — Затова е цялото упражнение, директоре. За да изградим доверие помежду си. Как иначе ще работим заедно?

 

 

Генерал Кендъл изпрати Сорая с един от своите шофьори. Тя поиска да я остави там, където се беше уговорила за срещата Кендъл, преди някогашния Национален исторически восъчен музей на „И Стрийт“. Изчака, докато движението погълне черния Форд, после се обърна и измина целия път покрай сградата с нормална крачка. В края на обиколката си, когато вече беше сигурна, че никой не я следи — нито от АНС, нито друг, изпрати трибуквено съобщение по мобилния си телефон. Две минути по-късно се появи млад мъж с мотоциклет. Носеше дънки, черно кожено яке и лъскава черна каска със спуснато пред лицето затъмнено стъкло. Той забави и спря само колкото тя да се качи зад него. Подаде й каска, изчака Сорая да я сложи и забръмча надолу по улицата.

 

 

— Имам няколко връзки в АМОИП — каза Дерон. АМОИП беше съкращение на Агенцията по модерни отбранителни изследователски проекти, клон на Министерството на отбраната. — Имам работни познания за архитектурата на софтуера в сърцето на наблюдателната система на АНС. — Той сви рамене. — Това е един от начините да се поддържам във форма.

— Трябва да намерим начин да я заобиколим или да я пробием — каза Тайрон.

Той още не беше свалил черното кожено яке. Черната му каска беше на една маса до каската, която беше дал на Сорая за скоростната екскурзия до домашната лаборатория на Дерон. Сорая се беше запознала и с Дерон, и с Тайрон, когато Борн я доведе в тази с нищо незабележима маслиненозелена къща малко след Североизточна седма улица.

— Вие се шегувате, нали? — Дерон, висок, слаб, хубав мъж, със светлокакаова кожа, погледна от единия към другия. — Кажете, че се шегувате.

— Ако се шегувахме, нямаше да сме тук. — Сорая потри слепоочието си, докато се опитваше да се справи със силното главоболие, което я връхлетя след кошмарната среща с Лавал и Кендъл.

— Това просто е невъзможно. — Дерон опря ръце на бедрата си. — Този софтуер е произведение на изкуството. И две хиляди камери с близък обхват! Абсурд.

Те седяха на брезентови столове в лабораторията му — стая на два етажа, пълна с всякакъв вид монитори, клавиатури и електронни системи, чиито функции бяха известни само на Дерон. На стената висяха няколко картини — всичките шедьоври на Тициан, Сьора, Рембранд, Ван Гог. „Водни лилии, зелено отражение, лява страна“ беше любимата на Сорая. Първия път, когато дойде тук, остана поразена, че всичките бяха нарисувани от Дерон в ателието в съседната стая. Сега просто я изпълваха с почуда. Не можеше да проумее как беше възпроизвел точните отблясъци на Моне в кобалтовосиньо. Не беше никак чудно, че Борн използва Дерон да фалшифицира всичките му документи за самоличност, което в тези времена ставаше все по-трудно. Много фалшификатори се бяха отказали, като твърдяха, че властите са направили работата им невъзможна, но не и Дерон. Нямаше нищо странно, че двамата с Борн бяха толкова близки. „От един дол дренки“, помисли си Сорая.

— Ами огледала? — попита Тайрон.

— Това ще е най-простото — каза Дерон. — Но една от причините да инсталират толкова много камери е, за да дадат на системата многобройни гледни точки в една и съща зона. Това веднага обезсилва огледалата.

— Колко лошо, че Борн уби онзи, съсипващия данни Карим ал Джамил. Той сигурно можеше да напише червей, за да прецака софтуера на АМОИП, както направи с базата данни на ЦРУ.

Сорая се обърна към Дерон.

— Може ли да се направи? — попита тя. — Ти можеш ли?

— Хакерството не ми е страст. Оставям това на жена ми.

Сорая не знаеше, че Дерон си има приятелка.

— Колко е добра?

— Моля те — изсумтя Дерон.

— Може ли да говорим с нея?

Дерон, изглежда, се колебаеше.

— Все пак говорим за АНС. Тези копелета не се шегуват. Честно казано, мисля, че изобщо не бива да им се месите.

— За съжаление нямам избор — каза Сорая.

— Те се заяждат с нас — каза Тайрон. — И докато не им приложим някои средновековни мъчения, ще връхлетят отгоре ни и ще ни завладеят завинаги.

Дерон поклати глава.

— Втълпила си някои интересни идеи в главата на този човек, Сорая. Преди да се появиш ти, той беше най-добрата улична защита, която имах. А виж го сега. Бута се при големите момчета в лошия свят извън гетото. — Той не криеше, че се гордее с Тайрон, но в гласа му имаше и предупреждение. — Моля се на Господа, дано знаеш в какво се замесваш, Тайрон. Ако това нещо се провали по някакъв начин, ще стоиш във федералния затвор, докато не дойде да те освободи архангел Гавраил.

Тайрон кръстоса ръце под брадичката си и не отстъпи.

Дерон въздъхна.

— Добре тогава. Тук всички сме възрастни. — Той посегна към телефона си. — Кики е горе в бърлогата си. Не обича да я прекъсват, но в случая мисля, че ще бъде заинтригувана.

След малко се появи слаба жена с красиво африканско лице и тъмношоколадова кожа. Беше висока колкото Дерон, със стройната осанка на гордо и древно знатно потекло.

— Кики, това е Сорая — каза Дерон.

Усмивката на Кики беше широка и ослепителна.

— Всъщност името ми е Есианкики. Аз съм масайка. Но в Америка не се държа толкова официално. Всички ме наричат Кики.

Двете жени се здрависаха. Ръката на Кики беше хладна и суха. Тя наблюдаваше Сорая с големите си, тъмни като кафе очи. Имаше най-меката кожа, която Сорая някога бе виждала и тя веднага й завидя за нея. Косата й беше много къса, удивително подстригана като шапка, за да подхожда на издължения й череп. Носеше кафява, дълга до глезените рокля, която предизвикателно прилепваше към стройните бедра и малките й гърди.

Дерон накратко описа проблема, докато представяше софтуерната архитектура на АМОИП на един от своите компютърни терминали. Докато Кики я проучваше, той я информира за основното.

— Нуждаем се от нещо, което може да заобиколи програмата им за защита и не може да бъде засечено.

— Първото не е чак толкова трудно — дългите, деликатни пръсти на Кики пробягваха по клавиатурата, докато експериментираше с компютърния код. — За второто, не знам.

— За съжаление това не е всичко — Дерон се настани така, че да наднича над рамото й към екрана. — Точно този софтуер контролира две хиляди видеокамери с близък обхват. Тези наши приятели трябва да влязат и да излязат от комплекса, без да бъдат засечени.

Кики се изправи и се обърна с лице към тях.

— С други думи, всичките две хиляди камери трябва да бъдат покрити.

— Точно така — каза Сорая.

— Нямаш нужда от хакер, мила. Трябва ти невидим човек.

— Но ти можеш да ги направиш невидими, Кики. — Дерон плъзна ръка около тъничката й талия. — Нали?

— Хм — Кики пак се втренчи в кода на терминала. — Знаете ли, тук може би има повтарящо се несъответствие, което да успея да използвам. — Тя се настани върху една висока табуретка. — Ще прехвърля това на горния етаж.

Дерон смигна на Сорая, сякаш да й напомни: „Нали ти казах!“

Кики препрати няколко файла към своя компютър, който беше отделно от тези на Дерон. Завъртя се, плесна се по бедрата и стана.

— Добре тогава. Ще се видим по-късно.

— Колко по-късно? — попита Сорая, но Кики вече изкачваше по три стъпала наведнъж.

 

 

Москва беше отрупана в сняг, когато Борн слезе от самолета на „Аерофлот“ на летище „Шереметиево“. Полетът му закъсня с четиридесет минути, защото самолетът кръжеше, докато чистеха леда по пистите. Мина митницата и граничния контрол и излезе в залата, където го посрещна дребен човек, загърнат в бяла шуба. Това беше Лев Баронов, свръзката на професор Спектър.

— Виждам, нямате багаж — каза Баронов на английски със силен акцент. Беше жилав и свръхактивен като джак ръсел териер. Разбута с лакти тълпата таксиметрови шофьори, които си съперничеха за пътници. Те бяха групичка с тъжни очи, от малцинствата на кавказците, азиатците и други подобни, чийто етнос им пречеше да си намерят свястна работа с подобаващо заплащане в Москва.

— Ще се погрижим за това по пътя към града. Ще имате нужда от подходящи дрехи за московската зима. Днес времето е меко, минус два градуса.

— Това ще е крайно полезно — отвърна Борн на перфектен руски.

Рунтавите вежди на Баронов се повдигнаха от изненада.

— Говорите като местен, господин Борн.

— Имах отлични инструктори — лаконично каза Борн.

Сред блъсканицата на летището той изучаваше потока от пътници, отбелязваше тези, които се мотаеха до някой продавач на вестници или пред безмитен магазин, и онези, които изобщо не помръдваха. Още щом се появи в терминала, изпитваше неизменното чувство, че някой го наблюдава. Разбира се, навсякъде имаше видеокамери, но особеното потръпване в тила, което се беше развило през годините полеви операции, беше непогрешимо. Някой го следеше. Този факт беше и тревожен, и успокоителен — щом вече си имаше опашка, значи някой знаеше, че по план трябва да пристигне в Москва. АНС може да е проследила докладите на заминаващите полети от Ню Йорк и да е взела името му от „Луфтханза“; нямаше време да се заличи от списъка. Поглеждаше с разсеян туристически поглед, защото нямаше намерение да уведомява наблюдателя си, че го е разкрил.

— Следят ме — каза Борн, щом седна в хриптящата лимузина „Зил“ на Баронов. Бяха на автострада М10.

— Няма проблеми — отвърна Баронов, сякаш беше свикнал да го следят през цялото време. Той дори не попита кой го следи. Борн си спомни обещанието на професора, че Баронов няма да му се бърка.

Борн разгледа пакета, който Баронов му даде. Включваш нов документ за самоличност, ключ и номера на кутията, да изтегли пари от трезора в Московската банка.

— Трябва ми план на банковата сграда — каза Борн.

— Няма проблем — Баронов излезе от М10. Сега Борн беше Фьодор Иванович Попов, служител от средно ниво в „Газпром“ — огромният, управляван от държавата, енергиен конгломерат.

— Доколко този документ за самоличност ще издържи проверка? — попита Борн.

— Не се безпокойте — ухили се Баронов. — Професорът има приятели в „Газпром“, които знаят как да ви защитят, Фьодор Иванович.

 

 

Антъни Прауис полагаше големи усилия, за да държи овехтелия зил под око, но нямаше да го изгуби, каквито и маневри да предприемаше шофьорът, за да избяга. Чакаше Борн да пристигне на „Шереметиево“ през граничния контрол. Генерал Кендъл беше му изпратил на мобилния актуална снимка от наблюдение на Борн. Снимката беше зърниста и двуизмерна заради използвания дълъг телескопичен обектив, но беше в близък план; Прауис нямаше как да не разпознае Борн при пристигането.

За Прауис следващите няколко минути бяха решаващи. Не си правеше илюзии, че Борн може да не го забележи; следователно в кратките мигове, докато обектът му още не се е ориентирал, той трябваше да запомни всяко характерно движение, без значение какво е то. От опит знаеше, че тези малки наблюдения ще се окажат безценни, когато дойде времето да прихване обекта и да го обезвреди.

Прауис не беше чужденец в Москва. Беше роден тук в семейство на британски дипломат и жена му, културен аташе. Докато не стана на петнайсет години, Прауис не разбираше, че работата на майка му е за прикритие. Тя всъщност беше шпионин на МИ-6, тайните служби на Нейно величество. Четири години по-късно майката на Прауис се компрометира и МИ-6 тайно ги изведе от страната. Тъй като тя вече беше издирвана жена, семейство Прауис беше изпратено в Америка, за да започне нов живот с ново фамилно име. Заплахата се беше загнездила толкова дълбоко в Прауис, че той всъщност забрави как се наричаха някога. Сега беше просто Антъни Прауис. Щом натрупа престижни университетски дипломи, той кандидатства в АНС. От мига, в който беше открил, че майка му е шпионин, вече искаше само това. Никакви молби на родителите му не успяха да го разубедят. Заради лекотата, с която усвояваше чужди езици, и познанията му за други култури АНС го изпрати в чужбина — първо на Африканския рог, за да се обучи, а после в Афганистан, където се свърза с местните племена, сражаващи се с талибаните в суровите планински местности. Беше корав мъж, не му бяха чужди лишенията, нямаше страх от смъртта. Знаеше стотици начини как да се убие човешко същество. В сравнение с това, което беше преживял през последните деветнайсет месеца, това задание щеше да е фасулска работа.